В* Е* С* Е* Л

                                 Г* Р* Ъ* М* О*Т* Р* Ъ* Н

АХ ТИ, ДОНОСНИКО!

Тя се гърчеше от болка пред мисълта, че Каракокова беше така близо до целта, да я разкрие. Напоследък, Титито така беше се оплела в мрежата и правеше такива дивотии, та шапката ти да падне. За нея се носеха какви ли не слухове.Че кацала от клон на клон,че била на всяка манжда меродия. Да, ама лютият пипер подлютява манджата и тя не можеше да издържи на тези сто оборота лютевина. Вандалата разплете мрежата, в която беше се оплела Титито.

– Дивачка- изкрещя край ушите и той. Какви са тия диващини, Тити? Ти си оная, тихата водица, която залива с искрящите си погледи и сваля будалите край себе си. Кой какво, все ти. Няма ли други, ами все за тебе говорят.

– Не разбирам за какво ми говориш, Ванда? Какво съм направила?

– Как, какво си направила? Малко ли хора оклевети. Малко ли мъже замърси и ги разведе? На това ли му казваш, какво съм направила?

– Ах, ти доноснико! Не виждаш себе си, а си тръгнал да одумваш мен!

– Какво да виждам себе си? Имам добро семейство и жена, която ме обича. Не съм поглеждал настрани.

– Аха, хванах те в лъжа? Наскоро те видях интимно със секретарката на шефа да си гугукате, като две влюбени птиченца. Пеехте си любовната песничка и не виждахте,че някой ви наблюдава.

– Ей,затваряй си клеветническата уста! Щото не знам какво ще стане, ако ме прихване!

– Брей… Много си бил агресивен, бе Ванда! Чак искаш да налитнеш на бой. Кой ти дава това право, а?Да не съм твоя собственост?

– Чакай, чакай- смали тон Вандалата. Хайде да се разберем по приятелски! Аз няма да казвам на мъжа ти за твойте похождения и ти няма да казваш на моята жена това? Става ли?

– Дай си лапата! Съгласна.

Двамата си подадоха ръце. В този момент си приличаха, като две капки вода.

– И да не заплиташ други мрежи, Тити! Не знам само, как ти се навиват на пръста! Май разливаш водата си, та тече ли, тече.

– Да. Да беше само вода, а то е цяло езеро- появи се отнякъде Каракокова.

– Внимавай, моето езеро да не те залее, миличка! Щото ако те залее, не виждам дали ще останеш жива.

– По спокойно,Тити! Хайде, виждаш,че от агресия файда няма! Агресията не води до никъде.

– Да. съгласна съм с теб. Виждаш ли какво става наоколо. Всички са се превърнали във вълци и се ядат един друг, докато се изядат. Разхлабиха им се пружините и започнаха да подскачат от големите обороти.

– Аха… Значи другите клеветим, а не виждаме себе си? Ей Тити, Покрити. Това ще бъде новият ти прякор. Много ти подхожда.

– Ей, ей. Каракокова! Почакай за малко! Не бързай толкова! Щото един бързал, бързал и умрял.

– Слушай Тити! На мен не ми минават тия. На стар краставичар краставици. Чувала ли си тая приказка? Аз работя тук, за да си изкарвам паричките честно. А ти, май въртиш много опашката си? Колко ти плащат за това?

– Без портфейл съм. На самотек.

– Значи, не искаш да кажеш истината? Щото истината боли. Така ли?

– Така, онака, все си е така.

– Значи си признаваш. Признат грях не е грях. Така и ти искаш да минеш между капките Да се прикриеш значи. Скритата истина е лъжа, мила.

– Ей Каракокова, била си много умна! Ти се като под вола, теле. Една такава тихичка , а инак човек да се пази от теб.

– Да. Права си. Хората имат нужда и такива като мен. Да казват истината право в очите. Защото повечето хора обичат да я казват зад гърба.

– Тук си права. Казва се , „задкулисна игра“.

– Ей, Тити. Ти си имала акъл в главата? А те мислих за съвсем друга.

– Да, бе. В очите на хората можеш да бъдеш всякаква. Виж, всеки те гледа през очила. А през тях, не може да те познае понякога.

– Брей брей… Не очаквах от теб така да говориш.

– Да от всяко гнездо може да изкочи птичка, Каракокова. Тъй, че трябва да внимава човек. – Айде, аз тръгвам, че бързам. А вие си останете със здраве.

 СЪЗРЯВАНЕТО

Напоследък, в мисълта на Каракошев беше настъпил такъв хаос, че сам не можеше да се познае. Как да не е хаос, щом като този хаос беше се превърнал във  властен господар и беше изградил огромно царство от изгубени души. Хората се движеха и правеха неща, които не бяха типични за  разума. Ами, като че ли той беше изчезнал от земята и се скиташе като  дрипав просяк. Дяволът беше слязъл и си играеше с невинната им психика.Така и Каракошев вървеше по земята и сякаш не съществуваше. За него, тя беше се превърнала в един огромен  метеор, който го заслепяваше с космическа светлина. Една светлина, която не можеше да издържи големите и кванти. За него, мракът беше негов еталон на подражание. Мрак на пълно затъпяване. Всичко наоколо му се виждаше една  пустиня, която нямаше край.Той вървеше през нея, в безкрайната и пустош и изведнъж на хоризонта се появи зелен оазис. А над него, в небосклона, светеща звезда. И той закрачи бодро. А звездата вече искреше. И нейните искри осветиха  помраченият му разум. Нещо проблясна на хоризонта. Беше искрата на новото начало. Той го видя, цялото обляно в светлина. Усмихнати хора се движеха по улиците. Коли и автомобили бяха изчезнали. Велосипеди пъстрееха по улиците и всичко беше се превърнало в една огромна усмивка.  Раззеленените дървета покрай улиците ги приветстваха с „добре дошли, в нашето царство на красотата!“. Да.Така трябва да се живее. В радост, щастие и усмивка“- гласно разсъждаваше Каракошев. Тогава ще  дишаш свободно. Ще си караш своя велосипед, ще поздравяваш минаващите край теб хора  и с усмивка ще им казваш ,“Обичам ви, приятели“. Във всеки човек ще виждаш приятел, който има нужда от теб.  Който има нужда от твоята любов. И ти ще му я даваш с пълни шепи. Без никаква умисъл. Защото сега, ти живееш в хаоса на мислите и забравяш за твоите близки и приятели, които имат нужда от теб. Каракошев вървеше сред навалицата от хора с приведени глави, които бързаха без да подозират, че един ден, тяхното бързане нямаше да има смисъл. И чак тогава щяха да съжаляват, че са забравили да се усмихват. И ще наблюдават своето бавно  и продължително състаряване. Множеството бръчки по лицата  им ще им напомнят, че са човеци, които имат нужда да живеят. Но времето е напреднало толкова , че вече няма на къде. Наближаваше техният финален край И те започнаха да роптаят срещу времето, което  беше дошло толкова бързо. Изведнъж, усмивка разцъфна върху техните помрачени лица. На хоризонта се появи ярка звезда, която огря насълзените им очи и в тях се появи светлина. Това беше светлината на новото начало. Началото на тяхното съзряване.

Мария Герасова

тагове:  хумор, сатира, едно, весел, гръмотрън