Светът е изпълнен с вражда.Всеки е скаран с някого. Не минава ден, без да чуем разговори между съседи, роднини, приятели, колеги. Това изглежда толкова естестено, че бихме се учудили, ако някой каже: “ Не съм враждувал никога с друг човек“. Можем да решим, че е бездушен, инфантилен, не съвсем нормален. И да запитаме:“Няма ли в теб малко страст, малко достойнство?“
Непростителниян дух и омразата са големи герхове, но не едиствени. Прибавяме ги към останалите. Ще повторим думите от Библията: „Прощаавйте и на вас ще бъде простено“.
Виждаме, как омразата ни превръща в свои собствени врагове. Заради нея съсипваме здравето си и погубваме душата си.
За да разберем, какво е прошката, трябва поне веднъж да простим и веднага всякаква голяма тежест, притиснала сърцето ни, ще изчезне. Ще опитаме особено умиление, особена радост, готовност да прегърнем хората. Не случайно, когато се разберат и помират, скараните наистина се прегръщат. Човек тогава се гордее със себе си, защото е победил гордостта си.Понякога, това е едно малко геройство.
Така побеждаваме истинският враг, който е в самите нас.
Честото оправдание-“ как да му кажа “ прощавам ти, но и ти ми прости, нали ще се унижя“, е несериозно. Някой трябва да направи първата крачка към помирение. Защо да не сме ние? Защо другият да е пръв, а ние да сме втори? За да излезе, че все пак сме победили. Да се откажем от враждата, в името на помирението- ето истинската любов.
Мария Герасова
От „Хриситянска етика“
