За разлика от това обаче Прокопий е най-вещият специалист в юстиниановата епоха (527-565) за пост-атиловите хуни: кутригурите и утигурите. Очевидно ангажимента му в тази посока е част от задълженията му като историк от обкръжението на Юстиниан І.

Прокопий дава сведение за техният произход от кимерийците, знае легенда, според която Кутригур и Утигур са братя от общ баща, но се обособяват и създават собствени племена (кутригури и утигури), които живеели на изток от Дон без да знаят, че на запад има други хора (отзвук от легендата за сърната на Евнапий от края на ІV в.).

След това Прокопий преразказва легендата как те (нарича хуните „кимерийци“) са поели на запад с помощта на прекарала ги по плиткото през Керченския провлак сърна, макар че се усъмнява в достоверността на преданието.

След това Прокопий обеснява как утигурите, след краха на атиловата държава към 460 г., са решили да се върнат на предишните си места на изток от Дон, а кутригурите останали между византийския северночерноморски гр. Херсон (дн. Севастопол) и р. Дон. Тук Прокопий дори вметва, че гр. Боспор (дн. Керч) станал „хунски град” и такъв бил „доскоро” .

Следвайки Прокопий, византийските летописци Агатий, Менандър, Теофилакт и т.н. пишат за утигури и кутригури, независимо, че готската историческа школа (епископ Енодий, Касиодор, Йордан, Павел Дякон) не знае нито утигури, нито кутригури; а сирийският автор от 555 г. Псевдо-Захарий Ритор знае кутригурите, но не е чувал за утигури.

С други думи, интересът на Прокопий и историческите му проучвания върху пост-атиловите хуни (утигури и кутригури), не може да се разглежда извън политиката на Юстиниан І към тях. Точно Юстиниан се опитва да вербува утигурите и да създаде неприятел в гърба на кутригурите, които нападат почти всяка година Византия на юг от Дунав.

В края на живота си Прокопий обаче пише анти-юстиниановата историческа книга „Тайната история”, в коятовече не споменава нито името „утигури”, нито името „кутригури”, а ги нарича с общото им -„хуни”.

Това свидетелства определено не само за политически елемент при разграничението им (съзвучен с политиката на Юстиниан І), което прави по-рано в съчиненията си, но и ни насочва да потърсим произходът на имената „кутригури“ и „утигури“, които именно Прокопий въвежда в късно-античната историография.

Макар и родствени, според тази политика, утигури и кутригури не са под властта на един владетел. Друг е въпросът дали византийските фаворити Грод (528 г.) и Синдалх (551 г.) са били действително независими хунски владетели. Но когато Прокопий пише, че хуните-ефталит били „под властта на един цар”, изтъквайки това като разлика с другите, „познатите ни” хуни, е видно, че под последните има предвид не Атила (който е пример на еднолично управление), а пост-атиловите хуни кутригури и утигури.

И така, какво точно се случва след 465 г., когато хуните напускат Панония и се оттеглят на изток към р. Днепър(Йордан, 551 г.)? Как така се появиха имената „кутригури“ и „утигури“ при Прокопий?

Разплитането на загадката, на която отделих почти 10 години, започна от едно странно сведение във волжко-българският компилативен труд от ХІІІ в. „Барадж тарих“.

Атила умира през 453 година.

Две години по-късно най-доверените му съюзници – гепидите, се обръщат срещу неговия син и воюват с престолонаследника на Хунската държава Елак при река  Недао в Панония. Елак губи битката и е убит в 455 година.

Готите също решават да се отделят от хунската империя, подобно гепидите.

Готският историк Йордан  през 551 г. пише, че когато „хуните се уплашили от готското оръжие”, Денгиз/Динцик(вторият син на Атила) имал под своя власт „ултинзури, ангискири, битугури и бардори” (Йордан, Гетика, ч. ІІ).

Това изброяване не е случайно от Йордан. Основният хунски народ са ултинзурите.

През втората половина на VІ в. византийският историк Агатий дава важното сведение, че ултинзурите (Ούλτίνζουροι)„били най-могъщи и знаменити във времената на император Лъв и на живеещите по това време римляни.” (Агатий Миринейски, История, кн.V, 11). Има предвид Лъв І (457-474).

Името „Улдин”  ни е известно още от времето на римския генерал Стилихон (ок.365-408), когато войската на Улдин (явно прозвище на Харатон) му оказва помощ. Улдин е споменат от Зосим, Созомен, Орозий, Агатий, Йордан, Марцелин Комес (33 Hist. adv. Pagan. V, 37-2<Uldin, Marcellinus, Comes, CM II, 69>Jordane, Romana 321).

