Category Archives: Архив

Младен Василев – Мисана бр.215

vega054054054-1-300x296
Младен Василев – Мисана (Мисана е фамилното име на рода му по бащина линия, който е от гр. Удине, Италия) e роден през 1954 г. По професия е математик с докторска дисертация и научно звание доцент, придобито чрез диплома на ВАК през 2003г.. Областите му на научно търсене са Теория на числата и Комплексен анализ. Член е на Американското математическо общество (AMS). През 2004 г. негови открития в областта на Теория на числата са включени в престижната монография на Richard Guy „Unsolved problems in Number Theory“, издание на Шпрингер. Занимава се също и с шахматна композиция. Пише стихове от 1973 г. До 1989 г.. негови творби са били отпечатани във вестниците „Пулс“, Народна младеж“, „Студентска трибуна“ и списанията „Септември“, „Младеж“, „Читалище“. Две негови стихосбирки – „Самотни рими“ и „Свещ за самота“ остават неиздадени през 80-те години. Поетични цикли от тях са отпечатани през 90-те години в сп. „Хермес“. Други негови поетични цикли и разкази влизат в Алманаха за поезия на фондация БУКВИТЕ, в Алманах „Културна палитра“ – Перник, в Алманаха “Часовникова кула” на група ЕвроЧикаго и др. Стихове, разкази и есета на Младен Василев – Мисана са публикувани и в сайтовете „Откровения“, „Хулите“ и „Стихове БГ“

Интимен ескиз

Аз още вярвам в тихото небе -
последното, което никой не е стигал.
Там моят двойник е венчан за теб.
Щастливец е и тайно му завиждам.
И там – на него, нямаме халки,
а с хладен гланц мечтаното ни свързва -
два бляна, неподвластни на стрелки,
с любов неклетвена, която не обвързва...
Но тук, прегърнали овалната земя,
прогонени завинаги далеч от рая,
Адам и Ева сме върху езито на деня
и нощем скритото тура мечтаем!
 

Сега си само лукс на Самотата

В следите на изгубеното време
все още търсиш своята химера.
Илюзиите винаги превземат
най-ценното, което си намерил.
 
И от живота ти остава жълто лято,
превърнато от дните-гърбици на символ.
В леярната на есента в листа излято.
Миражно носено с невидими камили…
 
Победите – захвърлени доспехи,
красят стените на изстиналото вчера.
Безсмислено в хербария на паметта ти ехо,
с което спомените-призраци вечерят.
Сега си само лукс на Самотата -
невеста на несвършващото его.
Лернейско наметало то ти мята
и писъкът на края вие в него.

Беляза ме с любов

Беляза ме с любов – умря грехът!
Пресякохме се – ненадейни криви.
Изгуби всеки своя личен път.
Но заедно останахме щастливи.
И днес те гледам с чувство за вина.
За мен си толкоз непосилно млада.
Искриш от непорочна светлина
и в центъра й заслепен пропадам.
Светът е воайор със зли очи.
Безбройните си погледи вторачва.
Подай ръце – така да помълчим,
загледани в иконата на здрача.
Един случаен лъч, позакъснял,
от другото небе към нас се спуска.
Неземен е – с душите се е слял.
И нека с него този свят напуснем.

Последен валс

Бъди последното му вдъхновение,
Кралице моя, в мрака на нощта.
На валс те кани Непотребния,
приют намерил само в гибелта.
Ще хванеш ли ръцете му протегнати
за танц прощален в този късен час.
Да се докосне с теб до звездното,
да чуе бездиханния ти глас.
Кажи, любов ли е или магия,
телата ви от транс да затрептят.
Или проклятие на Кронос Злия
над най-несбъднатия, но единствен
                                                            Свят!

