Мильо Велчев е роден през 1958 г. в град Карнобат. Завършва Висшия лесотехнически институт – София и работи в системата на горите в Родопи, Странджа, Стара планина. Женен е, с две дъщери. Живее в гр. Априлци.

Започва да пише проза през 2016 г. и през 2017 г. издава първия си сборник с разкази „Аз виждам“ /Издателство Български писател/. Разкази от този сборник печелят награди на национални и международни конкурси: „По стъпките на лятото 2017“, „Ирелевант 2017“, „Албена 2017“, „Ирелевант 2018“, „Небесни меридиани 2018“, „Българийо, за тебе те умряха 2018“ и др.; публикувани са в много сборници, литературни вестници, списания, електронни издания, в  „Алманах на съвременната българска литература, Проза 2017“.

Предстои да излязат от печат: сборник с разкази – хумор и сатира – „ВЪГАРЕЦ“ и повест – приказка за пораснали деца – „ТОВА И ЖАБИТЕ В БЛАТОТО ГО ЗНАЯТ“.

ОАЗИСЪТ НА МАЙМУНИТЕ

Маймуна съм. От мъжки пол. Живея в оазис. Той е моята Родина. Не е нещо особено, но аз си го обичам. Когато съм далече, страдам, копнея по-скоро да се върна. На това му викат носталгия. Наоколо има и други оазиси. И те не са нещо особено. Бих казал, че… Не, това няма значение. Те не ме интересуват. Не ме вълнуват. Яд ме е само, че онези се правят на по-големи…

Откакто имаме родова памет, бих казал – от векове, водим войни помежду си. Пустинята е голяма, необятна! Аз лично никога не съм я обхождал цялата. Знам, че има стотици други оазиси. За тях не знам, но тук, в тази част на пустинята, ние се бием яко. Причината винаги е една и съща – да се докажем. Всеки казва: „Ние сме маймуни и вие сте маймуни, но ние сме по-големи маймуни.” С това, разбира се, другите не са съгласни. „Кой, вие ли? Вие ли сте по-големи… Неее, от нас по-големи маймуни няма!” И започва патакламата. Голяма простотия е това. Избиваме се по най-дивашки начин! Да се чудиш – всяко друго животно можем да опитомим, всяко растение – да облагородим, а себе си не можем! Има и друга причина, която също си е чисто маймунска – финансово-икономическата. Когато едни маймуни заробят други, заробените плащат данъци на робовладелците. Това е доходен бизнес. Най-доходният! Да събираш данъци. Някои маймуни–историци казват, че робовладелческият строй отдавна е преминал, но това не е вярно. Формата се е променила, но същността е останала. Днес робът е като едно магаре, което е свободно, но само в това, да избира кой да го язди, кое друго магаре да го яхне. Винаги борбата е била кой на кого да сложи самара, кой на кого да се качи. Разбира се това е метафора. Ние сме маймуни, не сме магарета. Не ни е присъщо да ревем и хвърляме къчове. На нас силата ни е в разума, в умението да мислим. От там идват и всичките ни нещастия. Защото вместо да си пасем кротко, да се радваме на топлото слънчице, на бистрите ручеи и всички благинки, с които Господ е дарил Земята, ние мислим. А една глупава маймуна какво може да измисли? Глупости. Първо ги измисля, след това ги казва на глас и накрая се втурва да ги върши. Ще попитате: „Всички ли сте глупави? Няма ли умни?” Има, но тия са най-опасните. Те внушават на глупавите всички щуротии. Манипулират ги, а глупавите не се усещат. Опитвам се да ги вразумя, но напразно. Вдигат поучително пръсти и ми казват: „Така се прави.” Чета им мъдри мисли от Библията, а те –  „Това, което го пише в псалмите, не расте по палмите.”

