УЧАСТНИК В НАЦИОНАЛНИЯ  АЛМАНАХА „ДА СИ ПОДАДЕМ РЪЦЕ“

Родена е на 13 ноември 1976 г. В град Крумовград. И двамата  й родители са учители, вече пенсионери. Израснала е в района на Сакар планина, в селата Устрем и Каменна Река, Тополовградско. Завършила е висше образование в Бургаски Свободен Университет. Известно време работи, като юрисконсулт в малка земеделска фирма в Стара Загора.   После постъпва в Българската армия, където служих пет години. През 2012 година решава да предприемем драстична промяна в живота си,  напуска армията и заминах да живея в Англия. Тук завършва счетоводство и в момента работя като помощник – счетоводител в малка компания.

   Има три деца – две момчета на 15 и 5,5 години и момиче на 11. Със съпруга си, бивш офицер от БА  и трите  си деца, живеят в град Екситър, графство Девън.

Един ден решава да опиша една от  своите куриозни истории и получава изключителен отзвук сред приятели и познати, и така се заражда идеята да пише истории. Някои реално преживени, някои основани на легенди от нейния роден край. В момента подготвя първия си сборник разкази. 

*******

Р*А*З*К*А*З

С деца на море

Тази история е от романтичните. Море,почивка…

Не помня точно коя година, но не беше много отдавна! Мъжът ми точно се беше върнал от поредната мисия. Както някой обичаха да казват, беше наточил кирката и къртил пари… Сега, след края на това миньорство, щяхме да ходим на море. Практиката е, след завръщане от мисия, траела цели щест месеца, Министерството на отбраната да осигури една рехабилитационна седмица за военнослужещия, често изразяваща се в безплатна почивка според сезона. Един вид, толкова дълго си служил на родината, сега да имаш шанс да наваксаш със семейството…

„Еййй, не стига, че къртачи, ами и безплатни почивки!“ – често срещана реплика от устата на хора, днес наричани модерно „хейтъри“, а по онова време – просто „злобари“.

И така, ст. лейтенант Танев, аз, моя милост- съпругата му и двете ни тогава деца – Ния и Ивайло (на 2 и 6 години) натоварихме три – четири сака с багаж в доста модерното ни за онова време Пежо, скочихме всеки на отредената му седалка и отпрашихме към лелеяното море. В сравнение с днешните ни пътувания от по 1000 – 2000 мили, тогавашните 300 км до Варна ми се виждат като първи стъпки на току-що прохождащо дете. Не помня и самото пътуване, сигурно е било мигновено!

Стигайки във Варна, директно се насочихме към базата на Изпълнителна Агенция Военно и Военно-почивно дело, или иначе казано към един хотел (мисля „Фрегата“), кацнал на хълм току над курорта Св. Константин и Елена. Там са наредени няколко военни хотела, но обикновено мисионерските почивки биваха разпределяни в единия от тях. Самият хотел притежаваше облика на типичният социалистически курортен хотел, с еднотипни тераси и странно извити парапети, които формираха ансамбъл от невъобразими фигури. Този хотел не беше особено голям, на три етажа, с две крила и нямам идея колко стаи общо. Стаите и апартаментите вътре бяха скоро реновирани, оборудвани с климатици, прясно боядисани стени и модерни телевизори с около 4-5 безплатни канала, най-често детски. Леглата бяха постлани с чаршафи с морски мотиви, а хавлиите бяха подредени в композиции, представящи любовния танц на влюбени лебеди. Баните си бяха върхът на лукса с душ кабини и винаги по някой дребен неработещ детайл… С две думи – типичната българска идилия!

Разбира се, преди да достигнеш до заветните апартаменти, първо трябваше да преминеш през тясното и едва процеждащо летуващи, сито на рецепцията. Там обикновено се минаваше през една процедура на регистрация, обхаващаща подробни данни дори и за отдавна починалите баби и дядовци. Все едно МО я нямаше тази информация вече, или пък ИА Военно и Военно-Почивно дело щеше да изпрати съдия изпълнител в парцела на дядо ти в Централно гробище, ако оставиш някоя щета неплатена.

