Category Archives: Туй що е българско, се е наше

Девет изчезващи български занаята

Девет изчезващи български занаята
Яхнаджийство 
Цели поколения българи са създавали и надграждали традиции в различни занаяти, но след индустриалната революция през XIX в., серийното производство
 
 
Автор: Камен Колев

на стоки постепенно избутва от пазара ръчно изработените шедьоври на майсторите от малките работилнички. Днес на много от тези занаяти се гледа като туристическа атракция, а други са напът нацяло да изчезнат от нашите земи.
Според наши етнолози, девет от традиционните български занаяти днес са на изчезване.

Яхнаджийство 
се свързва с извличането на сусамово олио и тахан. Този занаят е бил широко практикуван през XVIII и XIX век. Маслодайната култура се отглежда в света от 1600 г. пр. Хр.
Увековечена е и в приказките на Шехерезада – прочутата реплика „Сезам, отвори се!“ е свързана със сусама, чието английско наименование е Sesame. Отразява свойството на растението да разтваря кутийките си със семенца, когато узрее.
Макар някога отглеждането на сусам у нас да е било традиционен поминък, днес е сведено едва до няколко села в Ивайловградска област. И въпреки че е близък до българския вкус, таханът също не е много популярен у нас. Мнозина го свързват с известната тахан халва, която обаче често се приготвя не със сусамова, а със слънчогледова паста.

Тюфекчийството,
наричано още пушкарство, е занаят на ръчно изработване, украсяване и орнаментиране на огнестрелно и хладно оръжие. Бижyтepът Антoн Мapинoв e eдин oт мaлкoтo мaйcтopи в Бългapия, кoитo все още практикуват този занаят. Роден е в Силиcтpa, къдeтo ce oбyчaвa при мecтeн мaйcтop да прави бижута. Пo-къcнo ce мести във Велико Търново.
Запалва се случайно по гpaвиpaнeтo нa opъжия, след като получава paзpeшително зa пpитeжaниe нa личнo opъжиe. Купува си пиcтoлeт и в интернет попада нa aмepикaнcки caйтoвe нa мaйcтopи гpaвьopи.

“Кaтo видях кoлкo ca кpacиви нeщaтa им, ce зaпaлих и peших дa oпитaм и aз. Мaлкo пo мaлкo cи кyпих инcтpyмeнти, някoи oт тях ce нaлoжи дa ми бъдат доставени oт САЩ, дocтa са cкъпи”, paзкaзвa Мapинoв.
Друг наш майстор тюфекчия е Александър Гевгалов от Казанлък – потомствен оръжейник. Той пък е гравирал оръжия за арабския свят, инкрустирал е и личния подпис на Михаил Калашников върху образци от автомат “Калашников АК-47″.

Мелничарството
с право се счита за един от най-старите български занаяти. В древността у нас масово били използвани ръчните хромелни мелници, за което свидетелстват стотици подобни мелници, намерени в пещерите.
Хромелни мелници били открити в царските жилища в първата българска столица Плиска. В древните български столици Плиска, Преслав и Царевец са открити голям брой мелнични камъни е диаметър 60-70 см. Предполага се, че някои от тях са използвани във вятърни мелници.
Първата валцова мелница във Видин е построена през 1899 г. През 1903 г. във Видин се построяват още две такива съоръжения.
Днес в България работят около 50 мелници за брашно, предназначено за търговски цели.

Сарачество
Името на този занаят произлиза от арабската дума сарач – седло. Майсторите изработвали впрегатни и ездитни конски принадлежности, ремъци, каиши, куфари, чанти, колани, паласки, кобури, щавени цървули.
Като основен материал се използват кожите от едър рогат добитък, овце, кози и свине. Днес изделията на сарачите могат да се видят само на специализираните занаятчийски панаири и в някои наши етнографски комплекси.

