Въпросът за наемничеството в средновековната българска история остава слабо проучена тема от родната историография. Въпреки множеството податки в изворите за това, че нашите владетели са използвали често и в голям мащаб наемнически сили, тяхната роля остава недобре проучена. Подобно на въпросът за търговията с роби, темата за присъствието на чуждестранни контингенти в българските войски остава задълго на заден план, най-вече по политически, а не по научни причини. Въпреки това, изминалите тридесет години не донесоха особена промяна в публичния дебат по темата за наемниците в нашата история.

Когато след 665 г. Аспарух пренася центъра на българската държавност в Бесарабия, той влиза в тесни взаимоотношения със славянските племена, населяващи земите на днешна Южна и Източна Румъния, които до тогава се намират под суверенитета на Аварския хаганат. В рамките на около 15 години България успява да отблъсне аварското влияние и на свой ред заема ролята на върховна военна и политическа инстанция в земите по долното течение на Дунав. Вследствие на новата си роля на сюзерен, българите започват да привличат племенни подразделения като допълващи контингенти към своите войски. Природата на тези взаимоотношения остава спорна. Дали може да се говори за някаква форма, сходна с федератите в състава на късноримските войски или пък за ползване на контингенти в замяна на дял от плячката (своего рода форма на наемничество) – въпросът все още остава нерешен.

Това, което е неоспорим факт е, че в случаите, когато се използват, славянските отряди не се считат за интегрална част от армията, а действат като един вид помощни войски по подобие на римските auxilia, повечето от които били наемници.
Както стана дума в текста, посветен на средновековния флот, българите несъмнено използват славяните и в ролята им на речни части, поддържащи връзката между българските основни части в Бесарабия, и аванпостовете, разположени южно от дунавската делта след 675 г. В хода на Аспаруховото завоевание на Мизия (680-81г.), изворите ясно подчертават ролята на славяните като подчинено, васално население, чието съществуване в рамките на държавата е тясно обвързано с ангажиментите им на погранична стража, в замяна на което те получавали определени дивиденти от централната власт. Така, северите били поставени да бранят границите с Византия, а Седемте племена – земите по протежение на рубежа с Аварския хаганат.

ВИЖТЕ ОЩЕ: Наемниците на Второто българско царство

При управлението на Тервел самите българи влизат в ролята на наемници. Според нашата историография Юстиниан II си купува услугите на отряд от 15 000 души, ръководен лично от владетеля, който му осигурява възвръщане на константинополския престол през 705 г. В замяна на своята наемна услуга, Тервел е удостоен с титлата кесар – най-високото византийско дворцово отличие, давано на наш владетел, а успоредно с това му е дадена територия (т.нар. област Загоре), злато и скъпи стоки. През 711 г. и отново през 719 г., български контингенти получават средства от претенденти за византийската корона, за да действат в тяхна полза.

В периода на политическа криза между 735 и 777 г. българските владетели неколкократно използват услугите на славяните като допълващи части, особено с оглед честите византийски кампании от времето на Константин V. При едно от сраженията обаче, славянският контингент преминава на византийска страна, което поставя под въпрос същината на връзката между племенните вождове и владетелят в Плиска. Дали в случая може да се говори за измяна на васална клетва или за нарушаване на спогодба за определена военна услуга? Напълно възможно е с оглед развоя на кампанията, ромеите да са предложили по-добри условия на славянските водачи, което да е довело до смяната на страните.

РАЗБЕРИ ПОВЕЧЕ

Следващият сигурен случай на употреба на наемници идва през 811 г. След разгрома на основните български войски през юни/юли, Крум вкарва в действие славянски и аварски контингенти, които вика специално за кампанията срещу Никифор I Геник. Наемниците изиграват своята ключова роля в битката при Върбишкия проход, а впоследствие и по време на българските офанзиви в Тракия през 812 и 813 г. През 814 г., покрай готвената обсада на Константинопол, Крум отново свиква наемнически части за да допълни своята многочислена полева армия.

Наследникът на Крум – Омуртаг, също се възползва от наемането на чужденци. През 827 г., владетелят се договаря с няколко от вождовете на пристигналите в Бесарабия маджари за съвместни действия срещу въстаналите византийски военнопленници, отведени отвъд Дунав по времето на Крум. През следващите няколко десетилетия, част от маджарските кланове остават в пряката орбита на България и владетелите Маламир и Персиян вероятно също са си служели с техни контингенти по време на кампаниите в Тракия и Македония.

В края на IX век, в резултат на малката дипломатическа революция, предизвикана от Симеон и неговата „Търговска война“, маджарите преминават в лагера на Византия. За да им противостои, Симеон привлича наемници от новодошлия степен съюз на печенегите – войнствен народ, който заселва днешна Източна Украйна и земите между Волга и Дон някъде в средата на века. През 899 г., малка българска войска, подкрепена от значителен печенежки контингент, нанася съкрушително поражение на маджарите при р. Буг, в следствие на което цялата маджарска конфедерация е разгромена и изтласкана към Панония, където техните потомци живеят и до днес. Само 18 години по-късно, ролите се разменят. Печенегите стават византийски наемници, а маджарите са привлечени в състава на Симеоновата армия по време на битката при Ахелой.

Краят на Първото българско царство също е свързан с наемничеството. През 968 г., Византия инвестира огромна сума, за да наеме варяжският княз Свейналд Ингварсон (по-популярен у нас като Светослав I). Редом с основната си скандинавска дружина, той довежда наемнически контингенти източни славяни, маджари и печенези (последните впрочем са почти постоянен враг на варягите, но в крайна сметка, парите не миришат). Силната наемна войска, наброяваща около 11 000 души атакува България, превзема столицата Преслав и дава картбланш на византийския император Йоан Цимисхий да завладее Мизия след блестяща победа над варягите при Аркадиопол през 970 г.

Интересен и непроучен остава въпросът за употребата на наемници по времето на Роман и Самуил. С оглед отчаяната борба срещу византийците, Самуил едва ли е подбирал силите, които вкарва в битка. В този смисъл, тесните отношения със сръбските княжества Рашка и Дукля вероятно са били свързани и с наличието на техни контингенти в българската войска. Друг възможен източник на наемна сила са албанските планински канове, които започват да се превръщат във важен политически фактор именно на границата между X и XI век.

Археологията и историографията у нас имат пред себе си нелеката, но наложителна задача да повдигнат воала на историята и да разкрият повече за ролята на чуждестранните „войници на съдбата“ в историята на двете средновековни царства. Дори от спорадичните изворови данни става ясно, че наемниците имат далеч по-важна роля за съдбата на българската държава, отколкото се е смятало до този момент.

https://bulgarianhistory.org/naemnici-purvo-carstvo/