Родена е в гр. София ( България) през 1972 г. От 1995 г. до 2018 г. е живяла в гр. Барселона (Испания), където е работила като преводач от български, руски и английски на испански и каталунски език. През всичките тези години е останала неразривно свързана с България, като е организирала пътувания с културно—опознавателна цел. Била е председател на асоциация „Къща Тракия, България в Каталуния“ — организация от културен характер, чиито интереси са свързани не само с интеркултурния обмен между държавите и разпространението на българските обичаи и традиции, но и на древната тракийска култура, чиито наследници сме. Завършила е висше образование в Нов български университет – гр. София, специалност Културолог – траколог и втора специалност Преводач с испански език. Завършила е и Магистър по Културен туризъм също в НБУ. В момента изучава втори Магистър — Египтология

Какво означава да срещнеш своя пламък-близнак

До вчера не бях чувала за пламъка-близнак, а само за сродните души, но при един телефонен разговор с приятел споделих как се чувствам в момента и той ми препоръча да потърся информаця в Интернет. След като прочетох една статия, останах изумена, защото именно това изживявам и бих искала да го опиша по мой начин…

Какво означава да срещнеш своя пламък-близнак ли? Означава да съумееш да спреш времето и да живееш само в един единствен миг: тук и сега, защото си намерила вътрешно спокойствие — макар и една вълна току-що да те  е заляла и всичко да се е намокрило, дори и листа, върху който се опитваш да пишеш, но от това  да ти е станало весело и да си започнала да се смееш до забрава, гледайки заедно с него поредния вълшебен залез над Арабско море. Да, всичко е приказно-вълшебно, също като в приказките на Шехерезада.

Не беше никак лесно да попадна тук… Точно когато си мислех, че успявам да се измъкна от дълбокото блато в което от години бях затънала (поради една силно токсична връзка), когато едвам се влачех, останала без дъх и без сили, тогава… тогава просто попаднах в ада… Бях повече от мъртва, но онова пламъче вътре в мене не ми говореше, а просто крещеше: „Бягай! Замини далече! Трябва да го направиш!“ И тогава, изпаднала в някакъв транс, вклчих компютъра, подадох заявление за виза и с последните си пари си купих еднопосочен билет, макар и да не бях сигурна, че ще ми дадат визата. И зачаках… Дните бяха дълги, тежки и студени. Всяка минута ми се струваше дълга колкото ден. Така измина една седмица. Имаше само трима човека, които знаеха за решението ми. Двете ми приятелки ме подкрепяха напълно, но най-добрият ми приятел ме убеждаваше да не го правя — защото сме в пандемично положение и защото онази държава е от най-афектираните. Страхуваше се, че ако замина, мога да умра. Но той не знаеше, че всъщност аз вече съм мъртва… Нямаше какво повече да губя. Не смеех да кажа дори на сина си, защото се страхувах, че няма да ме разбере.

И така, точно на 21.12.21 г. — на огледалната дата, се впуснах в най-голямото приключение в живота ми. Отивах много, много далече, без дори да познавам лично човека, който трябваше да ме посрещне (и който можеше и да не ме чака), само с ръчен багаж и малко джобни пари. Отивах там, за да излекувам душата си — защото той ми беше обещал, че ще ми помогне, а аз му вярвах безрезервно.  Не ме питайте защо — самата аз не знам. Но както вече споменах, беше въпрос на живот или смърт…

Летища, проверки, визи, PCR тестове — още един огромен ад, през който трябваше да премина. Не знаех къде се намирам, какво се случва, нито пък защо… Просто пътувах — пътувах към себе си… И когато все пак пристигнах на онова далечно летище, препядствията продължиха — не искаха да ме пуснат да вляза. Почувствах се като престъпник и се разплаках от безпомощност…

А после… после първата ни среща. Обърках дори името му. Не виждах, не чувах, не чувствах. Бях изтощена до безкрайност и просто исках да спя. Дори и него не виждах — беше просто някой, който ме водеше някъде, където да отпочина.

Следващите два дни бяха безкрайно тежки и за двама ни. Той се чудеше с какво да ми угоди, но аз не реагирах нито на красивите места, които ми показваше, нито на залезите — просто на нищо. Бях изгубена и само исках да плача.  Плачех за себе си и за безпътицата, в която се намирах – на края на света и съвсем сама. Всъщност, все още не осъзнавах, че вече никога няма да съм сама, защото имах него…

Беше Бъдни вечер, рождения ден на починалата ми майка. Той ме заведе на църква, макар и да не е християнин. Имаше пищно тържество. По-пищно не само, че не бях виждала, но не бях си и представяла. Влязох в църквата, запалих свещ и започнах да ридая. Всички ме гледаха очудено, а той просто беше в шок. Тогава си поговорих с Бог и с майката, която го е родила. Попитах дали аз съм най-лошият човек на света и какво толкова съм направила, та на никого да не съм нужна… Поисках прошка за всички грехове и се помолих за някакво чудо, макар че точно тогава не вярвах в чудеса.

