ОТ ПЪРВОТО БЪЛГАРСКО ЦАРСТВО – МЕЖДУ РАННОХРИСТИЯНСКАТА ЦЪРКВА И ЦЪРКВИТЕ В РИМ И КОНСТАНТИНОПОЛ
Весела Трайкова
Странно защо, твърде много се говори за православието, за Римската църква,основана от апостол Петър, както и за Константинополската, която има претенциите да е от последованието на апостол Андрей (макар и непряко, а от 70-те апостоли). Като тези църкви се смятат за апостолски и най-стародавни и автентични.А църквите от последованието на апостол Павел на Балканите се пропускат, затях се мълчи. Те са устроени от апостола в самото начало на разпространението на Христовото слово извън Израел и са изградени въз основа на останките от наследството от тракийската мистериална култура и познание, в досег с което влиза самият ап. Павел. Затова Христовото Слово, което е сходно с това познание, се приема толкова ентусиазирано от местното население. А Илирийскитемитрополии са били част от църквата на ап. Павел.По това време населението на територията на Източен Илирик се състои отсродни помежду си племена, назовавани предимно траки и илири. По-късно, оттези сродни населения, носители на хилядолетна мистериална култура, изкристализират няколко народа: българи, сърби, черногорци, албанци, власи.В самата зора на новото хилядолетие земите, в които тогава са живели споменатите сродни населения, са осеяни за кратко време с църкви от последованието на ап. Павел.
Оказва се, че апостол Павел си е давал сметка, че юдаизмът е нещо различно от Христовото слово. Стъпвайки на Балканите, той влиза в съприкосновение със следите от тази мистериална култура и явно се получава синтез между тованаследство и проповядваното от апостола Христово Слово.
Църквата на ап. Павел не е притежавала силата на административните структури, изграждащи се от църквите на Рим и Константинопол, Антиохия иАлександрия. Ето защо борбата за налагане властта и нормите на официализиращите се църкви в Рим, Константинопол и пр. завършва с победа на последните.
Посоченият процес е съпътстван от унищожение на храмове, богослужебна литература и пр. Както и с опити за изличаване от историческата памет на следите от Илирийските митрополии и от съборите, които са провеждани на тази особено важна на времето църковна територия в Западните Балкани.
Именно на споменатата по-горе територия, Юстиниан Велики възстановява автономността на част от тези митрополии, като ги обединява под общата шапкана архиепископията Юстиниана Прима, която просъществува до края на живота на папа Григорий Велики (540 – 604 г., а понтификатът му е от 590 до неговата смърт) – т. е. до самото начало на VII-ми век, както свидетелстват писмата на папата до епископите на тази архиепископия.
Скоро след неговата кончина обаче тази църква е подложена на гонения, унищожават се храмове, книжовнотонаследство и пр., а самият град на архиепископската катедра Юстиниана Примае сринат до основи.
Сред писмата на папа Григорий Велики до епископите на Юстиниана Прима има две особено важни от които ясно се вижда, че в обхвата на архиепископиятаса влизали и земите на днешна Тесалия – Лариса и Тива тесалийска. А в дошлите до нас варианти на двете прочути новели 11 и 131 на Юстиниан, Те са я определено не е посочена като територия, която е част от архиепископията. Товани навежда на мисълта, че навярно новелите на Юстиниан не са стигнали до нас в оригиналния си вид. А също, че щом Тесалия е влизала в Юстиниана Прима,може да се предположи, че това се отнася примерно и за Първа Македония.Тук бих искала да обърна внимание на един важен извор от Антиохийския патриарх Валсамон, живял през XII-ти век. Той е виден църковно-правен дееци автор на коментари към църковно – правни текстове. В своя коментар върху втория канон на Втория Вселенски събор в Константинопол Валсамон пише,че в началото всички епархийски митрополити са били автокефални и че са сеизбирали на свои събори.
