На първо място това е отъждествяването на династията на хуните Дуло с тюргешките родове „дулуси”, които участват в създаването на първият тюркски каганат.

Все едно Ирник (Ернак, третият син на Атила) от V в. от н.е., упоменат в „Именника на българските канове”, е отишъл в Средна Азия и е станал тюргеш?

Плетньова дори смята, че „рода Дуло (Дулу) в Тюрския каганат се борил за власт с управляващият род Ашина” (гл. 2, Хазары, М., 1976).

През 1937 г. М. И. Артамонов издава „Очерки древнейшей истории хазар”. Това е по времето, когато Н.Я.Мар разработва хипотеза за произхода на българи и чуваши от Месопотамия. Под егидата на Мар, младият Артамонов пише, че Кубратова България не е вече „раздробена от хуно-български племена”, а е „държава”.

През 1950 г. обаче лично Сталин във в. „Правда” посмъртно развенчава теориите на Мар. Езиковедският яфетизъм на Н.Я.Мар наистина има своите слаби страни, но за съжаление, – нещо характерно за тоталитарно общество – заедно сезиковедските изследвания на Н. Я. Мар е натирена и „българската предистория”, която е изпратена от съветските идеолози в планината Алтай.

А. П. Новоселцев в „Хазарское государство и его роль в истории Восточной Европы и Кавказа” (М., 1990) повтаря след Плетньова, че Велика България (VІІ в.) не е била истинска държава, а някакво обединение на номадски племена. Те били „племенно-родови обединения”. Същото е мнението и на Плетньова, наричайки държавата на Кубрат с дефиницията „самостоятелно обединение” (гл. 2).

Това да се твърди, че Велика България не е била „държава” става догма, спусната от Москва, пред която и български учени като проф. Рашев и проф. Ив. Добрев чинопреклонно се подчиняват, налагайки си „автоцензура” да не пишат за държаваВелика България на Кубрат…