ВЕСЕЛ*** ГРЪМОТРЪН
-Златен си мой човек. Къде беше толкова време? Изчезна май от хоризонта?- чу се гласа на Стефката.
- Как да ме няма, бе Стефка. Тук съм. Къде да ходя. Стоя си и тъпча на едно място.
- Тъй ли? Пък аз си мислих…
- Той си мислил, а?
- Аз пък тръгвам, ти стой тук!
- Хайде, хайде, ти ли ще ми казваш?
- Извинявай Златен.
- А, ха… Най- после се сети, а?
- Как да не се сещам. Нали си ми приятел. Да не те познавах, такъв буен. Се на бой налиташ.
-Аз ли, бе? Налитам там, дето трябва. Виждаш ли ги , ония! Бият, грабят и се едно не са те. Мирен ли да стоя? Те да ме грабят, а аз да мълча. Така ли?
- Прав си, Стефка. И аз ги виждам, но не мога да илеза на глава с тях.
- Да, бе. Ако стоим така и мълчим, те ще бият и ще грабят.
- Така… Започвам и аз да се замислям.
- Не се замисляй , а действай!
- Малко ме е страх, защото са все дебели вратове.
- Ако ни е страх и от тях, тогава ще е все така.
- Да. Но…
- Няма но! Ами действай! Хайде до нови срещи
писателят сатирик Веселя Будилкова