ВЕСЕЛ *** ГРЪМОТРЪН

ЕХ, ГАНЕ, ГАНЕ

Тъй ли? Ами тъй. Как да не е тъй, като чудото е станало.. Чудо ли? Ами чудо, де… Наша Гана тръгнала на пазар, па си забравила парите. Че като отишла на пазара . Ни пари, ни чанта. Па се чуди горката . Що да стори? Как какво? Нали си е хитруша, се ще измисли някой магария. И какво мислите. Да си турне нещо скришом, па да не я види никой.    И,  мярка  се тя покай зарзаватите и поглежда скришом към зарзавадчийката.  „А, сега де, що да сторя, па да не ма види?”Взема един домат от масата и го оглежда. Ту от едната, ту от другата страна. Дърпа една торбичка от другите и пъха домата в нея. Взема друг домат. Пак го оглежда и го пъха в торбичката. „А така, де… Нека да станат келце, па тогаз- мисли си, тя .” Взема няколко домата и ги пъха наново в торбата.   А наоколо се е насъбрал доста народ и вземат ли вземат от прясната стока. Наша Гана  пъха още няколко домата в торбата и… . временце  е да се тръгне. Оглежда  се  с насмешка към  масата, дето се е натрупал народът , обръща гръб и лека, полека, беж  да я няма. Ама, не е тъй. Един як мъжага  от опашката край масата я зърва и я хваща за чантата.

 – Ей, ти, накъде тъй? Ние да не сме будали, че даваме пари за стоката, а? Айде. Връщай доматите!

– Ама аз…

– Какво аз? Айде, щото видиш ли го, оня?

– Да, да, чакай малко!

– Няма чакай ,връщай стоката, че…

И Гана, както си е страхлива се оглежда боязливо и тръгва . Онзи , якия е пуска, и отива към масата. Но Гана нали си е хитруша  побягва и се шмугва в големият магазин. Там никой няма да я забележи ,дори. И якичкият.   Оставя торбата в шкафчето на входа. Щрака ключа и започва да се разхожда важно, важно  покрай щандовете.  Вече се изплъзна от погледа на якичкия. Спира ту пред един, ту пред друг щанд, като че ли ще вземе нещо. Но  нали я знайте. Туй е нейната игра на криеница.  Продължава да си играе на котка и мишка. А мишката  си  е хитричка и се вре по  скришните  местенца , щото  котката да не може да я хване. Така и Гана. Поогледа се тук и там и като вижда, че оня, якичкия де,   не се вижда никъде, въздъхва няколко пъти с облекчение и беш към изхода. Отваря шкафчето, взема   торбата и.. .  бърза към спирката. Нали си имаше карта за автобуса, сега никой не можеше да я спре..

-Ох-  с облекчение въздъхва тя  и се качва  в спрелия автобус.

ХА СЕГА. ОСТАНИ СИ СЪС ЗДРАВЕ

-Па така. Па не така. Щото така каза Панката.

– Тъй ли? А пък, аз  да не знам.

– Какво има да знаеш, Коко?

– Как да няма? Щото не изпускам нищо.

– Аха… Тъй значи? Не изпускал нашият нищо.

– Айде, де. На баламурник ли ме смяташ?

– Къв ти баламурник?Ти си цял шаран за връзване.

– Ей… Недей тъй, бе Панка,  че ако те хвана не шаран, а лъв  ще стана.

-По- полечка Коко! Не  се яри, защото ярките бързо отиват във фризера!

– И ме плашиш отгоре на всичко? Не ме ли видиш? Метър и осемдесет съм.

– Виждам, виждам, но акъла ти е в гащите.

– Как, не   се  ли срамуваш от себе си, да думаш тъй?

– Как да се срамувам? Нито жълта книжка имам,нито съм превъртял. А ти?

– Какво аз? Ами аз съм си аз. И на никой не давам отчет.

– Браво Панка. На това се казва ярбап човек.

– Че съм ярбап, ярбап съм. За никой не ми пука. Да му мисли само оня, дето ме обиди!

–  Прав си, Коко. Такива ги има много.А някой дори се забравят, щото не могат да спрат.

– Ти да не ме слагаш в това число?

-Не, аз, туй…

– Какво аз, туй?

– Не искам да те обидя. Нали си мой човек?

– Мерси за сега. Па нека да си останем такива…

– Евала, Панка. На това се вика приятел. Ха сега. Остани си със здраве.

 писателят сатирик Весела Будилкова