Ние допускаме, че „ултин” е етноним, така както пишат Йордан и Агатий за „ултинзури”. Това наше предположение се потвърждава от трактата „За устройство на империята“ на Константин Багрянородни, който пише в Х в., че на територията от четирите дни път между Пачаникия и Унгария живеят „ултин, древляни и лензити” (гл. 37). За ултин, под формата „уличи“, има сведение и в руските средновековни ръкописи и това несъмнено не са славяни.

Към 465 г. една част от улдин (ултиндзури, ултингури)заселват Оескус, Утум и Алмус на десния бряг на Дунав(Йордан, Getica 266), а друга част от ултин е изпратена на изток, заедно с третият син на Атила, чието име е Ернак. Тази източна група от ултин/ултингури става известна чрез Прокопий като утигури.

Целта на Динтцик да изпрати брат си Ернак на изток, е да осигури охрана на източната граница на Хунската империя, която по онова време е около дн. Волга, наричана тогава на името на Атила (Атил, Итил). Към 463 г. значимо количество източни племена минава Волга и се заселва на запад, подгонени от аварите (Приск), ето защо Динтцик изпраща брат си Ернак/Ирник на изток, за да се разпорежда там.

Кое ни дава основание да смятаме, че ултин/ултинзури/ултингури и утигури, е едно и също?

Нека преди това да се върнем на прозвището Улдин.

„Предводителят на живеещите над Истър (Дунав) варвари Улдис, нахлу с многобройна войска през реката и разполагайки се на лагер до границите на Тракия, превзе с помощта на измама мизийския град Кастра Мартис (дн. гр. Кула в България). Извърши нападения и над Тракия, като горделиво не искаше да сключи съюз с римляните. Когато префектът на тракийските войски провеждаше разговори с него за мир, той посочил към изгрялото слънце и казал, че ако пожелае, ще покори всичката земя, която то огрява по пътя си и това даже нямало да му коства големи усилия.” (Sozomen, кн.ІХ, 5.2).

               Ото Менхен-Хелфен отбелязва : „Чуждестранните имена не само са били адаптиравани към гръцката и латинската фонетика, но са адаптирвани и към морфологията на езика на летописците. Византийците често се обръщат с окончанията – an или in на имената, така както те са във винителен падеж. Ако ние имахме само формите Οΰλδης и Οΰλδις, би било невъзможно да определим името на хунския крал дали е Улдис или Улдин. За щастие Орозий го упоменава в именителен падеж: то е Улдин  (Hist. adv. Pagan. V, 37-2<Uldin)“ (гл. ІХ books.google.bg/books).

И така, Созомен е дал формата „Улдис“, но благодаряние на проф. Хелфен, е ясно че точното име е „Улдин“.

Созомен съобщава за събития от 408 г., но три години по-рано (през 405 г.) западните римляни на Стилихон побеждават германските пълчища на Радагайс, благодарение на хунската помощ на Улдин.

„Срещу Радагайс римляните наеха двама езичника – готският пълководец Сар и хунският Улдин” (Павел Дякон,Historia Romana, кн.ХІІ.12).

Името „Улдин” се среща и във волжко-българските средновековни компилации, но като „Аудан”. Летописът от ХІІІ в. „Барадж тарих” твърди, че Атила имал „прозвище Аудан”:

„Канът Атиле Айбат по прозвище Аудан (Аудон) Дуло нападнал алманците и фарангите…” (Джагфар тарих, С. 2005., с.19).

Близка до имената „Улдин, Аудан” е и формата „Авито/хол” в „Именникът на българските канове”.

Агатий Миринейски не само отбелязва, че „ултинзурите”: „били най-могъщи и знаменити във времената на император Лъв (457-474) и на живеещите по това време римляни.” (Агатий Миринейски, История, кн.V, 11). Същият историк упоменава, че преди 554 г. „Улдах – хун” със своите хунски войски помогнал край гр. Пезаро на византийския пълководец Нарзес и нанесъл силно поражение на Левтарис, съюзник на готите (кн. ІІ.; 2,3).

За първи път хунски пълководец с име Улдин е упоменат от историците през 400 г., когато опитът на Гайна да премине на север от Дунав край гр. Нове (дн. Свищов) е осуетен от войските на хунския предводител Улдин, който убива Гайна и изпраща главата му в Константинопол (Zosimus, V, 22, 1-3).

Очевидно е, че този хунски генерал от 400 г. е същият от 405 г. и от 408 г., но не може да е „Улдах”, чиито хунски войски помагат на римляните в Италия срещу готите малко преди 554 г. И все пак –  двамата носят едно и също име-прозвище, което явно съвпада с хунския народ, за който говорим.

