Джон Кийтс (1795 – 1821)    

Красивата Дама без Милост  (La Belle Dame sans Mersi )

(I-II-III) Поетът, обхванат от меланхолия, скита из полето в късната есен. Зимата настъпва, всичко посято е ожънато и прибрано, полските треви и храсти са осланени – увехнали и пожълтели, пойните птици са отлетели, хора и животни са си намерили убежище за студените зимни дни.

Толкова по-странно изглежда самотната фигура на рицар в бойни доспехи, изглеждащ още по-самотен на възвишение близо до езеро, върху което се стеле полупрозрачна есенна мъгла

Рицарят е на предела на силите си, треската е оросила с капчици пот челото му, лицето му е бледо като на мъртвец, устните му са напукани.

„Какво ти е? Защо си тук в късната есен, болен и злочест? Огледай се, зимата е близо, тревите, храстите са осланени, птиците ги няма!”

(IV) „Преди много дни, в един слънчев и топъл следобед, близо до това езеро, срешнах една дама. Тя не изглеждаше от този свят, по-скоро беше дете на царството на феите. Беше прекрасна, крехка и грациозна, стъпката й беше лека, а очите – очите и бяха като на сърна – плахи и диви.”

(V) „Скочих от коня си, заговорих я, но тя мълчеше, гледаше ме с влюбени очи и въздишките й бяха сладки.

Не можех да откъсна очи от нея. Набрах полски цветя и сплетох венец за главата й, гривни и колан за китките и тънкия й кръст.”

(VI) „Повдигнах я и я сложих върху коня си. Той тръгна бавно, без посока, в  топлия летен ден. Вървях до нея, бях обсебен от това неземно видение и нямах очи за нищо друго на света.Тя се наведе над мене и запя таинствена песен, песен от света на феите.”

(VII) „Вървяхме бавно в този безкраен следобед. Конят спираше често за да откъсне снопче трева. Тя леко скачаше от него, притичваше наблизо и се връщаше, за да ме нагости със сладки корени, див уханен мед или цветни листенца, покрити с капчици неземно питие. И ми говореше неспирно, на език, който не разбирах. Но аз знаех, че тя ми казва, че ме обича и ще ме обича винаги.”

(VIII) „Изкачихме се по един полегат горист хълм и се озовахме пред входа на пещера. Тя скочи от коня и ме прегърна. Седнахме върху скала покрита с мек, затоплен от слънцето мъх. Тя заплака и въздишаше така горчиво  и аз, трогнат дълбоко, с целувки изсуших сълзите й и затворих дивните й, диви очи.”

(IX) „И тя се усмихна, взе главата ми в ръце и я положи върху скута си. И запя безкрайно нежна приспивна песен. И аз блажен се унесох в сън.Ужасен сън. Последният сън, който съм сънувал и който от този ден сънувам неизменно, щом умората ме надвие. И на яве и в съня си съм на този тук склон студен.”

(X) „В призрачен здрач, видях се полегнал на този склон, около мене се тълпяха крале, князе и войни в блестящи доспехи и всички свои отличия. Лицата им бяха мъртвешко бледни. И всички те, в един глас, ми казваха: „Злочести рицарю, и ти, като нас си окаян роб. La Belle Dame sans Mersi те зароби навеки.”

(XI) “В оскъдната светлина на здрача аз виждах техните напукани от страдания устни, устите им, широко отворени,   изричаха  ужасната прокоба. И когато се събудих, се намерих сам на студения склон на хълма до езерото.

И този сън се връща отново и отново, неизменно и неизбежно.”

(XII) ”И ето, това е причината да съм тук, да скитам около езерото сам и бледен тогава, когато тревите са пожълтели осланени и птици не пеят!”

Това, което е красиво, е радост завинаги

Селена, влюбена в  Ендимион, гръцки цар, който в онези  идилични времена, е бил млад, красив пастир, за да бъде завинаги неин и да се среща с него всяка нощ, го омагьосва да спи вечно в една пещера на планината Latmus в Кария, като го дарила с неувяхваща младост.

За поета Красотата е радост завинаги; все по-чаровна, тя не може да изчезне, тя е убежище, недостъпно за  грозотата на света, Убежище, където, като в сън със сладки сънища, ще се потопим в мечтите си, където се диша леко и с наслада. Здравето, спокойното дишане, нещо, което е липсвало на Кийтс,  без съмнение, е  нещо безценно за него  и  не само за него…

Красотата е убежище, само когато  можем да се радваме на всяко красиво нещо, споменът за което носим в себе си. Само тогава ще ни бъде по-лесно да понасяме грубостта и пошлостта около себе си, мрачните, угнетяващи дни, изпитанията и страданията, които са  нашият жребий на света.

Красотата е винаги около нас. Красиви са Слънцето, и Луната, и Звездите, но няма нищо по-красиво от Земята. Дърветата и свежата трева, кротките и покорни овце пристъпващи бавно в сенките на клоните им. Нарцисите, обкръжени от свежозелени треви и храсти. Бистрият поток, невидим в тревата, разпръскващ прохлада и в най-горещите дни. Красотата на Земята е навсякъде. Тя е и в горския пущинак, където не е стъпил човешки крак, и там розови храсти, са разпъпили свежи цветове ухаещи на мускус.

Красота, великолепие има и в преданията, които са стигнали до нас за живота и трагичната орис на великите хора, от миналото, за високия дух, мъжеството, готовността им за саможертва в името на благородните цели, които са си поставяли. Дори и смъртта, която ни угнетява в мрачните ни предчувствия, може да бъде A Thing of Beauty.

Извор на напитка за безсмъртие са прекрасните разкази и приказки, които сме чули или прочели, вечен извор на Красота, който се пълни от Небесните бездни.

 тагове: поезия,  Джон Кийтс , красивата, дама,