Но от първия вселенски събор от 325 г. в Никея властта над епархиите почва да се разпределя между Рим и източните църкви, а от Четвъртият вселенски събор от 451 г. е включена и църквата в Константинопол.Така де факто започва да се изгражда една пирамидална структура. Реално товае борба за влияние, в която все повече участва и политическата власт.Приведеното сведение ни подсказва, че тази надпревара за власт и влияние неминуемо води след себе си не само видоизменение на външния израз на товаучение, но и едно изкривяване на самото Христово слово, както и на самите извори за вековете предхождащи това развитие от IV-ти – VI-ти век. Последното е съпътствано от борба за налагане на новите структури и свързаните с това догми,чужди на Христовите слова.Според новела 11, поради смутните времена, административният център се премества от Сирмиум на юг – в Солун. Неясен остава въпросът за точнитемотиви на папата и по какъв точно начин той създава Солунския викариат. В историческата литература по въпроса се подразбира, че Рим просто си очертавасвоите територии. Наистина това тълкуване има резон, тъй като Илирик минава фактически в източната половина от империята и тези земи се превръщат въвводоразделна и спорна зона между властовите амбиции на римската църква и на изгряващата сила на църквата в Константинопол. Папата успява в този момент да се наложи и обявява Солун за папски викариат.Следва да се има предвид обаче и позицията на илирийските епископи потози въпрос, а именно, че те надали се съгласяват с новото положение, защото борбата между тях и официализиращите се църкви продължава. Такъв е например случаят със заточаването на епископите на Илирик през 516 г. от император
Анастасий и последвалите събития, докарали Юстин, а след него и Юстиниан,на власт. Струва ми се резонно да се разглеждат събитията именно в този контекстна противопоставяне между Илирийските църкви от една страна и официализиращите се такива – от друга. Т. е. не само в контекста на борбите между Рим и Константинопол за власт и влияние, но и на усилията на самите илирийски епископи да запазят своята самостоятелност и автономност във вероизповеданието си.Във връзка с изложеното дотук, бих искала да изкажа следното мое наблюдение. Явно е, че ранното християнство се обособява в два лагера: на последователите на апостол Павел, продължители на местните мистериални традиции, коитоса наречени „ариани“ (и с други имена, характеризиращи ги като еретици) – от една страна и на официализиращата се и йерархизирана църква, самонарекла се„православна“ – от друга.Известно време след смъртта на папа Григорий Велики, съдейки от публикуваните в ГИБИ от Василка Тъпкова епархийски списъци на Източната църква,епархиите от Юстиниана Прима се запазват като самостойни. Но вече при ЛъвІІІ през 732 или 733 г. те се присвояват и придават към Патриаршията в Константинопол. Императорът използва обтегнатите отношения с Папата във връзка сиконоборческите борби и едностранно извършва този акт.
Тук, обаче, следва да се отбележи, че скоро след учредяването на Българската държава, както доказва Петър Коледаров, много бързо голяма част от земите, които са били в Юстиниана Прима и въобще в Източен Илирик, влизатв българското царство.
Наистина, според наложилата се от XVIII век насетне парадигма, обслужваща руските имперски интереси, на Балканите преди VI-ти –VII-ти век няма отседнало нито славянско, нито българско население, а траките са избити или претопени. Внимателният прочит на изворите и съвременните археологическите данни обаче свидетелстват, че тази теория е изкуствена и чепо тези земи всъщност няма хиатус, а разрушенията на храмовете са в резултат не на варварски нашествия, а именно на тези своего рода религиозни войни, за които пиша по-горе.