Изглежда „Улдах-хун” (Агатий) не е същият онзи хунски пълководец, когото Прокопий нарича „Хиниалон”, но очевидно и неговото име, леко сгрешено от Прокопий, може да бъде възстановено като „Хун-Алон” (= „Улдах-хун”, при Агатий) ?

Този кутригурски военачалник Хиниалон, според Прокопий, бил повикан от гепидите към 551 г., но понеже дошъл по-рано от уговореното, е бил посъветван от тях да нападне Византия. За него Прокопий пише, че е разполагал с 12 000 конница и бил „човек много добре запознат с военното дело”. Макар, че го описва първоначално като враг, по-късно Прокопий разказва, че Юстиниан І му дал много подаръци и злато, а две хиляди от неговите хуни-кутригури заселил в Тракия.

Не е ясно защо Прокопий, за разлика от Агатий, не споменава хуните на Улдах като съюзници на византийците към 553 г. срещу готите. Може би причината е, че те са привлечени от Нарзес. Между последния и опекуна на Прокопий – генерал Велизарий, е съществувало явно съперничество. Йордан в неговия исторически летопис (551 г.) отбелязва към 460 г. не само хунски народ „ултинзури”, но и „Ултинзур”, когото нарича син на Атила (Гетика, ч. ІІ).

          И така, видно е, че името ултин/ултинзур не е случайно за хунската история, а формата му в „Барадж тарих“ като „Аудан“ ни дава основание за допълнително поле на търсене кой е този народ.

Арменската география от VІІ в. ни дава сведение кои са Аудан.

„Птолемей нарича този остров Грав. Ръкавите на р. Атл (чети: Волга) след острова отново се съединяват и се вливат в Каспийско море, което отделя Сарматия от Скития. Западно от реката, казва Птоломей, живеят Адон (Udon), Алаидон (Olondae), Сондас (Isondae) и Геруа (Gerrus), едноименни на реки, течащи из Кавказ до пределите на Албания.”

Има много издания на географията на Птолемей и те потвърждават правилността на арменската компилация от VІІ в. на Анани Ширакаци.

„Западно от Каспийското море – уди, олонди, исонди, гери“ (Клавдий Птолемей, кн. 5, гл. 9, 23). 

Адон, Алаидон, Уди…това е самоназванието „удини“, не само на древното население на по-късният (след VІ в. пр.н.е.)арменския гавар Утик, но и на всички жители на Кавказка Албания.

И. М. Дяконов и С. А. Старостин в свое изследван starling.rinet.ru/Texts/hururt.pdf упоменават на стр. 166, че „названието Уди е получено като рефлекс от Quti“.

„Говорят – пише ал-Бируни през Х в.– че Ной е построил своя ковчег в Куфа и че именно там „закипяла като от пещ [водата]“ (ср. Коран, ХІ, 42) и че ковчега се спрял на горите на Джуди“.

 В случаят, арабското „дж“ е персоезичното „г“, т.е. Гуди е всъщност името на Гутии (кутии или гутеи, аккад. Kuti-im, Gutebu-um; вавил. Gutu-um, Guti-u; нововавил. Quteu; ассир. Guti).

Следователно, тук уди, адон, алаидон са старите кутии, „сондас“ са синдо-меотите, а кои са Геруа (Gerrus)?

Преди това нека да отговорим как се е получило името „кутригури“. Каква ирония на съдбата за всички онези учени, които търсеха връзка на кутригурите с древните кутии, а тя е по линия на името на утигурите.

Единственото място, откъдето можем да научим нещо за произхода на названието „кутригури, котраги”, е летописът от ХІІІ век „Барадж тарих”. Там е съхранен следния текст:

 „А в древността това племе се наричало сохот или по сербийски хол, но след това думата се променила и станала хот или хотраг”.

Анчийската (украинска) дума за къща е „хот”, хутор. „Со хот” е всъщност „със къщите (покъщината)” и отразява именно времето на преселението на денгизовите хуни на изток, след смъртта на Динтцик през 469 г. Тоест, това име е дадено на пост-атиловите хуни от украинците като прякор. Юстиниан І има успешна политика спрямо антите и Прокопий очевидно чрез анти научава името „хутроги“ като „кутригури“, но именно наличиено на „гури“ в това име ни връща към въпросът кои са Gerrus в географията от ІІ в. на Птолемей?

Освен това, защо Прокопий говори за кутригури и утигури като за две племена, още от времето когато били кимерийци и двамата братя Кутригур и Утигур имали начело един баща?

