В*Е*С*Е*Л   Г*Р*Ъ*М*О*Т*Р*Ъ*Н

ДАВАЙ, ДАВАЙ ДА РАБОТИМ!

Миличкият, ми, той. Стои си и лапа мухите. Лапа, та пушек се вдига. „Кой бе, кой бе? Кой лапа мухите?”

-Ами Разпрата. Както се е застоял тъй, мухите му правят компания. Ох, не мога да го трая вече!

– Защо бе , Яки?

– Ами  все се оплаква. Тук ме боли, там че боли, се в къщи стои. Как да е добре.

– За него няма ли чист въздух?

– Няма бе, Ячка. Проснал се е на леглото като стар вол, лежи и пъшка. Кажи ми какво да правя с него?

– Ами, друсни му един бой, та да види тогава!

– Как да му друсна? Виж, колко кила е! Ако ме подхвани, кожицата ще ми одере и здраво място няма  да ми остане.

– Вижда се, че е от ония, дето от нищо не им пука. Живеят си животеца и  за другите  не  ги интересува.

– Тъй е приятел. А аз се бъхтя по 12 часа, на него да му е добре. Работа не подхваща, а само знае да иска. Пък това и онова не било хубаво. Яденето не му е вкусно. Ох, не издържам…

– Как  ще  издържаш с такъв лентяй! Дето работа не подхваща, а другите да работят место  него.

– Тъй е. Викам му аз. Ела при нас, работа бол. Трябват им хора, работари!

– А той, какво?

– Какво ли? Нали знаеш, колко съм болен?

– Боли го  за тояга, та тогава. Болен ли е? Не го боли да тормози другите. Той май е от ония?

–  Кой бе ,приятел?

– Ами днешните. Чакат наготово. Работа не им  се подхваща и все се оправдават, че няма работа за тях.

– Как да няма ,бе? Работа има, но се научихме да живеем наготово. Друг да мисли за нас.

– Такава ли била работата?

-Такава, я.

– Тогава всички да си легнем в къщи и да чакаме, нашата България да се оправя сама.

– Ей, ей, не така, бе!

– Как не така?

– Нашата България е много красива, но докато има толкова некадърни хора. Или просто не желаят да се оправи?!

– Давай , давай да работим! Щото в това е истината.

– Айде да тръгваме и накарай брат си да работи!

НАКЪДЕ БЕ, БРАТ?

-Ей, ей, къде така Дан? Бързаш, бързаш, а не виждаш другите около теб.

– Здравей Рад.   Просто тичам  и знаеш ли за къде?

– Не. Казвай бързо!

– Ами отивам на главната, че нащи щели да протестират.

– За какво бе, брат?

– Как за какво? Ти не знаеш ли?

– Не. Напоследък не гледам телевизия, не чета вестници, а за книги да не говорим.

– И книги ли не четеш?

– Знаеш ли, всичко ми е омръзнало. Все едно и също. Протести, митинги, за книги няма време.

– Май ще  се съглася с теб.

– Ще  се съгласиш, разбира  се. Затъпя нацията ни. Хората  се превърнаха в кошер, в който пчелите жужукат   и хапят.

– Как така хапят?

– Ами тъй. Не виждаш ли, че  се изяждат.

– Да, да. Един друг се изяждат и няма  да остане нищо от тях. Само кожа и кости. Един робот, без мисъл.

– Ей, страх ми е да си помисля.

– И да мислиш и да не мислиш, така си е.

– За робота си е истина. Всички са се роботизирали и се   движат с последни сили.

– Изтощиха се брат, изтощиха. Колко години минаха, а все е същото. Няма ли нещо да се промени!

– Май виждам, че има леко раздвижване. Ама дано…

– Знаеш ли, от нас зависи, да станат промени. От нашето съзнание.

– Да, брат, то трябва  да се промени. Сега виждаш, всичко е хаос. Само една   агресия. А да не говоря за грубите изрази и ругатни.

– Знаеш ли онзи ден. Една група младежи  вървяха по улиците с плакат „Долу…” и такива изрази  чух, та чак да ти настръхне косата.

– И те ли, бе?

– Ами и те. Вместо да се шляят, да отидат да работят, щото виж, вече са тесни кафенетата и баровете от тях.  И те искат промяна, но промяната ще дойде с работата и съзнанието, което трябва да променят.

– Да, етиката брат. Взаимното уважение и взаимопомощ. В това е истината.

– Хайде, брат. Чао и да чакаме, но и да действаме!  Защото само на думи, май няма да се оправим! И пак ти повтарям. Промяна на съзнанието.

Мария Герасова

тагове: хумор, сатира, в едно, давай, да работим