Бях учител. Сега разбирате от къде знам толкова много факти за историята, философията и политическата икономика. Родил съм се с физически недъг. Не мога като другите да бера банани и кокосови орехи. Завърших педагогика и до скоро учех малките маймунчета как да се катерят по дърветата (на теория). Дори написах ръководство. Случва се понякога някоя маймуна да падне отвисоко и да се пребие. Тогава ме упрекват: „Ти не си я научил!” Смиряват се, като им кажа, че всяка маймуна, която се е родила, рано или късно умира. Всяка умира. Но не всяка разбира живота. Това последното не го проумяват. Защото са прости! А аз го разбирам. Прочел съм много книги и знам. И ето ти един парадокс: аз разбирам Живота, а те го живеят!

Казах ви, че бях учител, но преди три година напуснах. Имах мечта. Да погледна на света отвисоко. Знаех как да я постигна. Помогнаха ми, качих се в клоните на една малка палма. Тогава беше не повече от три-четири метра. За тези три години толкова израсна, че мечтата ми се сбъдна. Все едно, че полетях в облаците!
Може би нямаше да взема това крайно решение, ако си имах… приятелка. Не ме разбирайте неправилно! Говоря за приятелство, а не за любов. Любовници имах много. Физическият ми недъг не пречи на половата ми активност. Там съм напълно нормален. Приятелството при маймуните се среща много по-рядко от любовните връзки. Дори наскоро с една сладурана решихме да правим любов тук, в короната. Но тия глупаци, долу, развалиха всичко. Никой от тях не е чел „Кама сутра” или „Дао Дъ Дзин – изкуството на многократните оргазми”, ама взеха да дават съвети и да викат: „Така не се прави!”

Сега тревогата ми е друга. Не знам как да сляза. Не че ми е толкова зле тук – носят ми вода и храна, радвам се на пейзажа… Дори започнах да пиша автобиографичен роман. Но взе да ми омръзва. Искам да сляза, да бъда отново сред себеподобните. Маймуната е стадно животно. Трудно се издържа живот на отшелник.
Казах им за това мое желание. Но как да сляза?

Сега секат палмата. Казах им да спрат, ще се пребия, а те ми викат: „Така се прави.”

Всеки момент ще тръгне да пада. „Ние те издигнахме – казват, – ние ще те свалим.”

Майко мила, пука и се наклонява! Приключих с автобиографията!

Ха, закачи се за съседната палма!

Започнаха да секат и нея!

При този наклон на стъблото май ще мога да се смъкна по задник или по корем.

Ето ме, вече съм долу! Голяма радост! Прегръщат ме, пляскат с ръце. На мен краката ми треперят, от уплаха не мога да си кажа малкото име, а те вдигат поучително пръсти и в един глас викат: „ Така се прави.“

П.П. Дописах си автобиографията. Сега си търся издателство. Ако знаете някое, пишете ми! Но ви моля… Може да е нескромно, но ми се иска… мечтая си тези издатели наистина да са големи маймуни. Мисля, че го заслужавам. Нали?

 

 

                                                     

                                                      Автор: Мильо Велчев

ВЪГАРЕЦ

 

 

Обещаха утре да ме изпишат. Вече съм по-добре. Зашиха ми раните на главата, гипсираха ми ръката… Изследванията са добри.

За първи път влизам в болница. Ако искате ми вярвайте. Не ми се е налагало до сега.

След малко ще има визитация и мисля да попитам докторите… Правиха ми снимки на главата, ребрата, изследваха ми кръвта и урината… Мисля да ги попитам…

* * *

– Мирни малко, калпазанино! Въгарец ли имаш в дупето?

Тези думи на баба Милана ме преследват цял живот.

– Какво е това „въгарец”, бабо?

– Нещо като червей – обясни баба.

– И какво прави в дупето ми? – наивно попитах и започнах да скачам на леглото.

Едно време леглата нямаха матраци, а железни пружини, проектирани нощем възрастните да спят удобно, а денем децата да скачат, като на батут.

– Ако спреш да скачаш – започна да се пазари баба – и застанеш пет минути мирно, без да мърдаш, ще ти дам един бонбон.

Застанах мирно до нея. Тогава още не познавах часовника, но когато се качих пак на леглото и скачайки попитах:

– Минаха ли пет минути, бабо?

– Четиридесет и пет секунди – отговори баба и не ми даде бонбон.