При Борис и Симеон, тези земи и по-точно югозападните, стават средище надуховно-книжовната дейност на школата на св. Климент, като те са обозначени с много значителния термин „Третата част от Българското царство“
Това царство се вклинява успешно между двете съперничещи си големи църкви. Ето защо въпросът за статута на Българската църква сe оказва много важен в отношенията между Рим и Константинопол.Незнайно защо по-голямата част от литературата по темата за Юстиниана Прима прескача няколко века и свързва въпроса за тази архиепископия и реалните или въображаеми нейни наследници чак с появата през XI-ти – XII-ти векна теорията за приемственост между нея и Охридската архиепископия.Според мен реалният приемник на Юстиниана Прима е Българската църква от 9-ти – 10-ти век (от времето на княз Борис и цар Симеон), в нейния югозападен дял. Другите дялове на Българската църква (на изток от земите на бившия Илирик), обаче, също наследяват същите традиции от последованието на апостол въведе повсеместно българска славянска писменост и богослужение.
Следва да отбележа, че в пространното житие е объркан редът на събитията – преди да е потвърден епископският сан на Климент на събора през 893 г., когато и му се присъжда епархия, той не е имал право да раздава свещенически звания, за което пише в житието му.
Това сведение обаче, както и посоченият в този текст голям брой подготвени от него ученици, дякони, свещеници, свидетелства за това, че дейността на Климент съвсем не се е ограничавала в рамките на една епархия.Но че напротив, той е имал много по-големи пълномощия. Към същия извод водят и податките от краткото житие и от Дюканжовия списък.
25
В последния сеговори, че цар Борис натоварил Климент да надзирава Третия дял от българското царство – от Солун до Йерихо и Канина – една доста голяма територия, която ни напомня за църквата в Илирик. Наистина и тук редът е объркан.
Обръщам внимание на това, че документът свидетелства по-скоро за историческата памет, която отразява култа към светеца и трайните следи, които той е оставил внея. Що се отнася до краткото житие, чието авторство се приписва на Димитър Хоматиан, то и там има ясни податки, че Климент е имал много по-широки пъ
номощия или поне е подготвян за разгръщане на такава дейност. Тук се говори,че когато Методий е пратен за архиепископ на Моравия и България (явно тук сеима предвид овдовялата катедра в Срем – бившата столица на Илирик), тогава и Климент бил издигнат в епископски сан, като бил поставен от Методий за епископна целия Илирик и на българския народ, който владеел страната.
И тук споредмен сведенията не са пряко исторически, а по-скоро легендарни. А дали те не саотзвук от паметта за един от първите папи в Рим – Климент, който преди това е бил епископ на Сердика?Именно поради легендарния си характер тези извори са ясно свидетелство не само за мястото, което заема светецът в историческата памет, но и че действително ролята, отредена на Климент от княз Борис, както и от цар Симеон, ебила много по-значима от тази на епископ на епархия. Обръщам внимание и навръзката, която се прави между служението на Климент и църквата в Илирик,която се представя в документа като живо настояще, а не само като спомен занейното съществуване в миналото. Очевидно са му поставени задачи от многопо-мащабно естество и на много по-обширна територия. Неслучайно култът къмсв. Климент е толкова разпространен на Балканите, особено в Западната им част.Така, без реално св. Климент да има официално санкциониран сан на глава на Българската църква, той е един от нейните главни основоположници. Смятам обаче, че Надежда Драгова отива твърде далеч, като приема посочените сведения буквално. А именно, че Климент е бил поставен като глава на цялата част на Илирик, намираща се в Българското царство или поне, че стремежът е бил такъв.
Мисля обаче, че Драгова напипва един важен въпрос. А именно, чеделото на св. Климент, а оттам и Българската църква се свързва в историческата памет с църквата в Илирик. А това е част от църквата на апостол Павел, която е придобила при Юстиниан и своята институционализирана форма – Юстиниана Прима. Последната преминава през Българската църква (главно нейната част в Третия дял на Българското царство) към Охридската архиепископия. През XIX-ти век получава нов живот в Българската Екзархия.При по-нататъшното изследване би следвало да се търси отговор именно на този проблем – за отношението между наследството от Илирийската църква,както и нейната официална структура – Първа Юстиниана от една страна и Българската църква – от друга.Но не само външната страна на църквата като организация е показателна за тази приемственост. Съдейки по резултатите от археологическите изследвания се вижда, че веруюто на тези хора е било доста по-различно от това на официализиращите се църкви в Рим и Константинопол.
