на Евстатий Солунски за кимерийците.

Евстатий е живял през ХІІ в. Бил е митрополит на Тесалоники и освен теологични съчинения е писал и коментари към епосите на Омир. Тълкувал е поемите на Пиндар, комедиите на Аристофан, землеописанието на Дионисий Периегет и др. По негово време са съществували произведения на античната литература, които не са достигнали до нас и това прави коментарите му ценни.

Коментарът на Евстатий за кимерийците е във връзка със сведението за тях, дадено от Омир в Одисеята.

Омир, който е живял в VІІІ в. пр.н.е., пише за кимерийците в „Одисеята” (ХІ, 14) следното:

  „Слънцето скоро се скри, над стъгдите припаднаха сенки.

   Корабът най-после стигна отвъд океанското дъно.

   Там кимерийски мъже населяват града и земята.

   Те са обвити от вечна тъма и мъгла.

 Не излъчва никога блясък към тях със лъчите си яркото слънце…”

Δύσετό τ’ ήέλιος, σκιόωντό τε πάσαι άγυιαί. 
ή δ’ ές πείραθ’ ΐκανε βαθυρρόου Ώκεανοΐο. 
ένθα δε Κιμμερίων ανδρών δήμος τε πόλις τε, 
15 ήέρι και νεφέλη κεκαλυμμένοί ούδέ ποτ’ αυτούς 
ήέλιος φαέθων έπιδέρκεται άκτίνεσσιν, 
ούθ’ όπότ’ αν στείχησι προς οΰρανόν άστερόεντα 
ούθ’ ότ’ άν άψ έπι γαΐαν απ’ ούρανόθεν προτράπηται 
αλλ’ επί νύξ όλοή τέταται δειλοΐσι βροτοΐσιν. 

Средновековният учен задава интересни въпроси и търси техните отговори. Той се учудва защо „кимерийците, народ известен в историята, поетът иска да пресели в съседство с Аид“ (К ХІ, 14)?

Всъщност, идеята, че Омир описва Аид (подземния свят) в горния стих, идва от Страбон, географ от І в.пр.н. е/І в. от н.е., който пише: „знаейки за кимерийците, че обитават Кимерийския Боспор, мрачна страна на север, той (Омир) съвсем подходящо ги е пренесъл на мрачно място, в съседство с Хадес – място удобно за неговото творчество в описанието му на скитанията (на Одисей). Това, че ги е познавал разкриват и хронографите, като датират нахлуването на кимерийците малко преди Омир или по негово време”( Кн.І, гл.ІІ.9).

Какво точно ни казва Страбон? Той твърди, че Омир е знаел за Кимерийския босфор (дн. Керченски провлак), което не отговаря на истината.

Другото, което казва Страбон, е че Омир е пренесъл поетично кимерийците в съседство с Хадес, понеже Кимерийския босфор е „мрачна страна на север“.

 Тоест, Страбон директно пише, че кимерийците не живеят там, където е Хадес, а са пренесени от фантазията на поета, понеже страната им при Кимерийския босфор е „мрачна“.

Тук имаме два момента и те са схванати през ХІІ в. много добре от Евстатий. Първият е, че древногръцката дума за името на `кимерийците`, т.е.  `Κιμμέριοι` и древногръцката дума за `зимни`, т.е.  χειμερῐνός, са сходни в звуково отношение. А вторият момент е, че Омир, според Страбон и Евстатий, е приложил „свободата на митическото творчество“ (Евстатий, пак там) и така „омировите кимерийци във фантазията са пренесени от северните местности на запад“ (Евстатий, пак там).

Защо на запад? Защото вратите към подземния Хадес, според древните, са били в Италия, близо до Неапол.

Страбон счита, че омировите кимерийци са преселени от Омир вдн. Кампания (в Южна Италия) близо до ез. Авернус (Lago D’Averno), където се е смятало, че е входът към Хадес. Тъй като тези места са разположени близо до залива на Неапол, разположен точно там, където е описан от Кратет (атински философ от I в. пр. Хр., създател на глобуса), е възможно Омир да е имал предвид точно този залив.