Безименен етюд

Най-тъмно е в тунела на лъча.
Блестящ отвън, той носи вътре мрака.
И нотите на всяка тишина ечат
в скръбта, която вечно радост чака…
 
Оставам – стрък до другата трева.
Светът е опиум, нестигащ до сърцето.
Надежда дава на безбройни същества
на дим възнасящи се към небето.
Автор: Младен Василев –  Мисана, София

ХУМОР И САТИРА В ЕДНО БР.215

ВЕСЕЛ ** ГРЪМОТРЪН

чудомир-7-150x150 КАКВО Е ЧУДО СТАНАЛО!

ГОРКИЯТ КОКО

Ето го и Коко. Ни лук ял, ни лук мирисал. Ходи си той с вирната глава, като че ли целият свят е негов. Тъй както я е вирнал, тъй може да я свали. Като види накъде вървят нещата, ще не  ще,  ще я свали.    Вървя си значи, аз онзи ден и що да видя.  На среща  ми  негово  величие.  Маха с ръка и нещо си говори сам. Изненада ме, пустият му Коко. Знаеш ли, колко срещам като него. Вървят и си говорят сами.   Побърка се  народът ни, брей… Та как няма да се побъркат. То време ли е, като време ? Всички викат, кряскат. Правят се на ербапи. А пък като ги гледам, хич ги няма, завалиите. Абе, не всички са като тях. Другите си мълчат и си траят. Не им ли трепка сърцето на тия хора, брей…  Пък да си дойдем на  думата за Коко. Хич го няма, горкият. Върви, говори си и хвърля по някой друга псувня. Нещо много му е пречирняло на душицата, миличкият. Ей го, на. Пак: „ваща мам….” На кой ли вика така?   Няма ли кой да го чуе? Аз поне го чувам и ме напушва  на смях. Но защо да му се смея?  Ей, невъзпитани шофьори, бре! Карат като бесни. За малко да връхлети, оня с колата връз   Коко.   Добре, че  не успя,  щото Коко е голям образ. Нека да има и такива като  него. Да има кой да ни кара да се усмихваме. Щото забравихме какво е усмивка. Ходим намръщени, като че ли гимиите   ни  са  потънали. Забравихме,  че живеем. Превърнахме се в говеда, за да ни водят другите. Ама май скоро  ще разкъсаме хомота и ще побегнем  ей там, на върха на планината  и  ще викнем: „Бягайте от нас, че ако ви хванем, на решето ще ви направим!”  Ще правим това, което е най- добре  за нас. А ония, дето ни водят, ще вържем в този хомот, та  да видят тогава…
ПЪХАШ  НЕ ПЪХАШ, ВСЕ ЕДНО
Каквото повикало, такова му отговорило. Не е ли така, бре хора?Скараш се с някой и той те погледне на криво, щото кривото няма право.  А бе, недай си Боже да те завърти въртележката , че а насам, а натам, няма спиране , братче. Пък да не говорим за шайбата. И тя те е завъртяла и пак няма спиране . Ей го ,онзи,   Мишката. Пъха си главата където не му е мястото.  Вчера така я пъхна, че свят ми се  зави.  Завира се , завалията. Било му много   широко, та му се приискало да поживее малко на тясно. На тясно ли? Да, ама, тясното ще му излезе ташкън. И аз пък използвам едни такива думи, чак да ти се завърти главата. Ташкън ли? Ами до гуша. Така му викали навремето. Пък и на мен ми е дошло всичко ташкън. Не мога да се побера на едно място. Всичко ми стана тясно. А тясното, не може да се оправи. Хванаха ме щурите, че ми иде да викна на ония, дето се правят на ербапи. Вземат си паричките, а за хората не им пука. Гладува народът ни, брат. Просяците станаха много и  вече няма място за тях и на улицата. Онзи ден го гледам, един рови по казаните. Мисля си: „Този, от някъде го познавам! Брей, та това е Славито, художника, бе! Как така? Та какви картини рисуваше! Казват, че художниците не вземали пенсия.  Ето защо, значи, Славито рови по кошовете! Щото няма пенсия, а?  Не знам как е, ама…  Настръхва ми косата,  като си помисля, докъде ни докараха, вече да си говорим сами и да бъркаме по кошовете. Няма ли  за тях да им каже някой, да им вземе паричките, пък тогава ела ги  виж?    Тогава  и кошовете  ще им са малко…
 писателят сатирик Мария Герасова / Весела Будилкова

Защо има яйца с бели и кафяви черупки? бр.215

Защо има яйца с бели и кафяви черупки?