В детската ми главица тогава за първи път се породиха едни сложни мисли, като „време и пространство”, „външни и вътрешни причини”… Моите причини да скачам бяха вътрешни. Имах въгарец в дупето.

 

През годините този въгарец много пъти ми е създавал проблеми.

В пети клас отказах да отида на бригада. По-точно, отидох, но отказах да работя. Трябваше да белим царевица в двора на ТКЗС-то. Казах, че това е експлоатация на детски труд. Нашите предци са умирали на барикадите, за да бъде премахната тази несправедливост. Веднага извикаха моите живи предци, мама и тате, но аз и пред тях не се огънах. „Защо го правиш?” – попита ме тате. „Защото съм истински патриот и комунист! – отвърнах разпалено. – И имам въгарец в сърцето.” Бях си въобразил, че въгарецът ми се е качил в сърцето и е разпалил в мен тези благородни чувства. „Имаш въгарец в дупето!” – отвърнаха в един глас възрастните и така бях разкрит.

Знаете ли какво е дирнѐк. Това е нещо като седянка. Тогава нямаше Интернет, а по телевизията само възхваляваха успехите на развития социализъм. Всички световни и регионални новини научавах там, на дирнѐка. 

Секретарят на Градския комитет на Партията живееше в края на нашата улица. Случайно го срещнах един ден, когато се връщах от училище. Непотвърдената информация от дирнѐка и най-вече онзи въгарец бяха виновни да му река в очите:

– Не е честно да се възползвате от една самотна майка!

Първо ме хвана за ухото, но после, като взех да го разобличавам как задоволява долните си страсти, възползвайки се от нещастието на една млада и хубава, самотна майка, започна да ме гали по главата. Дори ме предложи шоколад, за да му покажа къде живее. Заведох го, но отказах шоколада. 

– Не го правя за лични облаги.

Спрях до тук. Не му казах за въгареца. Вече не знаех къде е – в ума ли, в сърцето ли…

Като се замисля, мога роман да напиша!

Завърших техникума (сега му викат Професионална гимназия „Сава Младенов”) в Тетевен. Станах горски. Първо ме назначиха за горски на Охранителен участък в едно Горско стопанство (няма да му кажа името) със срок за изпитание тридесет дни. „Какво да правя, господин Директор?” – запитах, както си му е редът. „Обикаляш си района – ми каза началникът, – ако видиш нарушение по Закона за горите, съставяш акт на извършителя.” На обед докладвах: „Господин Директор, обиколих поверения ми Охранителен участък. Нарушения не констатирах. След обед какво да правя?” „Пак същото.” И след обед не открих нарушители. „Господин Директор… – докладвах вечерта – Утре какво да правя.” „Каквото искаш, но да не съм те видял повече! Уволнен си!”

Защо? Какво направих?! А да ви кажа ли другите горски какви ги вършеха през това време? Няма да ви кажа, че пак ще ме бият.

Аз не мога като тях. Имам въгарец.

В съседното Горско ме назначиха на длъжност „Технически ръководител на дърводобивен обект”. Пак със срок за изпитание.

Този път изкарах цяла седмица. Сам напуснах. Дори ме молеха да остана. Как да остана?! Знаете ли за какво става дума? Да кажа ли как се секат немаркирани дървета и с един превозен билет се експедира два пъти? Как се окачествяват трупите и каква кубатура се пиши?! Да кажа ли? Няма да кажа, че пак ще ме бият.

– Добре де – попита ме директорът, – другите как могат, а ти не можеш?

Казах му за въгареца, а той се опули. 

– Щом е така, момче – вика, – върви и се лекувай!

 

Забравих да споделя! Само госпожата по ботаника в техникума прояви към мен съчувствие. Викахме и Кроки, защото беше грозна като крокодил. Тя обаче казваше, че прякорът ѝ идва от Crocus (Крокус, Минзухар) и се обличаше с къси жълти, сини, лилави роклички. Видя ме, че плача, разпита ме, казах ѝ, гушна ме и рече: „Повече никой няма да те бие! Аз ще те закрилям!” И ме наби. Защото онзи отвътре ме ръчна и аз, както я бях прегърнал, я хванах за дупето.

