“>

Цели поколения българи са създавали и надграждали традиции в различни занаяти, но след индустриалната революция през XIX в., серийното производство на стоки постепенно избутва от пазара ръчно изработените шедьоври на майсторите от малките работилнички. Днес на много от тези занаяти се гледа като туристическа атракция, а други са напът нацяло да изчезнат от нашите земи.

Според наши етнолози, девет от традиционните български занаяти днес са на изчезване.

Яхнаджийство 
се свързва с извличането на сусамово олио и тахан. Този занаят е бил широко практикуван през XVIII и XIX век. Маслодайната култура се отглежда в света от 1600 г. пр. Хр.
Увековечена е и в приказките на Шехерезада – прочутата реплика „Сезам, отвори се!“ е свързана със сусама, чието английско наименование е Sesame. Отразява свойството на растението да разтваря кутийките си със семенца, когато узрее.
Макар някога отглеждането на сусам у нас да е било традиционен поминък, днес е сведено едва до няколко села в Ивайловградска област. И въпреки че е близък до българския вкус, таханът също не е много популярен у нас. Мнозина го свързват с известната тахан халва, която обаче често се приготвя не със сусамова, а със слънчогледова паста.

Тюфекчийството,
наричано още пушкарство, е занаят на ръчно изработване, украсяване и орнаментиране на огнестрелно и хладно оръжие. Бижyтepът Антoн Мapинoв e eдин oт мaлкoтo мaйcтopи в Бългapия, кoитo все още практикуват този занаят. Роден е в Силиcтpa, къдeтo ce oбyчaвa при мecтeн мaйcтop да прави бижута. Пo-къcнo ce мести във Велико Търново.
Запалва се случайно по гpaвиpaнeтo нa opъжия, след като получава paзpeшително зa пpитeжaниe нa личнo opъжиe. Купува си пиcтoлeт и в интернет попада нa aмepикaнcки caйтoвe нa мaйcтopи гpaвьopи.

“Кaтo видях кoлкo ca кpacиви нeщaтa им, ce зaпaлих и peших дa oпитaм и aз. Мaлкo пo мaлкo cи кyпих инcтpyмeнти, някoи oт тях ce нaлoжи дa ми бъдат доставени oт САЩ, дocтa са cкъпи”, paзкaзвa Мapинoв.
Друг наш майстор тюфекчия е Александър Гевгалов от Казанлък – потомствен оръжейник. Той пък е гравирал оръжия за арабския свят, инкрустирал е и личния подпис на Михаил Калашников върху образци от автомат “Калашников АК-47″.

Мелничарството
с право се счита за един от най-старите български занаяти. В древността у нас масово били използвани ръчните хромелни мелници, за което свидетелстват стотици подобни мелници, намерени в пещерите.
Хромелни мелници били открити в царските жилища в първата българска столица Плиска. В древните български столици Плиска, Преслав и Царевец са открити голям брой мелнични камъни е диаметър 60-70 см. Предполага се, че някои от тях са използвани във вятърни мелници.
Първата валцова мелница във Видин е построена през 1899 г. През 1903 г. във Видин се построяват още две такива съоръжения.
Днес в България работят около 50 мелници за брашно, предназначено за търговски цели.

Сарачество
Името на този занаят произлиза от арабската дума сарач – седло. Майсторите изработвали впрегатни и ездитни конски принадлежности, ремъци, каиши, куфари, чанти, колани, паласки, кобури, щавени цървули.
Като основен материал се използват кожите от едър рогат добитък, овце, кози и свине. Днес изделията на сарачите могат да се видят само на специализираните занаятчийски панаири и в някои наши етнографски комплекси.