Шапкарство
Макар и да нямаме вековни традиции за носене на шапки като руснаците и англичаните, в миналото у нас броят на шапкарските ателиета е бил значителен. Преди 1940 година в столицата е имало 18 ателиета за шапки, а в Русе – над 35.
През 1946 г. обаче излиза закон срещу незаконното забогатяване, който засяга банкери, депутати и шапкари. Така на шапкарите е забранено да практикуват занаята си и те се преквалифицират в шивачи.
Много от тях са изгорили калъпите си и занаятът е започнал да се губи. Когато Хрушчов слага меката мъжка шапка, и у нас започват да се изработват такива. Един от най-старите ни шапкари е Георги Колев от Добрич, който се занимава със занаята повече от 70 г. В „Десант“ сме разказвали подробно за този уникален човек, който събира в тетрадки подписи на най-известните си клиенти.
Най-забележителната личност, посетила дюкяна му, е кинорежисьорът Франсис Форд Копола.

Бубарството
се свързва с отглеждането на копринени буби и производството на коприна. У нас се е практикувало още през VII-XI век, но особено силно се развива в края на XIX век. Ако в началото на ХХ век България е произвеждала 1250 тона копринени пашкули на година, но днес този традиционен поминък е почти изчезнал у нас.

А е имало времена, в които хиляди български семейства са се издържали от бубарство. През 1927 г. например над 2 милиона лева са влезли в българските домакинства с отглеждането на повече от 2038 т сурови пашкули.
Пак в онези години в държавната хазна са постъпили 176 милиона лева от износа на 550 тона сухи пашкули. Даже и в годините на икономическа криза през 30-те години на миналия век отглеждането на копринени буби е било по-доходно от житото, царевицата и гроздето.

До 1989 г. бубарството дава поминък на повече от 50 000 души при мощно държавно субсидиране на цените на суровините. Така произведените в България платове и дрехи от естествена коприна са били евтини и висококонкурентни на световния пазар.
С политическите и икономическите промени след 1989 г. и бързата приватизация на държавните дружества, които се занимават с бубарство, отрасълът е почти унищожен. Много от фирмите за копринени буби са затворени, други са разграбени и унищожени. Трети са обявени в несъстоятелност.

Гайтанджийство
Гайтанът е плетен вълнен шнур, с който се украсяват традиционните народни носии, изработени от аба. От практично средство за заздравяване на ръбовете и шевовете на дебелите вълнени дрехи, тези шнурове се превръщат в сложна рисунка. Първоначално се изработват ръчно. По-късно се използва чекръкът, а производството се механизири.

Силно развитие гайтанджийството получава по време на Възраждането и особено през ХІХ век. След Освобождението българските гайтани продължават да се търсят на турския пазар и това продължава до Първата световна война.
Главни центрове на гайтанджийството са Карлово, Калофер, Казанлък, Габрово, Сопот, Котел, Сливен, Пирдоп.
Заради силната конкуренция на фабричните изделия занаятът запада.

Калайджийството
е занаятът, при който се полага специално покритие върху метални съдове, които имат пряк контакт с огъня – джезвета, казани, тави. Тъй като бързо оксидират, се налага медните съдове да се посребряват или калайдисват. Бакъреният съд се поставя на огъня да обгори отвън и отвътре, като се държи с големи клещи. После с малко сярна киселина и памук се обтрива цялата повърхност и се залива с вода.

В калая се добавя нишадър, който го разтваря, после се добавят солна киселина и цинков прах. Съдът се поставя отново на огъня да се нагрее. Тази процедура се повтаря, докато се калайдиса хубаво целият бакър. Ако работата е качествено свършена, съдът издържа цяла година преди повторно калайдисване.

Мутафчийството
пък се свързва с отглеждането на кози, от чиято козина се произвежда основната суровина. Най-напред се извършва требене – с ръце се прави подбор на козината по цвят и дължина на материала. После козината се разчепква върху дървена дъска, а после се преде на чекрък.

При тъкането има два основни мотива, с които тъканта се украсява – “миши учишки” и “котешки зъбки”. Натуралният ефект при тъкането се постига чрез съчетаването на естествените цветове на козината – бяло, сиво, кафяво и черно. Занаятът запада катастрофално след Кримската война.

http://www.desant.net/show-news/35597