Разглеждайки човека, ние откриваме при него процеса на вдишване. Тези неща вече съм ги описвал от друга гледна точка; днес ще разгледаме дадения процес по такъв начин, че да успеете много да видите от него. Процесът на дишане е преди всичко процес на вдишване. Ние вдишваме от обкръжаващия ни въздух; вдишваме това, което ни е необходимо за нашия живот: кислород. Кислородът се разпространява след това по цялото ни тяло; по цялото ни тяло, навсякъде е разхвърлян или, бих могъл да кажа, навсякъде плува или даже лети въглерод под формата на мънички частички.
Виждате ли, въглеродът, който носим в себе си, също се намира в природата, като този въглерод се съдържа там в различни модификации. Преди всичко, въглеродът, както знаете, съществува във вид на каменни въглища. Обаче въглерод има и във всяко растение, тъй като растенията се състоят от въглерод, вода и така нататък; именно въглеродът е най-главната съставна част на растението. Ако вземете молив, вътре в който се намира графит, вие ще пишете с въглерод. И накрая, диамантът, явяващ се най-ценният материал, най-скъпоценният камък, също представлява въглерод. Диамантът – това е прозрачен въглерод, каменните въглища – непрозрачен въглерод.
Интересен е самият факт на съществуване в природата на такова вещество, което, като въглища, не подхожда съвсем на парадния костюм, защото въглищата съвсем не са елегантни; но същото вещество се проявява и като особена скъпоценност. Един от тези големи камъни, голям диамант, се намира в короната на английските крале; това е същото вещество, но в друга форма. Този въглерод се съдържа вътре в нас в най-различни форми.
И така, ние вдишваме кислород. Той се разпространява в нашето тяло навсякъде и се свързва с въглищата. Ако кислородът се съедини с намиращите се в твърдо състояние въглища, образува се газ (въглена киселина), въглероден двуокис: въглеродният двуокис е съединение на кислорода и въглерода. Този въглероден двуокис ние след това го издишваме. Следователно нашият живот всъщност се състои в това, че ние включваме нашето тяло в останалия свят посредством вдишването на кислород и издишването на въглероден двуокис.
Ние обаче бихме могли да кажем: ако винаги вдишвахме чист кислород, би трябвало да имаме неизмеримо много въглерод и въглената киселина би трябвало да остава в нас. Би било така, че от вдишването ние да се раздуваме и в края на краищата да станем толкова огромни, колкото самата Земя. Човек би могъл постоянно да вдишва, да прави една-единствена гигантска вдишка. Но в нас въглеродът не е толкова много. Той трябва отново и отново да се обновява. Не бихме успели да живеем, ако постоянно само вдишвахме. Трябва отново да издишваме и отново да образуваме въглерод. И въглеродният двуокис, който ние образуваме, това е смъртта. Бихме могли да кажем: кислородът за нас е животът, а въглеродният двуокис – смъртта. Защото, ако напълните например това помещение с въглероден двуокис и влезете там, ще умрете. Ние винаги се изменяме и това се състои във вдишването с въздуха на живот и в издишването с въздуха на смърт. В нас постоянно присъстват животът и смъртта. Виждате ли, интересното е как изобщо тези живот и смърт влизат в човека. За да се разбере това, ще насоча вниманието ви към попадащите навсякъде в природата като цяло миниатюрни живи същества, за които всички сте чували – това са бактериите, бацилите. Всеки път, когато преминаваме през въздух, в този въздух летят безкрайно множество такива живи същества.
Ако вземете някакъв животински мускул, и там вътре живее безкрайно множество малки живи същества. Да, тези малки живи същества – говорил съм ви вече за това – притежават свойството по чудовищен начин да се размножават. Щом само някъде се появи едно – това особено се отнася за най-миниатюрните, – там могат да се появят милиони; те се размножават в чудовищно количество. Това има отношение и към така наречените инфекциозни заболявания. Работата не е в това, че тези миниатюрни същества предизвикват болест, а че ако нещо в нас се окаже болно, там те се чувстват особено добре.
Както растението върху тор, така и тези малки живи същества се чувстват добре в болния човешки орган. Те с особено охота присъстват там. Този, който твърди, че тези малки живи същества предизвикват заболяването, този, който например казва: грипът възниква от грипните микроби и така нататък, той е толкова умен, колкото и твърдящият, че дъждът започва поради квакането на жабите. Разбира се, когато вали дъжд, жабите квакат, тъй като те го усещат, защото живеят във вода, която се възбужда по време на дъжд. По същия начин и бацилите сами по себе си не възбуждат грипа, обаче те присъстват там, където има грип; така и жабите по необясним начин се появяват, когато вали дъжд. И така, от една страна, не би следвало да се говори, че изучаването на микробите е безполезно. То е необходимо за познаването на това, че човек е подложен на болести, така, както се знае, че жабите крякат, ако вали дъжд.
Следователно не трябва заедно с мръсната вода да се изхвърля и бебето и да се казва, че няма нужда да се изследват бацилите. Но от друга страна, необходимо е да се знае, че бацилите не са причина за болестите. Иначе никога нищо ясно няма да се разбере, ако само се повтаря: има бацили на холерата, има бацили на грипа и така нататък. Леността води до това, че хората не желаят да изучават действителните причини за болестите. Обаче ако вземете такива бацили, такива малки живи същества и ги отделите оттам, където те се намират, те повече няма да могат да живеят. Ако решите да извлечете бацила на холерата от червата на човека и да го сложите където искате, няма да успеете. Той може да се намира само в червата на човека или в червата на плъховете, или в нещо подобно. Следователно тези миниатюрни живи същества, за да имат възможност да живеят, се нуждаят от известна среда.
Защо става така? Това действително е много важно нещо: това, че тези миниатюрни същества имат напълно определена среда. Виждате ли, в момента, докато, да кажем, бацилът на холерата се намира в червата на човека, силата на тежестта например не му действа така силно, както ако се намира отвън; земното притегляне веднага разрушава бацила на холерата, ако последният се окаже извън сферата си на обитаване.
