Гайдата е духов и мехов инструмент; тя е най-популярният народен инструмент у нас след кавала и гъдулката. Среща се в почти всички етнографски области на страната. Най-добрите гайдарчийски школи могат да се посочат из Южна България – Тракия и Странджа, Североизточна България – Лудогорието (Делиормана) и Добруджа. В Родопите е разпространена тъй наречената „каба“ – гайда, характерна с ниската си звучност. В България гайдата се използва, от една страна, като солов инструмент, а от друга – за съпровод на народни певци (особено в Родопския край и то понякога с две и повече гайди), в оркестър от народни инструменти заедно с кавали, гъдулки, тамбури и др. Гайдата се състои от: мех, главини, духало, гайдуница, пискуни и триставно ручило. Мехът е направен от ярешка или агнешка кожа. Той служи за завързване на трите главини, в които се вмъква духалото, гайдуницата и ручилото, както и за вкарване на въздуха от страна на изпълнителя. Главините са три, направени от дряново дърво или от рога на елен, коза, вол и др. Те служат за завързване на меха и за вмъкване в тях шийките на духалото, гайдуницата и ручилото. Духалото представлява едноставна малка конусовидна тръба със съединителна шийка за вмъкване в главината. На долния край на шийката е поставена малка кръгла кожена клапа. Тя служи да запуши отвора на духалото, когато изпълнителят си поема дъх. Гайдуницата – най-важната част на гайдата – е дървена конусовидна (отвън и отвътре) продълговата тръба. Тя се изработва от дряново или сливово дърво. На горния й край се намира съединителна шийка с малко каналче, в което се поставя стройката (пискуна). Върху лицевата страна на гайдуницата са разположени 7 пръстови дупки, а на обратната страна (срещуположно на първата малка дупчица) – една за палеца на ръката. Характерна и много важна за гайдуницата е малката пръстова дупчица на лицевата страна. През нея е прекарана малка тръбичка от паче или кокоше перо, която гайдарите наричат „глашник“ или „мърморец“. Благодарение на нея и чрез различните комбинации на пръстите се получават всички тонове по протежение на целия обем на гайдуницата. Пискунът е цилиндрична тръбичка, направена от тръстика, скоклика или бъзово дърво. Горният му край е запушен с восък или корк, а долният е отворен за преминаване на трептящия въздух. По тялото на пискуна е прорязано езиче. То е източник на звука. На долния край на пискуна върху езичето и тялото са намотани тънки памучни конци дотолкова, доколкото да държат пискуна прилепнал по стените на каналчето в шийката на гайдуницата. Тези конци играят роля и при настройването. Когато се намотаят по-високо по езичето и тялото, пискунът свири по-високо, а когато се намотаят по-надолу, той свири по-ниско. Ручилото представлява дървена цилиндрична триставна тръба, изработена също от дряново или сливово дърво. По него няма дупки. То се състои от три различни по дължина и външна форма части – сглобки, или както ги наричат гайдарите – „еклемета“. Първата част е с две съединителни шийки – едната, по-къса и по-дебела (в която е поставен пискунът), се вмъква в главината на меха, а другата – по-тънка и по-дълга, се вмъква във втората част на ручилото. Втората част има само една съединителна шийка, която служи за връзка между втората и третата сглобка. Последната, трета част е без шийка. На десетина сантиметра от долния край тя разширява диаметъра си, за да резонира исовия тон. По всяка съединителна шийка са намотани конци или е поставен корк дотолкова, колкото да се задържат частите стегнати една в друга и при настройване с лекота да се скъсява или удължава ручилото. Пискунът на ручилото по устройство е като този на гайдуницата, но е почти двойно по-голям по дължина и вътрешен диаметър на тръбичката. Ручилото служи за произвеждане на исовия тон, който придружава мелодията

от гайдуницата. Цафара

Цафарата е малък балкански, едноставен, дървен, духов народен музикален инструмент от рода на кавала и овчарската свирка. Снабден е с шест пръстови дупки, подредени последователно по дължината на цевта, без резонаторни отвори.Общата дължина на цафарата е от 25 до 35 см, но понякога може да достигне и до 50 см. Външният диаметър е около 2 см, а дебелината на стената – 2 mm. Мундщукът в предния край е заострен по вътрешния ръб, поради което при свирене цафарата се държи леко настрани. Липсата на пискун създава трудности на начинаещите, тъй като изисква сериозно майсторство при свирене.В последно време се изработват и цафари със 7 отвора за пръстите, като допълнителният седми отвор се намира под най-горната дупка, на противоположната страна на цевта.Цафарата има ограничени технически възможности в диатонична мажорна тонова редица с обем максимум 2 октави. Звукът е по-висок от този на кавала. Употребява се като солов инструмент и влиза в състава на групата духови инструменти в народния оркестър.Инструментът се изработва сравнително лесно и затова е добил широко приложение в миналото. В началото са го изработвали от млад бъз, на който меката сърцевина се изважда лесно. Но цафарата от този материал е изключително малотрайна, защото при изсъхване на дървесината се спуква. По-късно се изработва от дървесни видове с по-качествена дървесина – ясен, дрян, явор, габър и др. За защита на дървените части в миналото се е използвало импрегниране с олио или мас, а в наше време – чрез потапяне в специални разтвори. Цевта се изработва от дърво, метал или пластмаса. Тамбура