Защо Омир е постъпил така с кимерийската родина, премествайки я на запад, при Хадес? Защото изпитвал, според Страбон, неприязън към кимерийците, които по негово време нападнали йонийците. А Омир е йониец. Страбон пише, че Омир „ги е поселил в съседство с царството на Хадес, макар и да го е направил навярно заради всеобщата омраза, изпитвана от йонийците по онова време към това племе, всъщност, както казват, тъкмо по времето на Омир или малко преди това, е станало кимерийското нашествие, което е стигнало чак до Еолида и Йония” (Кн.ІІІ, гл.ІІ,12).

Евстатий през ХІІ в. следва същата логика: „Ариан казва, че скитското племе кимерийци, вдигайки се от своята родина и нанасяйки вреда на всички по пътя си, дошло до Витиния. Херодот разказва, че по време на царуването на Ардий, син на Гиг, кимерийците изгонени от домовете си от номадите-скити, дошли в Азия и превзели Сарди. Други казват също, че при своето нашествие те разграбили светилищата на боговете в Азия. Ето защо певците, нямайки възможност да им навредят по друг начин, с измисленото им преселване (до Хадес – б.м.)  отмъстили за грубите постъпки на този народ, вследствие всеобщата, така казват, вражда към тях от страна на йонийците. А поетът, стоящ начело на тия поети, също е йониец.“

Ето така през ХІІ в. Евстатий разкрива, че кимерийската родина не е при Хадес, а е поместена там от Омир, поради йонийската омраза към нашествениците кимерийци през VІІ в. пр.н.е. над западна Мала Азия.

Евстатий се съгласява със Страбон, че кимерийската родина е при Кимерийския боспор на север, а Страбон вярва, че Омир е знаел това, т.е. че те живеят на зимно място и за да си отмъсти, ги е пренесъл на още по-мрачно място, в съседство с Хадес.

И така, както Страбон през І в., така и Евстатий през ХІІ в., дават едно и също обяснение защо Омир е заселил кимерийците до Ада, Хадес, където те са лишени от слънчева светлина: „Те са обвити от вечна тъма и мъгла. Не излъчва никога блясък към тях със лъчите си яркото слънце…“

От йонийска омраза към нашествениците кимерийци.

А дали е наистина така?

През 1991 г. на симпозиум в София Асколд Иванчик представи статията си „За името „кимерийци“. Учените отдавна обръщат внимание, че в гръко-езичните източници, още от „Одисеята” на Омир от втората половина на VІІІ в. пр.н.е, етнонима им е известен като „кимерийци” (Κιμμέριοι), докато в асирийските клинописи от VІІІ в. пр.н.е., библейските данни за Гомер и в арменските сведения, те са с начална буква „г” [Акадското „KUR/Gamir (ra)].

На основата на сведенията на Херодот, през 1981 г. Дяконов разработва хипотезата, че самоназванието  „Гамир” е препредадено на гърците чрез посредничеството на тракийския език, при това в онази епоха на единство на трако-фригийския, където той фиксира отсъствие на звук „g”. Така, пак на основата на Херодот за предскитски старини в северното Черноморие, Дяконов датира това време на посредничество към ХІІ в. пр.н.е.

Иванчик през 1991 г. изказа различно гледище. Проводник на името на кимерийците към гърците, както  смята той в статията му от София, не са траките, а лидийците, които нямат „g”, при това препредаването на името, не може да е преди 714 г., когато асирийските клинописи дават първо сведение за кимерийската начална хегемония, визирайки атаката им над Урарту.

Това предположение на Иванчик, с което Дяконов се съгласи, все пак е малко неловко, понеже то вменява на „Одисеята“ на Омир ролята едва ли не на новинар за събития, станали по време на създаване на епоса. Ето защо в своята нова книга „Накануне колонизации. Северное Причерноморье и степные кочевники VIII-VII вв. до н. э. в античной литературной традиции: фольклор, литература и история. Москва, Берлин: Палограф, 2005.“   Иванчик  допуска, че сведението при Омир за кимерийците и тяхната страна, има по-стар източник и той е в легендите за Аргонавтите…

И така, независимо, че Страбон от І в. е внесъл идеята, че Омир е познавал кимерийците от Боспор Кимерийски и дори е доживял техните атаки над йонийци (според асирийските клинописи, гр. Сарди е превзет от кимерийците през 644 г.) и заради това от омраза е „пренесъл“ родината им на запад при Хадес, и трите момента очевидно не са верни.

