ВЕСЕЛ*** ГРМОТРЪН

НЯМА НО!

-Златен си, мой човек. Къде беше толкова време? Изчезна май от хоризонта?- чу се гласа  на Стефката.

– Как да ме няма, бе Стефка. Тук съм. Къде да ходя. Стоя си и тъпча на едно място.

– Тъй ли? Пък аз си мислих…

– Той си мислил, а?

– Аз пък  тръгвам, ти  стой тук!

– Хайде, хайде, ти ли ще ми казваш?

– Извинявай Златен.

–  А, ха… Най- после се сети, а?

– Как да не се сещам. Нали си ми приятел. Да  не те познавах,  такъв буен. Се на бой налиташ.

-Аз ли, бе? Налитам там, дето трябва. Виждаш ли ги , ония! Бият, грабят и се  едно не са те. Мирен ли да стоя? Те да ме грабят, а аз да мълча. Така ли?

– Прав си, Стефка. И аз ги виждам, но не мога  да илеза на глава с тях.

– Да, бе. Ако стоим така и мълчим, те ще бият и ще грабят.

– Така… Започвам и аз да се замислям.

– Не се замисляй , а действай!

– Малко  ме е страх, защото са все дебели вратове.

– Ако ни е страх и от тях, тогава ще е все така.

– Да. Но…

– Няма но! Ами действай! Хайде до нови срещи=

Весела Буилкова