Тамбурата е музикален инструмент от групата на струнните инструменти. Характерен е за България, особено за югоизточните части и Пиринско, Република Македония и Балканските страни. Сходен е с близкоизточните инструменти от Узбекистан и Казахстан, познати с имената танбур, тамбур, шаркия, будурк.Тамбурата е народен струнен музикален инструмент с крушовиден корпус, изработван от явор или круша, с размери 22-45 cm дължина, 12-26 cm ширина и 9-20 cm дебелина. Горната дъска е с дебелина 3 mm и е направена от смърч. Върху нея са изрязани два звукови отвора с диаметър 1,5-2 cm. Срещат се тамбури и с един отвор, но тогава той е с по-големи размери. Грифът е тесен приблизително като при цигулката, но доста по-дълъг. В горната му част се намират ключовете (чивии, клечки) с които се настройва инструментът и които обикновено имат Т-образна форма. Близо до звуковия отвор е поставено магаренцето, върху което се опъват струните. Всички те са метални, като дебелината им отговаря приблизително на струна „Е“ при цигулката и мандолината. Звукоизвличането става чрез плектрум (перце).Окарина

Окарината е глинен духов народен музикален инструмент с овална форма. Стандартната ѝ дължина е 12-15см. Окарината е разпространена из цял свят, а у нас предимно в Северозападна

България.Кавал

Кавалът е музикален инструмент от групата на дървените духови инструменти. Характерен за българската фолклорна музика.Среща се в почти всички фолклорни области, като е неразделна част от народното творчество на Тракия, Лудогорието и Добруджа.Представлява цилиндрична триставна дървена тръба. Горната част е със заоблен край и служи за наустник. Средната част има 8 отвора за пръстите, долната е с резонаторни отвори — душници. Устройството му е изключително просто — на практика това е една куха тръба с редица отвори. В днешно време кавалът е съставен от 3 части, които се сглобяват. В долния край на първите две части има намотка на конци, която има за цел да уплътнява по-добре сглобките. Материалът, от който най-често се изработва кавалът е дрян, бадем, кайсия, чемшир. Дървото трябва да е здраво, плътно, лишено от пори, за получаване на дълбок и чист звук.Познати са няколко вида кавали: РЕ кавал, ДО кавал, СИ бемол кавал, ЛА кавал и МИ кавал. На ЛА кавал се свири изключително трудно, поради големината на инструмента. При него началния тон е ЛА на голяма октава. Най-често използваните кавали са РЕ, ДО и СИ бемол кавалите. Чан

Чанът е музикален перкусионен инструмент от групата на звънците. Има конусовидна форма. Използва се в българския фолклор, при танците на кукерите и като сигнален инструмент при домашните животни. Поредица от много чанове се нарича дюзия. Двоянка

Традиционно, двоянката е известна като музикален инструмент, предпочитан от овчарите. Предания гласят, че немалко овчари успявали да научат стадата си сами да тръгват на паша под звука на една мелодия от тяхната двоянка, а да се прибират обратно в селото под звука на друга. Двоянки огласяли често с живи танцови мелодии и традиционните селски хора.Българската двоянка е двойна флейта (кавал), направена от едно-единствено парче дърво, през което са издълбани две успоредни цеви. Корпусът е четвъртит и продълговат, дълъг приблизително 30-40 cm и най-често изработен от ясенова, сливова, крушова, дрянова, чимширова или орехова дървесина. По-рядко се срещат инструменти, съставени от два отделни дървени къса (по един за всяка цев), здраво снадени и изваяни заедно в общ четвъртит корпус.Основната мелодия се свири на дясната цев (гайдуница), снабдена с шест отвора (понякога с допълнителен седми отвор на обратната страна), докато лявата цев (ручило) предоставя един-единствен нисък тон (бурдониращ тон), който служи за акомпанимент и създава характерния за инструмента двуглас.Двоянката обикновено се среща в тоналностите Ре, До и Ла и притежава тонов обем от две октави.

https://www.bulgarkamagazine.com/%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%BD%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%BD%D0%B8-%D0%BC%D1%83%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B8-%D0%B8%D0%BD%D1%81%D1%82%D1%80%D1%83%D0%BC/

Antonia Rumenova