25 декември — Коледа. Чудото просто се случи: неочаквано, странно и магично. Една прегръдка, събрала цялата любов на света изведнъж премахна болката ми. Оставих се в ръцете на този уж непознат, който всъщност съм познавала от вечността и заживях в някаква приказка. Тръгнахме да пътуваме с мотора му. Не бях си и помисляла за подобно нещо, защото всъщност не обичам моторите.  За двадесет дни изминахме повече от 2000 км. Сменяха се пейзажи, лица и усещания. Всеки ден беше различен и магически. Имах усещането, че животът ми току-що е започнал. Никога не си бях и представяла, че мога да прекарвам по 24 часа в денонощието само с един човек, но да ми бъде интересно и забавно.  Не ми липсваше нищо и никой. На Нова година споделихме една порция с люто пилешко месо, бях облечена в обикновена светло-розова рокля, бях без грим и прическа, нямаше наздравици, дори и чаша шампанско, нямаше и връзка с Интернет или телефон. Но това беше най-хубавата Нова година в живота ми — посрещането на 2022 г.  Винаги ще си спомням лицето му, мъжественото му тяло, очите му, които ме гледаха с обожание и силните му ръце, които ме носеха по плажа, сякаш съм малко дете. И онази магия, в която бяхме потънали — сякаш нищо и никой на този свят не съществуваше…

За тези двадесет дни по далечните пътища на тази далечна страна успях да разбера не само себе си, но и целия свят.  Имах възможността да сравня двете различни страни на любовта: онази, която те унищожава и те прави роб на някакви низши страсти и тази, която те създава във всяка една минута и те прави свободен — също като орлите, прелитащи над това топло море, на което се намирахме. Също така успях да простя на всички за  злото, което са ми сторили, защото само благодарение на тях успях да стигна до тук и да изживея именно това — да се слея с пламъка ми близнак. Може би ще поискате да узнаете какво е усещането ли? Усещането е, че просто си вкъщи — на точното място и с точния човек и че си готова да го последваш дори на края на света. Ако ме попитате как изглежда ли? Съвсем обикновен мъж, който в моите очи е най-красивият на света (не мога да спра да го гледам!), няма пари, нито пък притежава нещо друго освен мотора и таланта си — художник е. Но това, което ми дава просто няма цена. Изпълнена съм с безрезервна и безусловна любов, която просто няма как да се опише с думи.

А защо го споделям ли? Защото може би нямаме бъдеще… може би именно днес е последният ден, в който се обичаме по този начин. Но тази сутрин, когато отворих очите си, за първи път от доста време вместо да попитам „Господи, още ли съм на тази земя?“, можах да изрека „Добро утро, любов!“,  при това без да използвам определението „моя“. А когато слънцето залезе отново ще кажа: „Благодаря ти за прекрасния ден, който ми подари!“

Има хиляди пречки помежду ни… Произлизаме от различни светове, с различни обичай, култура, норми и порядки. В селцето, в което живее, любовта е просто табу — там създават семейство не по свой избор, а по някакво наложено задължение и всичко останало просто се върши по задължение.  Нещо, което той винаги е избягвал, затова и винаги е бил отхвърлян — също като мене. Все още сме заедно, макар и вече на прилично разстояние — всеки от нас спи в различна стая. Може би е така, за да мога да свикна и да не ми е толкова тежко след това. Все някога той ще трябва да направи избора си — задължението или любовта, а за да избере второто се изискват огромни усилия и преди всичко вътрешна сила, която той едва ли ще намери. Всъщност, чудесата съществуват и аз вече напълно вярвам в тях! Но ако все пак избере задължението, от мене ще се изисква също толкова огромна сила, за да си тръгна, приемайки избора му.  Трябва само да съумея да запазя радостта, че съм се докоснала до пламъка ми близнак. Не искам да мисля дали някога ще имам сили да разкажа на някого какво е било усещането от това, затова предпочитам да го опиша сега.

Всъщност, както вече споменах, аз вярвам в чудеса и е твърде вероятно чудото отново да се случи и любовта да победи всичко — дори и тези два враждебни свята, които са се опълчили против нея.

Господи, благодаря ти за чудото!

13.01.2022 г., плажа Кулимутам, щата Керала — Индия