Предпочитате ли да купувате кафяви вместо бели яйца? По-голямата част от яйцата в магазините са кафяви. Разбира се, с изключение на Великден, когато белите внезапно изчезват от щандовете.
Предпочитанието към кафявите яйца не може да бъде обяснено точно. Вероятно много хора възприемат кафявия цвят като по-естествен, асоциирайки го с био и еко. От друга страна, бялата черупка изглежда се свързва с отглеждането на кокошки в клетки. Цветът на яйцата няма нищо общо с отношението към животните, нали?
Ето резултатите от проучване в Германия по този въпрос. Ето техните теории:
„Белите пилета снасят бели яйца, а кафявите пилета снасят кафяви яйца”
Това е може би най-широко използваната теория. Всъщност цветът на оперението няма абсолютно нищо общо с този на яйцето. Това може да се провери и доста лесно: Просто проверете или питайте в някоя птицеферма.
„Цветът на черупката зависи от диетата на пилето”
Много хора също вярват в тази теория, която не е съвсем абсурдна, защото диетата има ефект поне върху цвета на жълтъка. Всъщност той може да се контролира отчасти, например като  към храната на кокошката се добавят червен пипер или царевица. Това придава на жълтъка по-интензивен цвят.
„Генетиката определя какъв цвят има яйцето”
Това е третият най-разпространен отговор, който е и правилният. Учените са успели да докажат, че цветът на яйчената обвивка е генетично определен и зависи от съответната порода пиле. Дали яйцето става кафяво или бяло, е свързано с яйцепровода на пилето.
Жлезите произвеждат червени пигменти, които заедно с жълтото оцветяване на жлъчния пигмент се отлагат върху варовиковата обвивка на яйцето на кокошката. Когато жълтите и червените пигменти се смесят, възниква кафяв цвят на черупката. Яйцата на породи кокошки, при които тези пигменти са с по-слаба концентрация или напълно липсват, остават бели.
Можете да познаете кокошките, които оцветяват яйцата в кафяво
Има едно малко местенце в тялото на кокошката, което подсказва цвета на яйцето. Но трябва да се вгледате много внимателно. Зад ухото на кокошката се крие така нареченият ушен диск. Ако той е червен, то кокошката ще снесе кафяви яйца. Ако е бял – могат да се очакват бели. Това е простото правило, което в повечето случаи работи.
https://spisanie8.bg/%D0%BB%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%82%D0%BD%D0%BE/2018/0926/%D0%B7%D0%B0%D1%89%D0%BE-%D0%B8%D0%BC%D0%B0-%D1%8F%D0%B9%D1%86%D0%B0-%D1%81-%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D0%B8-%D0%B8-%D0%BA%D0%B0%D1%84%D1%8F%D0%B2%D0%B8-%D1%87%D0%B5%D1%80%D1%83%D0%BF%D0%BA%D0%B8.html