Омир не е познавал Кимерийския боспор. Омир не е описал кимерийците чак след техните атаки над йонийските градове през VІІ в. пр.н.е. И, трето, вероятно причината за стиха на Омир в „Одисеята“ не се дължи на горепосоченото, а на нещо друго, което остава извън полезрението на учените.

Около І в. пр.н.е., когато Страбон учено изследва древните текстове на Омир, е живял и работил и Филон, автор на произведението „Финикия”. В предговорът Филон казва, че трудът му е превод от древните финикийски текстове на Санхуниатон, който вероятно е живял в края на второто хилядолетие пр.н.е., защото това произведение съдържа религиозни варианти отпреди древногръцката митология.

„Финикия” на Филон не е запазена до наши дни, но е цитирана от Евсебий Кесарийски. Филон, който е бил от гр. Библос, изброява четири поколения богове. Първото било Елиун, на гръцки Хюпсистос, второто било Уран – Небе, третото Елос, т.е. финикийския Ел и накрая, четвъртото било богът на бурята Баал – Хадад, съответник на Зевс. „Сходството на тази концепция с представената от Хезиод митология отдавна било забелязано, но понеже Филон бил автор от римската епоха, произведението му дълго време било считано за подражание на Хезиод. Едва с откриването на източният хуритски мит за Кумарби, както и на текстовете от Угарит и превеждането им, учените променили това твърдение, а реабилитираната „Финикия” станала ценен източник за опознаване на финикийската религия…Разказът на Филон, изложен от Евсебий, е съкратен по необходимост, но приликите с месопотамско-сирийската митология проличават, а това свидетелства за популярността в сирийските среди на концепсията за четирите поколения богове, борещи се помежду си за господство над света. Следователно произведението на Филон от Библос потвърждава тезата за източното влияние в „Теогония” и едновременно с това посочва възможността за съществуването на сирийско-финикийско посредничество при навлизането на чужди елементи в гръцката митология.” (Maciej Popko. Wydawnictwa Artystyczne I Filmowe, Warszawa, 1976).

Източно-хуритският мит за божеството Кумарби разказва за ламтежа на Кумарби да не предаде властта си на своя син Тешуб. За тази цел Кумарби създава отрочето-скала Уликуми (ули=унищожител, на Куми), което стъпило на гърба на хуритският Атлас и израснало над морето, за да скрие слънцето…

Голяма част от хуритския пантеон е стигнал до нас, посредством хетските взаимствания и преводи. Най-древният хуритски бог е Алала. За хуритския пантеон е характерна смяната на поколенията. Бог Ану първоначално прислугва на Алала, а след това влиза в битка с него и го онаследява. Когато Ану става върховен бог, на него му прислугва Кумарби, чието име Дяконов превежда „този, който [е бог ] на кумийците”. Именно „кумийците” са „олимпийците” на хуритския пантеон.

Както Ану сразява Алала, така и Кумарби смъква от божествения трон Ану. В битката между тях Кумарби поглъща детеродните органи на Ану. Последният го проклина и му заявява, че от погълнатото ще се пръкне богът-гръмовержец Тешуб, който след време ще срази Кумарби. Този мотив го срещаме по-късно и в „Теогония” на Хезиод, където Кронос кастрира Уран. След това той обаче поглъща собствените си деца, а не бременее с тях, както е при Кумарби. Рея, сестрата-жена на Кронос, подменя Зевс с камък и Кронос поглъща камък, вместо бъдещия гръмовержец Зевс. Младите богове също низвергват Кронос, така както хуритския Тешуб трябва да срази Кумарби по личбата на Ану (Ану, Уран = Небе).