Като и да е, редът си е ред. Особено за военнослужещи на активна служба. И така, всеки чинно си попълваше въпросниците и опази Боже да си забравил някоя дата – я раждане, я смърт на далечен роднина. Тогава наставаше едно неистово звънене на майки и сестри, настъпваше една паника… и всичко това под намръщения поглед на рецепционистката.

Е, когато след часове писане, звънене (добре, че вече имаше мобилни телефони!) и събиране на всякаква разузнавателна информация, се добереш до заветния ключ, вече всичко си е струвало… Обикновено така преминава първият ден на военнослужещия от ведомствената му почивка. Разбира се ние винаги бяхме от късметлиите, които все закъсняваха и пропускахме основния трафик и паника. След това блажено се отдавахме на завършека на иначе уморителния ден, седейки по каменните бордюри, опознавайки семействата на колегите и наслаждавайки се я на някоя студена бира, я на някоя домашярка. Хотелът има огромна площ от пространство, което трудно би могло да се нарече градина. Поляните, обрасли с трева и храсти са опасани от няколко каменни алеи и децата на воля тичаха, търкаляха се, криеха се и каквото там им дойде, под блажените погледи на родителите. Скоро хотела замлъкваше и първият ден от почивката почти си бе заминал.

Често наблюдавам един и до сега необясним за мен феномен в нашето семейство. Каквото и да правим, където и да ходим, винаги закъсняваме от графика, настъпва една паника, аз истерично започвам да крещя, Таньо започва да подава военни команди на горките ни деца, и накрая все сме първи там, където трябва да бъдем…..

Та точно тази сутрин, първата сутрин от почивката ни, поради някаква неясна причина, семейство Таневи изневери на рутината си. Всички станахме спокойни, даже щастливи и без викове и крясъци се запътихме към първата ни закуска. Разбира се аз бях малко напрегната, защото както всички знаете, първото впечатление е много важно. Не исках още първата сутрин всички летуващи, някои от тях и колеги, които познавахме, да ни видят изпокарани и сърдити. Затова напрегнах цялата си дипломатичност, и задружно потеглихме към ресторанта.

Ресторантът представляваше една голяма зала, в едната половина на която бяха наредени масите, а в другата шублерите с храна, а около  тях пърхаха няколко младежи, вероятно деца на видни военни, и се правеха на сервитьори. Неизменно, във всяко заведение от такъв тип има и по една начумерена леличка с рогови очила, заемаща поста на най-старша в столовата, вероятно още от времето на Георги Димитров.

Та влизаме ние, щастливото семейство Таневи в столовата и, о, ужас! Всички бяха заели местата си и чинно закусваха. Дамата с рогови очила ни изгледа строго и изсумтя „ Туристи!“. Софийските младежи с униформи на сервитьори хвърлиха по един надменен поглед и продължиха работата си.

Цялата зала беше притихнала в благоговейно мълчание. Чуваха се само тракането на вилиците и лъжиците в чиниите. Огледах набързо. Масите бяха подредени в три редици, като за парад. Даже съм готова да се закълна, че бяха подредени и по височина! Всички бяха заети, с изключение само на една – най-първата. Винаги ме е учудвал този инстинкт да не се сяда на най-първата маса…. Хайде, да е първия чин, иди- дойди,но първата маса в ресторанта!? А и сигурна съм, учителката от катедрата има перфектна видимост към всяка кратуна….

Но да се върнем към нашата закуска. Та най-предната маса беше свободна и аз оставих там целия ни багаж. Минавайки покрай другите маси, поздравих семейството на наш колега, капитан и пряк началник на Таньо – Валери.

Задружно отидохме да си вземем чинии и прибори. И там, застанали пред купчината чинии и чаши, заслушани в нежния и напевен тропот на вилиците и лъжиците, точно в този миг, адът се изсипа над главата ми!

Ния грабна чинията от ръцете на батко си и се развика:

– Искам тази чиния, дай ми я! Искам чинията на бати!

– Моя е, пусни я! – изкрещя Иво.

Двамата започнаха да дърпат чинията. А аз в отчаян опит да избегна кризата започнах:

– Деца, успокойте се, не е прилично да се карате. Ето Ния, ще ти намерим чиния като на батко ти!

