Българският народ възприема християнството през ІХ век и това също носи своите отпечатъци върху брака. Според народните обичаи девойката става съпруга в момента, в който е приета в семейството на младоженеца и не може да бъде върната вкъщи без сериозни причини. Източно-православният тип брак носи различно значение и място на жената в обществото. Традиционният български брак има две части: годеж и бракосъчетание. Често в провинциалните части бракът се е сключвал по любов, а в градовете е бил прагматичен съюз с човек от същата или по-висша класа. Християнството ограничава прелюбедеянието, разделите, запазва мъжа и жената преди брака от безразборни контакти и успява да съхрани празничността в традициите и приемствеността им за поколенията особено в условията на турското робство. Историята също така показва, че до ХІХ–ХХ век са малко самостоятелните семейства и повечето семейства са живеели с няколко поколения и често със семейства на братята и сестрите на съпруга. С навлизането на индустриализацията в България семейният живот драстично се променя. Все повече млади хора и много жени се образоват в града и вдигат критериите си за сключване на брак; други започват работа, което им дава възможност за повече контакти, независимост и вдига възрастта за сключване на брак.
