в Пейковското манастирче
В нашата страна има едно дивно място където природата ни е даряла и с морски, и с планински въздух и с речно корито, това е най-южния край на нашата родина – Странджа. Като кръстопът Странджа събира пътищата. Онези, тръгнали от Черно море навътре към прохладната й гора, и другите – от тракийското поле нагоре към чистата й букова вода. Като кръстопът, тя е и граница, и връзка. Връзка на два континента – Европа и Азия, на три морета – Черно, Егейско и Мраморно, на транспортни и културно-исторически коридори, на цивилизации. Точно в сърцето й е разположен и единственият град на територията на централна българска Странджа – Малко Търново. Обграден от високи гористи възвишения, на запад от Малко Търново се издига най-високият връх на българска Странджа планина – Голямо Градище. Сред землището на Малко Търново, в гъста широколистна гора, е разположена местността Църквището. Името на местността идва от параклиса „Свето Рождество Богородично“ или Пейковското манастирче, както го казват местните люде.
В този район е запазена традицията да се почитат светците по „стар стил“, т.е. 13 дни по-късно спрямо църковния календар. Затова вместо на осми септември храмовият празник на „манастирчето“ е на двайсет и първи. На този ден там пристигат хора от цялата страна. Само семействата, които дават курбан в чест на Богородица са петнадесет.
Целебната сила на водата
Но интересът на миряните към Пейковското манастирче не секва целогодишно, както свидетелства вечно отрупаната с дарове чешмичка. A според кондиката водата е помогнала на мнозина.
Целебната сила на водата
Но интересът на миряните към Пейковското манастирче не секва целогодишно, както свидетелства вечно отрупаната с дарове чешмичка. A според кондиката водата е помогнала на мнозина.
История
Историята на това сакрално място ни я позната от разказана сладкодумната Мара Мутафчиева. Жената е прехвърлила осемдесетте и е внучката на Мара Калоянова, която първа разбрала, че изворчето в местността Църквището е чудотворно. Било някъде около 1910-1911 г. Тогава Мара Калоянова, последното останало живо от девет деца в семейството, се разболява тежко и изпада в безсъзнание. До деня, в който се сепва от силния плач на майка си. Мара почти сърдито попитала какво става, защо я изтръгват от хубавия й сън. В него тя стояла край изворче, близо до Пейковските колиби. Във виденията й там имало гьол, в който била затънала красива бяла кобила. Но щом Мара се протегнала да я хване за юздата, кобилата се превърнала в малко момиче. И й казала: „Не се плаши, аз съм Малка Света Богородица. Оттук пия вода, пък на Църквището лежа.“
Обнадеждени, близките завели болната на точното място от съня й. Налагали я с компреси от калта и я обливали с водата от аязмото. Като че Дева Мария наистина помогнала на младата тогава Мара Калоянова. И тя оздравяла.
След този случай хората каптирали водата от аязмото и още през 1911 г. направили параклис на това място. Майстор на „манастирчето“ и на чешмата бил Стоян Кепенеров, а чирак -Недялко Симеонов, който издълбава на чешмата чашка с надвесени над нея две пиленца и надпис: „Заповядайте, господа!“ Отбелязана е и датата 12.08.1912 г. През 1940 година на чешмата е направен основен ремонт, като се заменят грънчарските кюнци с водопроводна тръба и се поставя каменно корито.
Така и до днес хората от Малко Търново се грижат за святото място – някои помагат с пари, други с труда си. През 1999 г. се построява и нов параклис на чудодейното място. А хора от близо и далеч продължават да идват, за да оставят болежките си там. И болни, и здрави пият от водата, обливат се с нея и се мажат с калта. И си тръгват с надежда, че са загърбили болестите.
А Мара Мутафчиева все се връща при Пейковското манастирче – да го нагледа, нали баба й я заклела: докато в жилите й тече от нейната кръв, да не оставя „манастирчето“ и чешмичката да се затрият и с грижата си за святото място да напомня, че чудеса се случват, когато има хора, които да повярват в тях.
Обнадеждени, близките завели болната на точното място от съня й. Налагали я с компреси от калта и я обливали с водата от аязмото. Като че Дева Мария наистина помогнала на младата тогава Мара Калоянова. И тя оздравяла.
След този случай хората каптирали водата от аязмото и още през 1911 г. направили параклис на това място. Майстор на „манастирчето“ и на чешмата бил Стоян Кепенеров, а чирак -Недялко Симеонов, който издълбава на чешмата чашка с надвесени над нея две пиленца и надпис: „Заповядайте, господа!“ Отбелязана е и датата 12.08.1912 г. През 1940 година на чешмата е направен основен ремонт, като се заменят грънчарските кюнци с водопроводна тръба и се поставя каменно корито.
Така и до днес хората от Малко Търново се грижат за святото място – някои помагат с пари, други с труда си. През 1999 г. се построява и нов параклис на чудодейното място. А хора от близо и далеч продължават да идват, за да оставят болежките си там. И болни, и здрави пият от водата, обливат се с нея и се мажат с калта. И си тръгват с надежда, че са загърбили болестите.
А Мара Мутафчиева все се връща при Пейковското манастирче – да го нагледа, нали баба й я заклела: докато в жилите й тече от нейната кръв, да не оставя „манастирчето“ и чешмичката да се затрият и с грижата си за святото място да напомня, че чудеса се случват, когато има хора, които да повярват в тях.
предоставил Петър Славов
тагове: чудото, изцеление, Пейковското манастирче