„Не поглеждай към миналото и не тъгувай по него, защото то си е отишло. Не се безпокой за бъдещето, защото то все още не е дошло. Живей в настоящето и го направи толкова хубаво, че да си заслужава да бъде запомнено.“
„Любовта е онова, с което сме родени.Страхът е онова, което научаваме. Духовното пътуване е предназначено за това, да забравим за страха и да приемем любовта отново в сърцата си, защото тя е единствената съществуваща реалност и смисълът на човешкия живот се крие в нея. Да изпитваме любов и да я даваме на другите – за това сме на този свят.“Мриане Вилсон
Из поемата „Шах Джахан“
Рабиндранат ТагорТи знаеше, владетелю на Индия Шах Джахан,
че времето отнема славата, живота, младостта
и всичките богатства и реши да съхраниш стаената си болка.
Рубините, властта, подобно залеза красив, се стапят, но ти таеше мъничка надежда
въздишката ти скръбна да пребъде.
Останалото нека си отиде като дъга, разтваряща се сред небето – бижута, перли и искрящи диаманти…
И този Тадж Махал да заблести като една единствена сълза, отронена
върху лицето на безмилостното време…За съжаление сърце човешко, няма време
назад да се поглежда, да се търси изгубеното,
все напред живота от бряг до бряг върви
едно с друго сменя…
И винаги, когато се изпълни душата със уханието сладко на цъфнали цветя – след него иде мрака, загръща я с воал от трели, с посърнали листенца я засипва и с шепота прощален…
Няма време,
не, няма време!
И за това сред нощната роса и аромата на цъфнали жасмини, подобно Кришна да се веселим преди да ни застигне есента.За съжаление, сърце,
което спечелило си трябва да загубиш
деня отиде ли си и нощта .
Не, няма време, няма време…
И за това, владетелю, сърцето ти поиска
да покори на времето сърцето с неземна красота,
и да постави върху врата му от цветя венец невиждан,
смъртта безформена да поздрави
и да я облече в одежди от безсмъртие…Дванадесет месеца тъгата ти не те остави
и през плача си безутешен зовеше твоята любима
по име в нощите, огрени от бледата луна, сред стаите самотни…
А после този зов предаде
на вечността, та нежната тъга да разцъфти,
зазидана в цветята, изваяни във мраморния камък.О, ти, поете-император,
ти твоето сърце вгради в невижданото чудо що издигна –
в стремежа си към съвършенство.
Та твоята любима, обградена от самотата си, да те очаква,
разтворена в слънчевия изгрев, в меланхоличното и уморено пладне,
в копринените пълнолунни нощи
на бряг от думите недостижим и
да те търси с очите си – пазители на вашата любов, преминала през времето, които послание безмълвно носят: „Не съм те аз забравил, не съм те аз забравил, о, любов!“.Днес теб, владетелю, те няма,
империята ти изчезна като сън
и трона ти отнесен е от ветровете на времето
и спомена за тебе е прах
по улиците, разпилян на Делхи.
Заглъхна музиката и звъна на малките камбанки на краката
на твоите танцьорки, с песента на скритите в палата изоставен щурци и
стиховете се удавиха в Ямуна.
Но въпреки това, остана от кръговрата на живота и смъртта, от падането и възхода на царствата посланието ти непроменено:
„Не съм те аз забравил, не съм те аз забравил, о, любов!“
Рабиндранат ТагорТи знаеше, владетелю на Индия Шах Джахан,
че времето отнема славата, живота, младостта
и всичките богатства и реши да съхраниш стаената си болка.
Рубините, властта, подобно залеза красив, се стапят, но ти таеше мъничка надежда
въздишката ти скръбна да пребъде.
Останалото нека си отиде като дъга, разтваряща се сред небето – бижута, перли и искрящи диаманти…
И този Тадж Махал да заблести като една единствена сълза, отронена
върху лицето на безмилостното време…За съжаление сърце човешко, няма време
назад да се поглежда, да се търси изгубеното,
все напред живота от бряг до бряг върви
едно с друго сменя…
И винаги, когато се изпълни душата със уханието сладко на цъфнали цветя – след него иде мрака, загръща я с воал от трели, с посърнали листенца я засипва и с шепота прощален…
Няма време,
не, няма време!
И за това сред нощната роса и аромата на цъфнали жасмини, подобно Кришна да се веселим преди да ни застигне есента.За съжаление, сърце,
което спечелило си трябва да загубиш
деня отиде ли си и нощта .
Не, няма време, няма време…
И за това, владетелю, сърцето ти поиска
да покори на времето сърцето с неземна красота,
и да постави върху врата му от цветя венец невиждан,
смъртта безформена да поздрави
и да я облече в одежди от безсмъртие…Дванадесет месеца тъгата ти не те остави
и през плача си безутешен зовеше твоята любима
по име в нощите, огрени от бледата луна, сред стаите самотни…
А после този зов предаде
на вечността, та нежната тъга да разцъфти,
зазидана в цветята, изваяни във мраморния камък.О, ти, поете-император,
ти твоето сърце вгради в невижданото чудо що издигна –
в стремежа си към съвършенство.
Та твоята любима, обградена от самотата си, да те очаква,
разтворена в слънчевия изгрев, в меланхоличното и уморено пладне,
в копринените пълнолунни нощи
на бряг от думите недостижим и
да те търси с очите си – пазители на вашата любов, преминала през времето, които послание безмълвно носят: „Не съм те аз забравил, не съм те аз забравил, о, любов!“.Днес теб, владетелю, те няма,
империята ти изчезна като сън
и трона ти отнесен е от ветровете на времето
и спомена за тебе е прах
по улиците, разпилян на Делхи.
Заглъхна музиката и звъна на малките камбанки на краката
на твоите танцьорки, с песента на скритите в палата изоставен щурци и
стиховете се удавиха в Ямуна.
Но въпреки това, остана от кръговрата на живота и смъртта, от падането и възхода на царствата посланието ти непроменено:
„Не съм те аз забравил, не съм те аз забравил, о, любов!“
Понякога трябва…Да затвориш очи, за да видиш.
Да замълчиш, за да кажеш.
Да избягаш, за да се върнеш.
Да се изгубиш,
за да се намериш.Да паднеш, за да станеш.
Да спреш да мислиш,
за да осъзнаеш.
Да спреш да търсиш,
за да откриеш.
Да спреш, за да продължиш.
Да избягаш, за да се върнеш.
Да се изгубиш,
за да се намериш.Да паднеш, за да станеш.
Да спреш да мислиш,
за да осъзнаеш.
Да спреш да търсиш,
за да откриеш.
Да спреш, за да продължиш.
Показване на по-малко
Не е за мене любовта, която не познава никакви прегради, но като кипналото вино, пръснало съда си в миг, на халос се разлива.
Прати ми любовта, която е бистра и прохладна като твоя дъжд – тоз, който благославя жадната земя и пълни глинените прости делви.
Прати ми любовта, която би могла да напои съществуванието до сърцевината му, за да се разпростре оттам като невидимия сок през разклоненото дърво на битието и да избликне в цвят и плодове.
Прати ми любовта, която укротява сърцето с пълнотата на покоя.
Рабиндранат Тагор
предоставил: Траян Славов
тагове: редове, Индия