Традиционното българско облекло в миналото бр.215

Венци Дянкова 

Резултат с изображение за Традиционното българско облекло в миналото

Традиционното българско облекло на предците ни, постепенно изчезвало през годините, днес съвсем отсъства от ежедневието и бита ни. За него можем да съдим единствено по разказите на нашите баби или да го видим в музеите.
Един от основните елементи при традиционните одежди, както на мъжете, така и на жените, била ризата. Тя имала Т-образна форма, с процеп отпред, често с бродерия, а дължината й варирала. До прасците при жените и до коленете при мъжете. Никога не се ходело само по риза. Дори през лятото невестите слагали поне престилка отгоре, а мъжете я запасвали в потурите. Ризите били изработвани най-често от памук, от лен или от коноп, а по-заможните носели ризи от тънка коприна.
В ризата била вложена доста от символиката на човешкото битие. Бялата риза символизирала, както чистотата, така и мъжествеността. Във фолклора хайдутите и юнаците отивали на смърт в бяла риза, а самодивите бродели в бели премени.
При празник се шиела нова риза, богато украсена с бродерии, направо върху плата или с пришити везани разноцветни „кенета“.
Освен ризата, основен за облеклото на мъжете бил панталонът. Най-разпространени били потурите (широки горе и по-тесни в долната си част). Изработвали се от дебел вълнен плат (шаяк) в тъмни цветове, черно, кафяво, тъмносиньо. Шалварите пък имали по-широки и надиплени крачоли от потурите. Разпространени били и чеширите, с по-малки дъна и с плътно прилепнали крачоли. В средата на 19 век от Европа в българския бит навлезли „опънатите“ панталони, наричани с различни имена, бечви, кишире, беневреци, димии, в зависимост от кройката и цвета им. Тези „модни“ панталони винаги имали украса, най-вече гайтани, с които били обшивани джобовете, шевовете и долната част на крачолите.
Според традицията върху основния елемент, ризата, жените винаги трябвало да обличат някаква връхна дреха. Най-разпространен бил сукманът (права или разкроена рокля с деколте, без или с къси ръкави, обикновено в тъмен цвят). По пазвата и полите той се украсявал с гайтани или бродерии. Разновидност на сукмана е саята, вид туника с разрез отпред. Някои моми пък връзвали върху ризата си една или две престилки (една отпред, една отзад).
Друг вид женско облекло са, забунът (бяла дреха от домашен вълнен плат с широки ръкави), аладжата (дреха с цветен или раиран десен), а през 19 век, под влияние на европейската мода, се появили и фустаните (облекла с прилепнала горна част и набрана долна фуста, изработвани от различни вълнени, памучни или копринени материи).
В традиционния костюм и мъжете, и жените се „препасвали“ с колан или пояс. В зависимост от местната носия коланът при жените придържал предната и задната част на дрехата, двете престилки или просто пристягал талията. При мъжете, освен да крепи панталоните, поясът пазел и кръста от настиване. Освен това, поради липсата на джобове, коланът служел за скриване или пък за демонстрация на кесия, нож, пищов. Препаските обикновено били изработвани от вълна в червен, тъмноморав и по-рядко син цвят. Те достигали дължина около 2 метра и се увивали около кръста 4-5 пъти.
Задължителни за българското облекло в миналото били калпакът за мъжете и кърпата за жените. Калпакът, независимо от разнообразието от цветове, големина и видове, бил отличителна черта на българите не само помежду им, но и за съседските народи. Обикновено се изработвал от овча кожа с руното навън и предпазвал, освен от студ и настинки, така и от лоши очи. Калпакът до такава степен гарантирал защита, че се свалял единствено при влизане в църква, при лягане за сън и в знак на голяма почит към някого.
Еквивалент на калпака за мъжете била кърпата за жените. Освен социалния статус на жената (за омъжените тя била задължителна), показвала и нейното материално състояние.
Най-често жените се забраждали с широк бял или цветен квадратен плат, сгънат по диагонала. Друг тип забраждане се правел с месал (2-3 метрово платно, украсено с шевици и ресни). В някои райони под или над кърпата се слагали диадеми или специални косичници.
При различни поводи се носели различни кърпи. Празничните кърпи често били украсени с бродерия, с пришити мъниста или парички, с пискюлчета или ресни.
Що се отнася до краката българският селянин носел най-вече цървули. Всяко семейство само си ги изработвало от кожата на коледното прасе, която се изсушавала, омотавала се около крака и се стягала с върви.
Хората в града носели, по турски образец, чехли (еминии) с разнообразни модели, изработени от фина кожа и богато украсени. Като влияние от Европа се разпространил съвременния вид обувки, наричани калеври и кундури. Думата „обувка“ навлиза в езика много по-късно.
https://www.bulgarkamagazine.com/%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%86%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%BD%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%BE-%D0%BE%D0%B1%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D0%BB%D0%BE-%D0%B2-%D0%BC%D0%B8/