В хуритската митология Кумарби, за да се отърве от Тешуб, решава да създаде камъка-скала Уликуми, чието име в превод е „разрушителят на Куми”.

Както вече посочихме, „кумийците”, т.е. хуритските „олимпийци”, живеят в града на властващите богове Куми. Това е на планината Хундури, където е и гръмовержеца Тешуб.

С други думи, Кумарби смята да разруши божествения свят и местопребивалището на боговете, и за целта създава каменното същество Уликуми.

Как смята да стори това?

Кумарби надява своите „крилати ботуши” и напуска своя град Уркиш, който се намира в горната долина на река Тигър. Влиза в едно езеро и се съвокуплява неколкократно със скала. Това води до водно сътресение и Океан изпраща своя вестоносец Ипелури да покани Кумарби на пир, за да бъде почетен и умилостивен. Сервират се храни и питиета, а посреднощ богините на съдбата донасят новото дете на Кумарби и го слагат на колената на баща му, за да му бъде дадено име. Кумарби го нарича Уликуми. Отрочето е създадено с мисия: след като порасне, то трябва да превърне в прах и сол Тешуб и да разруши (=улли) Куми (=хуритския Олимп). Кумарби трябва да остане самодържец на Хундури.

  Но, за да стане това, първо Уликуми трябва да отрасне и да бъде скрит от погледа на кумийците (хуритските богове-олимпийци).

  Кумарби прибягва до помощта на демоните Иршира, които занасят Уликуми при Упелури (това е фигурата на Атланта по-късно в древногръцката митология), който крепи земята и го поставят тайно на рамото му, за да може оттам Уликуми да израсне нагоре…Но преди това Иршира все пак показват отрочето на бог Ил и той открива, че детето е от камък.

   На рамото на  атланта Упелури отрочето Уликуми започва бързо да расте и скоро се показва като огромна скала над водите. Той е впечатляващ, устремен да скрие слънцето, което ужасено  уведомява Тешуб. Кумийците на планината Хиндури започват да оплакват бъдещата си съдба, а сестрата на Тешуб, хуритската богиня Шавушка (Иштар) започва да пее и се опитва да съблазни Уликуми. Но „Голямата вълна” й казва: „Пред кого пееш? Този човек е глух и не чува, този човек е сляп и не вижда, и няма милост. Върви Иштар, призови брат си, докато Камъка не се е оскалил и главата му не е укрепнала.”

    Кумийците позлатяват рогата на своите бикове и започва битка на стихиите с Камъка, но безуспешна.

     Уликуми расте и големее…Хаос и ад.

     Очевидно при Омир в „Одисея” е съхранен откъс-алюзия именно от този мит за скриването на слънцето и текста няма нищо общо с алюзиите към Хадес, вменени по-късно:

     „Слънцето скоро се скри, над стъгдите припаднаха сенки.

        Корабът най-после стигна отвъд океанското дъно.

        Там кимерийски мъже населяват града и земята.

        Те са обвити от вечна тъма и мъгла.

        Не излъчва никога блясък към тях със лъчите си яркото слънце…”

    Вселенският шум от битката между кумийците и Уликуми, не дава възможност на съпругата на Тешуб, чието име Хебат изследователите свързват с библейската Ева, да разбере какво става. Тя получава послание от Тешуб да се скрие на специално място (райската градина ?), докато не дойде часа на победата.

    Успоредно с това, кумийците вече се чудят къде по-нагоре в планината Хундури да се скрият, предвид на израстването на Уликуми, т.е. разрушителя на Куми.

     По съвет на Тасмис, приятел и брат на Тешуб (и той, освен Тешуб, е плод от детеродните органи на Ану, погълнати от Кумарби, както и реката Тигър), се свързват със стария бог на първичните води Еа. Еа разбира проблема и се обръща към атланта Упелури, за да го пита, не знае ли случайно какво става. Атланта отговаря: „Когато върху мен построиха небе и земя, аз не усетих нищо. Когато дойдоха и отрязаха земята от небето, пак не усетих нищо, но сега усещам: дясното ми рамо ме боли, но кой е този бог, не знам.”