Чинията обаче, заплашително се мяташе в детските ръце и всеки момент щеше да полети към пода.

– Стой! Пусни веднага чинията!- чу се заплашителната команда на ст.лейтенантският глас.

Огледах се. Повечето закусващи не ни обръщаха внимание. Само леличката с рогови очила ни гледаше напрегнато, готова всеки момент да запише поредната щета в опърпания тефтер в ръцете и.

Реших да сменя тактиката! Пратих бандата на масата и започнах да сервирам. Салам за Иво, конфитюр за Ния, сирене за Таньо…. Точно бях стигнала до спарушените домати и се чудех колко ли взвода курсанти от военното училище бяха марширували по тях, когато чух трясък! Обърнах се. Ния току-що бе съборила чинията на Иво на земята. Той ревна и започна да събаря чашите с айряна.  Ния започна да дърпа салама от чинията му и да пищи. А Таньо обречено се опитваше да спаси положението, като жонглираше с наличните чаши и чинии. В този момент ужасно заприлича на един от своите кумири – Джеки Чан, когато сам прави каскадите от филмите си, и то неуспешните такива!

„Боже! – помислих си аз – Това е сън, това е сън!“

Точно щях да се щипя по бузата, когато забелязах, че няколко родители се бяха съсредоточили върху нашата маса… Едно дете отчаяно се мъчеше да захапе лъжицата с храна, която майка му държеше, но не гледаше къде я подава, защото беше заета да наблюдава моите деца. Друга майка току- що напълни носа на сина си с макарони, пак по същата причина!

Софиянчетата – сервитьорчета гледаха напрегнато петната от айрян по земята. Леличката с рогови очила ни наблюдаваше с изпепеляващ поглед. Някои родители ме гледаха с укор, други със съжаление… Само Валери и семейството му ядяха невъзмутимо на своята маса, навели глави над чиниите си.

“Ето, не искат да покажат, че ни познават. -помислих си аз – Срамуват се!”

На нашата маса двете зверчета продължаваха да се боричкат, вече за сиренето. Таньо продължаваше с неуспешните опити да жонглира……

Започнах да усещам как се смалявам. Всъщност не, ставах по- малка. Краката ми потъваха в земята… Толкова ме беше срам!

Помислих да избягам. Огледах се – до входа ме деляха само два метра! Две, три крачки! Опитах, но пустите крака не помръдваха. Вече бяха достигнали ядрото на земята. Даже усещах горещата лава по мен. Скоро щях да се задавя с нея!

Ния събори стол на земята – Тряс! Всички се обърнаха към нашата маса. Ивайло изля чаша айрян върху главата на баща си!

О, Боже!!!!

Погледнах станалите деца. Те искрено се забавляваха на разиграващият се театър. Сетих се!

Ако някое дете изпищи, ще спрат да ни гледат… Хей ти, момиченце, моля те, замахни с ръка и събори на земята чашата до теб. Тя и без това е на ръба! Или хей, момченце, хвърли си пистолетчето в сока! Моля те! Моля те!

Нищо! Дали да не ощипя някое дете? Да, определено ще помогне, но не мога да помръдна!

Сърцето ми препускаше лудо, сякаш само искаше да изскочи от гърдите ми и да избяга от позора. Огледах родителите. О не! Камък ли е взела тази майка? Ще ме убият с камъни ли? Толкова ли съм лоша! Ще умра от най-позорната смърт!

Ния вече събори цялата покривка! Край, няма шанс!

Сърцето ми бавно забави ритъм. Усещах, че имам само двадесет удара още, и ще спре. Погледнах Таньо. Той гледаше безпомощно как чиниите се трошат една след друга и не реагираше….Беше се предал!

Ох,  дано първия камък да ме уцели в главата, та да свърши този срам! 16, 17,18 удара!

В този момент Валери завърши закуската си. Лапна последния залък храна и постави приборите си в чинията . Избърса спокойно устните си, събра трохите от масата, вдигна невъзмутимо глава и каза на висок глас, така че всички да чуят:

– Таньо, добре че дойдохте, че тука беше заприличало на погребение!

***

представя Мария Герасова