Ще илюстрирам тези заключения с няколко снимки от подови мозайки от територията на Югозападните Балкани, като тук ще представя само един от мистериалните символи – този на Светия Граал, който е характерен по-скоро за онези църкви, които са в конфликт с официалните църковни институции, а Българската църква до голяма степен е в таково положение. И сравнявам тези изображения сдве други от късното средновековие:
Приложение № 1
Изображения, свързани със сакралната символика в раннохристиянските култови паметници и главно със символа на Светия Граал:
Обр. 1.
Епископалната базилика в Сандански. Подова мозайка със символа на Светия Граал, от който излизат двете райски дървета. Отстрани символниизображения на пауни.
Снимки авторът (В.Т.)
2016 г
Обр. 2.
Хераклея Линкестис, Битолско. Подова мозайка с изображение на Рая с двете дървета. Фотоснимка, интернет, 2012.
(Чилингиров, А.
Разрушените църкви…, с. 118.)
Обръщам (В.Т.) внимание на мистериалната символика на Светия Граали на двете дървета в Райската градина – това на Познанието на Добро и Зло и другото – на Живота. И изображения на елен и сърна/еленица, както и на пауни,символизиращи безсмъртието на човешката душа като духовна същност.
Обр. 3.
Епископската базилика в Стоби от първия и втория период на съществуването и`(4-ти век). Символът на Светия Граал в подовите мозайки.
Снимка авторът (В.Т.)
2016 г.
От Граала излизат лози с гроздове. Надписът над него гласи: „Светата Божия църква бе обновена по времето на епископ Евстатий“.От Граала излизат лози с гроздове.Надписът над него гласи: „Светата Божия църква бе обновена по времето на епископ Евстатий“.
Бабамова,Сл.Inscriptiones Stoborum. Стоби, Издател „Национална установа за управуванье со археолошкиот локалитет Стоби“, 2012, с. 138).
Не се знае кога Евстатий е бил епископ.
Поради ограниченото място, тук подбрах само три от най-красноречивите примери за изображението на този мистериален символ.Повече снимки в тази насока могат да се видят в илюстрациите вТрайкова-Алшади,В.
Ранното християнство…, както и вТрай-кова-Алшади, В.Църквата на апостол Павел в диоцеза Източен Илирик и съдбата ѝ до св.Климент и неговите следовници. С., 2016
Не се знае кога Евстатий е бил епископ.
Поради ограниченото място, тук подбрах само три от най-красноречивите примери за изображението на този мистериален символ.Повече снимки в тази насока могат да се видят в илюстрациите в
Приложение № II:
По-късни изображения на сакралния символ на Светия Граал, говорещи за приемствеността във веруюто на населенията по нашите земи.
По-късни изображения на сакралния символ на Светия Граал, говорещи за приемствеността във веруюто на населенията по нашите земи.
Обр. 4.
Гербът на клона на наследниците на царската фамилия Асеневци,на о-в Кефалония. Последният е бил използван до късно – до 18-ти век.
Гербът е публикуван от Божилов, И.
Фамилията на Асеневци. (1186 – 1460). Генеалогия ипросопография. С., 1994 (ил. 35). Авторът го е извадил от книгата на Rangabè, Е. R.Livre d’or de la noblesse Ionienne. Vol. 2, Céphalonie, Athènes, 1926, p. 40
о-в Кефалония. Последният е бил използван до късно – до 18-ти век.Гербът на клона на наследниците на царската фамилия Асеневци,на
Приложение №
II:
По-късни изображения на сакралния символ на Светия Граал, говорещи за приемствеността във веруюто на населенията по нашите земи.
Обр. 4.
Гербът на клона на наследниците на царската фамилия Асеневци,на о-в Кефалония. Последният е бил използван до късно – до 18-ти век.
Гербът е публикуван от
Божилов, И