Роман мога да напиша. Мога, но няма да го публикуват. Цензурата няма да разреши. Ще измислят оправдание: „Сега не е като едно време, държавата да субсидира културата. Пазарна икономика! Приходи – разходи – финансов резултат! Кой купува български автори?” От една страна са прави – хората не четат. Не четат, защото са прости. А са прости, защото не четат. Аз им го казвам… дори цитирам Левски: „Да ти кажа, байо, твоите кривици, а ти – моите, пък, ако сме хора, да се поправим!” Аз им казвам кривиците, а те не само че не се поправят, а ме и бият. И не веднъж. Много ме бият! Последният път беше миналата неделя. Среща ме една тумба футболни запалянковци с червени фланелки. „Ти от кой отбор си? Казвай от кой отбор си!” – ревнаха срещу мен. Въгарецът в мен не ми даде да излъжа. Как ще излъжа?! Грях е това! Казах им. И ме потрошиха.

* * *

Сега лежа и чакам визитация. Мисля, като дойдат докторите, да ги питам: „Аджеба, като ми направихте толкова много снимки и изследвания, видяхте ли го къде е? Въгарецът!” Искам да го махна! Медикаментозно, оперативно… няма значение! На всичко съм готов! Дори, ако кажат, че няма свободна пътека, ще си платя. Ще отида в частна клиника, в чужбина…

Ох, ама съм и аз! Размечтах се! Че от къде пари?! То това сигурно струва „майка си и баща си”! Май каквато ме е залюляла, такава и ще ме долюлее.

Или… не! Сетих се нещо! Ура! Измислих! Гениално! Щом ме изпишат утре… не – още днес, веднага след визитацията ще щракна една обява във вестниците. Не – в Интернет! На английски. И на други езици. Обявата ще гласи: „ФИЗИЧЕСКИ И ПСИХИЧЕСКИ ЗДРАВ БЪЛГАРИН ЖЕЛАЕ ДА ДАРИ СВОЯ ВЪГАРЕЦ. ТРАНСПЛАНТАЦИЯ – ВЕДНАГА. ЗАПЛАТЕНАТА ОТ ПРИЕМНИКА СУМА ЩЕ БЪДЕ ПРЕВЕДЕНА ЗА НУЖДИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА.“

Ще го продам! Няма начин! Мама и тате бяха търговци. От тях знам, че всяка стока си има купувач. Все ще се намери мераклия. Например в Западна Европа. Там хората са културни, ценят тези качества у човека.

Само не знам… Добре, да кажем, че аз се почувствам по-добре, намеря си доходна работа, хората погледнат на мен с уважение… Може и някоя приятелка… Да предположим, че с тази трансплантация си реша проблемите и заживея нов, до-добър живот. А той? Той как ще се почувства? След като толкова години живее вътре в мен и не ме е напуснал, значи се чувства добре. Свикнал е. Харесва му. Чувства се защитен, обгрижван. И може би… Може би ме обича?! А аз да го изхвърля, като някаква непотребна вещ! Как ще се почувства? Как ще се почувствам аз, ако мен мама така ме изостави? Ненужен! Предаден! Отритнат! Аз не бих могъл да живея повече с това чувство. Ще умра! Може би и той, моят миличък, добричък, единствен… Не! Никога! На такава подлост аз не съм способен!

Шшшт! Чувам гласове и стъпки в коридора. Вратата на стаята се отваря. Идват на визитация.

А може би не?! Какви са тези хора? Какво правят с мен? Защо така…

– Оставете ме! Защо ме връзвате? Какво ми обличате? Не искам! Помооощ! Какво говорите? Не съм луд. Какво ще правите с мен? Каква операция? Не съм луд, честен съм. И не си го давам! Добри хора, помогнетеее! Не го давам! Той и аз… ние се обичаме! Дръж се, миличък! Няма да те предам! Няма да те преда..                                                       Автор: Мильо Велчев