    Чувайки това, Еа се обръща към „старите богове” е ги моли за онзи крив меч (името му е „куруци”), с който някога небето е било отрязано от земята. Еа иска да използа „куруци” срещу Уликуми и да го отреже…

   Общо взето това е съхранено. В крайна сметка, очевидно Тешуб възстановява „божествената традиция” и въпреки Уликуми, сменя Кумарби на божествения трон…Името на Тешуб се чества и при урартите, като Тешейба.

2.

Добре, но каква е връзката на кимерийците от Боспор Кимерийски с хуритски мит като този за Кумарби?

Все пак, кимерийците са на север от Кавказ, а хуритско-урартската култура на юг?

В основата на доскорошното схващане за кимерийското минало  стояха  сведенията на Херодот, които учените съвместяваха с древно-източните данни, особено тези от асирийските клинописи, и така оформяха своите теории. Разбира се, Херодот отдавна не е единствен източник за събитията в Древния изток, но беше преференциалният източник за общата картина от събития, които се случват там и в чиято картина кимерийското минало, е само отрязък от събитията, случили се малко повече от 100 г. преди превземането на Асирия от Вавилон и Мидия.

Но днес нещата се промениха. Херодот пише за скити и кимерийци през V в. пр.н.е., т.е.  логографските му сведения са почти от два века по-късно, от кимерийското и скитското нашествие в Предна и Мала Азия. Асирийските клинописи, които са от VІІІ в.пр.н.е. и от VІІ в. пр.н.е., са съвременни на кимерийското нашествие и учените приеха те да са водещият елемент при проучването на въпроса, а не Херодот.

Освен асирийските клинописи и античните сведения, важно е и археологическото проучване на кимерийците. Както пише Иванчик: „Разбира се, археологическите източници са не по-малко важни, отколкото писмените, за да се проучи кимерийския проблем. Понятието  „кимерийска култура“ е въведено от най-ранните изследователи на предскитската археология на Северното Черноморие. Сега то е здраво закрепено в археологическата литература, която се използва за обозначаване на културата на предскитското население на Северното Черноморие. В този случай, по-голямата част от археолозите от дълго време не разбираха, а много не си дават сметка и сега, за всичките условности на това понятие. Те не се съмняват, че „кимерийската култура“ наистина е принадлежала на реалните кимерийци от историческите източници, което съвсем не е очевидно и никога не е било доказано. Съмнението относно точността на това мнение се появи през последните години и въпросът за археологията на реалните исторически кимерийци е бил един от най-важните, обсъждани в този дебат (…).Първият проблем, който продължава да създава противоречия, е локализацията на областта, заета от кимерийците по време на победата им над войските на урартския цар Руси I.“

Според Иванчик, първите сведения за кимерийската „страна и народ“ са от асирийските клинописи от 714 г. пр.н.е. и те локализират тяхното местопребиваване на север от Урарту, на териториите на дн. „Северна Армения и Южна Грузия“.

 

Това е региона на „страната и народа“ на кимерийците, според асирийските клинописи, а не Приазовието. Наличието на кимерийски топоними на север от Кавказ и в Приазовието, е важно за изследването на кимерийското минало, но не е априорно доказателство, че там са най-старите им обиталища. Така твърди Херодот, но неговите сведения – както казахме – са от V в. пр.н.е., т.е. два века след времето на кимерийската хегемония в Предна и Мала Азия.

С други думи кимерийската „страна и народ“ на Омир, не е била на Боспор Кимерийски, а на юг от Кавказ, в един регион, където кимерийците са имали допир с хуритската култура. Ето защо можем да допуснем, че сведението на Омир от „Одисеята“, е заето действително преди 714 г. пр.н.е., вероятно от  легенди за Аргонавтите.

Страната на кимерийците е била позната не само на колхите, които са били съседи с тая страна, но и на мореплавателите на „Арго“ от запад…Нещо повече, източната част на Черно море от носовете Карамбис и Овнешко чело, е носило името „Кимерийско море“…