Защо никой автор, съвременник на Прокопий не знае името „утигури“? Псевдо-Захарий Ритор и Йордан не познават никакви утигури, но пък и двамата знаят името „българи“.

Наистина Агатий, Менандър и Теофилакт пишат за „утигури“, но всички те следват традицията на своя всепризнат учител Прокопий. В хрониката на Теофан, който масово заема сведения от Прокопий, също няма „утигури“, когато той пише за бинарната връзка котраги и българи.

Нашето предположение, че Динтцик е изпратил на изток с Ернак ултинзури идва от факта, че `ултин, удини` и `ути/утик` е едно и също, но това съпоставяне би било механично, ако не знаехме как и откъде Прокопий заема името утигури. Ето, ако съпоставим `уди` и `гери`, имена дадени при Птолемей, може да предположим, че ги заема оттам. Но Прокопий въведжа сведението, че утигурите произхождат от кимерийците, а това при Птолемей го няма. Следователно, дори и да ползва Птолемей, за да формира името „ути/гури“, е видно и от формата на името „кутри/гури“, че Прокопий акцентира именно върху „гер, гар, гур“, т.е. върху упоменатите още през ІІ в. в географията на Птолемей „Gerrus“…

Съвременникът на Прокопий, сироезичният автор Псевдо-Захарий Ритор, пише през 555 г. за същият регион, където Прокопий поставя утигурите, т.е. на север от Кавказ,: „бургар – народ езически и варварски, имат градове и свой особен език”.

И така, кои са Геруа (Gerrus)?

Терминът „бал”, според данни на ономастиката, съгласно Иванчик, е бил известен още на скитите (οὐαδτόβαλος) и означава „любимец на дружината”. В осетинския език, родствен със скитския, понятието „балц” е означавало „военни походи” и е свързано с няколко степени на инициация, през която са преминавали младежите, за да станат мъже. Думата „бал”, в този смисъл, в скитския и осетинския, е означавал „отряд участващ в поход”. Точно такова военно формирование към 354 г. командва Зизаис, според Амиан Марцилин, с което помага на Констанций през 357 г. срещу т.нар. от Амиан „сармати роби”.

На земите на север от Урарту е била, съгласно асирийските клинописи, държавата на кимерийците през VІІІ в пр.н.е..

Но между Гамирая и Урарту е съществувала област, именувана в асирийските клинописи „Gu/Qu-ri-a-ni-a”. Тоест, преносът на този топоним от Задкавказието непосредствено над Дербент в северен Кавказ („геруа” на Птоломей), е маркер за преход от Задкавказието в Предкавказието, който е бил факт към ІІ в. от н.е.

Следователно термина „бал//гар” вероятно е съставен от „бал” (скитско-осетинската дума за участници във военни походи) и от „гар” („Gu/Qu-ri-a-ni-a”), както е известна земята на север от Урарту, която кимерийците завоюват през 714 г. пр.н.е., докогато „Куриана“ (в урартските клинописи) е била зависима от Урарту (Бийан).  

Съществува легенда как Гар и Бун станали българи. Това е легендата в епоса „Искандер наме“ на персийският поет Низами (ХІІІ в.).

 „Бун и Гар”, пише Низами, станали „българи” (а Низами, както знаем от „Барадж тарих”, е преписал тази легенда от епоса от ІХ в. на Микаил Башту; не случайно в „Барадж тарих” се твърди, че хоните произхождат от Боян, последното е самоназванието на Урарту, както става ясно от урартските клинописи.

Според „Анонимният латински хронограф”, произходът на „гамерите” е от „Идурам”. Дали това е погрешно изписване на името на кимерийския владетел от VІІ в. пр.н.е. Дугдам  (така, както го знаем от асирийските клинописи), може само да гадаем. Но може да предположим, че е то, понеже в гръкоезичните текстове при Страбон, името му е предадено като Лигдамис. Имайки предвид, че асирийските клинописи са писани по време, когато този кимерийски цар е бил всеизвестен, можем да забележим, че името Дугдам е не само близко до българските думи за пространство „тук-там”, но и че явно е много древно, понеже кутийската богиня от ок. ХХІІІ в. пр.н.е., славословена от Гудеа като негова майка, е `Га тум дуг`…

А древните кутии, от които произхождат утите в областта Утик до р. Курас и изобщо жителите на древна Кавказка Албания, са били кимерийски поданици към VІІІ в. пр.н.е.

В асирийските клинописи кимерийският цар от VІІ в. пр.н.е. Дугдам, е посочен и като „цар на кутиите” (NB)…

тагове: българи, кутии, кавказка албания, утигури, кимерийци, ултин, ултинзури, гудеа,