Анализът на изворите показва, че за „утигури” пишат само гръкоезичните късно-антични историци, а сироезичните византийски автори и латинските употребяват за същият етнос името „българи”.

Гръкоезичната  византийска историческа школа обаче е била най-силно развита. Етнонимът „утигури” еупоменат за първи път от Прокопий Кесарийски през VІ в., като той дори проследява генеалогията на утигурите и кутригурите не само до ІV в. от н.е., но и в древността до кимерийците.

По сходен начин постъпва в арабоезичнатасредновековна историческа литература Абу Джафар Мухамад ибн Джарир ибн Йазид ибн Касид ибн Гилиб ат-Табари (839-923), който дава първи сведения за „банджар” (или „бунджар”), които изписва и като „бурджан”. Тези сведения имат при ат-Табари сасанидско-персийски произход от времето на царуването на Кавад (488-496; 499-531) и синът му Хосрой Ануширван (531-579) .

Ат-Табари пише: „…абхазите, банджар, баланджар и аланите се обединили за атака в страната на Хосрой Ануширван и нападнали Армения, за да подложат населението й на грабеж…”(История на пророците и царете, ХХІІ).

Арабоезичният автор от персийски произход ат-Табари, дава сведение за народ „банджар” (Ахунов от Казан кодифицира етнонимът като „бунджар”), който в константинополския препис на Бел`ами, писал веднага след Табари, е изписан „булджар”. Иранското „г“ на арабски се изписва като „дж“.

Ат-Табари (Глосарий, DХСI) употребява и формата „бурджан”, с което наименование арабскитесредновековни историци масово наричат  Дунавска България.

Прокопий Кесарийски от VІ в. в „Тайната история” дава сведение за  събитие, което се развива през 541 г. и е във връзка с византийско-персийският конфликт по това време. „Хосрой току-що беше изпратил и една хунска войска срещу подвластните на ромеите арменци, за да отвлече вниманието на ромеите и да прикрие действията си в страната на лазите. Други съобщиха на Валериан и ромеите за тези варвари и те ги пресрещнаха и в завързалата се битка им нанесоха унищожително поражение, вследствие на което повечето от варварите бяха убити. Персите узнаха всичко това.” (Тайната история, С., 1983, с.22).

Както виждаме Прокопий и Ат-Табари пишат за едно и също събитие.

Можем да се доверим на ат-Табари, че аланите също са участвали в това нападение, защото първа точка на сключеният през 562 г. петдесетгодишен договор между Византия и Персия, потвърждава ролята на аланите в атаките през Кавказ на юг. Ето го текста на договора:

„Ще покажем какво е съдържал договора за мир. Решено било като първа точка: персите да не позволяват нито на хуните, нито на аланите, нито на други варвари да достигат до римските владения, като преминават през прохода, наречен Хоруцон, и през Каспийските врата (Дербенд – б.м.)”. (Менандр Византиец., отрывок 11; в: Византийские историки. СанктПетербург, 1860).

Византийските историци познават народа „абхаз” и са дали доста сведения за тях, но нищо не са казали за „банджар” и „баланджар”, упоменати от ат-Табари, заедно с алани и абхазци при атаката. Тях те наричат, както става видно от мирният договор от 562 г., с името „хуни”, а Прокопий (и след него Агатий, Менандър, Теофилакт и т.н.) ги именува „кутригури” и „утигури”…

Кой са тези „бунджар“, т.е. Бунгар, ако имаме предвид, че иранското „г“ е „дж“ на арабски?

Една от най-интересните легенди за произходът на българите е съхранена в епосът „Искандер наме” на персийският поет Низами, който той пише в самото начало на ХІІІ в.

 Според легендата, Александър Македонски имал двама воини Бун и Гар, които участвали в походът му в непознатите земи на север, но двамата се разболяли от неизлечима болест и за да не заразят останалата армията били изоставени в една пещера. В нея те по чудо оцеляли, благодарение на някаква черна течност или кал. Пещерата се наричала „Балгар” и двамата решили отсега нататък да се казват „българи”, по името на пещерата.

Най-интересното в тази легенда е, че „Бун” и „Гар” са всъщност „Бунгар“, т.е. „бунджар“…

Тук е необходимо да отбележим, че според Джагфар тарихи, тази легенда Низами я заема от епоса от ІХ в. на Микаил Башту „Шан кизи дастани“. В съхранените фолклорни остатъци от епоса на Микаил днес, срещаме имената „Ат“ и „Тарвил“, които явно са добавени по-късно от фолклорните изпълнители. Оригиналните имена несъмнено са били „Бун“ и „Гар“, съхранени и доднес в епоса на Низами „Искандер наме“.