Шапкарство
Макар и да нямаме вековни традиции за носене на шапки като руснаците и англичаните, в миналото у нас броят на шапкарските ателиета е бил значителен. Преди 1940 година в столицата е имало 18 ателиета за шапки, а в Русе – над 35.
През 1946 г. обаче излиза закон срещу незаконното забогатяване, който засяга банкери, депутати и шапкари. Така на шапкарите е забранено да практикуват занаята си и те се преквалифицират в шивачи.
Много от тях са изгорили калъпите си и занаятът е започнал да се губи. Когато Хрушчов слага меката мъжка шапка, и у нас започват да се изработват такива. Един от най-старите ни шапкари е Георги Колев от Добрич, който се занимава със занаята повече от 70 г. В „Десант“ сме разказвали подробно за този уникален човек, който събира в тетрадки подписи на най-известните си клиенти.
Най-забележителната личност, посетила дюкяна му, е кинорежисьорът Франсис Форд Копола.

Бубарството
се свързва с отглеждането на копринени буби и производството на коприна. У нас се е практикувало още през VII-XI век, но особено силно се развива в края на XIX век. Ако в началото на ХХ век България е произвеждала 1250 тона копринени пашкули на година, но днес този традиционен поминък е почти изчезнал у нас.

Камен Калев

А е имало времена, в които хиляди български семейства са се издържали от бубарство. През 1927 г. например над 2 милиона лева са влезли в българските домакинства с отглеждането на повече от 2038 т сурови пашкули.
Пак в онези години в държавната хазна са постъпили 176 милиона лева от износа на 550 тона сухи пашкули. Даже и в годините на икономическа криза през 30-те години на миналия век отглеждането на копринени буби е било по-доходно от житото, царевицата и гроздето.

До 1989 г. бубарството дава поминък на повече от 50 000 души при мощно държавно субсидиране на цените на суровините. Така произведените в България платове и дрехи от естествена коприна са били евтини и висококонкурентни на световния пазар.
С политическите и икономическите промени след 1989 г. и бързата приватизация на държавните дружества, които се занимават с бубарство, отрасълът е почти унищожен. Много от фирмите за копринени буби са затворени, други са разграбени и унищожени. Трети са обявени в несъстоятелност.

Гайтанджийство
Гайтанът е плетен вълнен шнур, с който се украсяват традиционните народни носии, изработени от аба. От практично средство за заздравяване на ръбовете и шевовете на дебелите вълнени дрехи, тези шнурове се превръщат в сложна рисунка. Първоначално се изработват ръчно. По-късно се използва чекръкът, а производството се механизири.

Силно развитие гайтанджийството получава по време на Възраждането и особено през ХІХ век. След Освобождението българските гайтани продължават да се търсят на турския пазар и това продължава до Първата световна война.
Главни центрове на гайтанджийството са Карлово, Калофер, Казанлък, Габрово, Сопот, Котел, Сливен, Пирдоп.
Заради силната конкуренция на фабричните изделия занаятът запада.

Калайджийството
е занаятът, при който се полага специално покритие върху метални съдове, които имат пряк контакт с огъня – джезвета, казани, тави. Тъй като бързо оксидират, се налага медните съдове да се посребряват или калайдисват. Бакъреният съд се поставя на огъня да обгори отвън и отвътре, като се държи с големи клещи. После с малко сярна киселина и памук се обтрива цялата повърхност и се залива с вода.

В калая се добавя нишадър, който го разтваря, после се добавят солна киселина и цинков прах. Съдът се поставя отново на огъня да се нагрее. Тази процедура се повтаря, докато се калайдиса хубаво целият бакър. Ако работата е качествено свършена, съдът издържа цяла година преди повторно калайдисване.

Мутафчийството
пък се свързва с отглеждането на кози, от чиято козина се произвежда основната суровина. Най-напред се извършва требене – с ръце се прави подбор на козината по цвят и дължина на материала. После козината се разчепква върху дървена дъска, а после се преде на чекрък.

При тъкането има два основни мотива, с които тъканта се украсява – “миши ушички” и “котешки зъбки”. Натуралният ефект при тъкането се постига чрез съчетаването на естествените цветове на козината – бяло, сиво, кафяво и черно. Занаятът запада катастрофално след Кримската война.

http://www.desant.net/show-news/35597