Древната земя и заклинанията на кукерите бр.215

 Венци Данкова

Древната земя и заклинанията на кукерите

Кукерството е традиционен български обичай, който се провежда в първите дни на Новата година и по време на Сирни Заговезни. Кукерските игри са част от нашето тракийско наследство. Значението на думата кукер е „високи, маскирани хора“, тъй като участващите в ритуала носят високи шапки, достигащи 2 метра.
КУКЕРИ

снимка: Българка

Кукерите са познати в отделни части на България – в Източна Тракия, на отделни места в Добруджа, Средногорието и в Родопите. Там те имат и различни имена – бабугери, песяци, мечкари, старци, кукове, сирвискари. Кукерският ритуал се изпълнява само от мъже, предимно ергени, облечени в специални костюми и маски. Единствено водачът на дружината задължително е женен мъж с първороден син или близнаци, а в Източна България групата се предвожда от двама мъже, облечени в традиционните костюми на булка и младоженец.
Чрез специални магически танци и чрез страшните си маски кукерите трябва да прогонят злите духове и орисници, като така осигуряват богата реколта през идната година. Повечето от маските са с дървена конструкция с налепени върху нея разноцветни конци, парчета плат, огледалца, лъскави пайети и други елементи. Голяма е символиката на цветовете при украсата. Преобладаващ е червеният цвят – символ на плодовитостта, на обновяващата се природа, на слънцето и огъня. Черният цвят олицетворява земята, а белият – водата и светлината. Някои маски имат две лица – на доброто и злото. От едната страна лицето е добродушно, а от другата – зловещо.
Движенията при този обичай са с богата заклинателна сила. Подскачането трябва да накара житото да расте високо, клатенето и повалянето – да тежи и да се люлее от изобилие житният клас. Търкалянето по земята – да се зареди човек със силата й, дрънченето на хлопките и звънците – да прогони злите духове и лошите сили.
Два са основните моменти при кукерството:
Първият е обхождането на всички домове с пожелания за здраве, благополучие и плодородие, при което се събират подаръци от стопаните (боб, брашно, яйца и други). Кукерите изпълняват различни битови и комични сцени, като целият ритуал се извършва през нощта, тъй като поверието гласи, че „Не трябва слънцето да ги свари по пътищата!“
Втори основен момент е обредното заораване и засяване. Кукерите играят буйни танци и силно раздрънкват окачените по тях медни и тучени (ляти, бронзови) звънци.
снимка: Българка

снимка: Българка

В отделните области на България има малки различия в изпълнението на кукерските игри, но навсякъде те са празник за берекет и здраве. И днес кукерството е любимо народно веселие, очаквано с усмивки и нетърпение от млади и стари.
Кукерите днес
снимка: mignews.info

снимка: mignews.info

снимка: свободнослово

„Златният“ кон на пустинята – Ахал-Теке бр.215

Стефан Пешев  

„Златният“ кон на пустинята – Ахал-Теке

Невероятната порода коне Ахал-Теке (Akhal-Teke) има близо 3000-годишна история и се считат за едни от най-древните. Така наречените „златни коне“ са адаптирани към суровите климатични условия на азиатските пустини и са известни със своята бързина и издръжливост на дълги преходи. Имала е много неуспехи по време на кръстоските с други породи, но въпреки това е изиграла значителна роля при други породи. Сега тази древна породи отново се завръща на сцената със своята издръжливост, бързина, гъвкавост и жажда за победа.
Породата се е появила първо в пустинята Кара Кум, Туркменистан, скалиста местност заобиколена от планини, която изиграла важна роля в опазване чистотата на породата. Курмейците от Туркменистан първи са използвали конете за конни нападение, а след това започнали да ги развъждат и да ги ценят, заради тяхната бързина и пъргавост. Историята на този кон се предава от уста на уста из туркменските племена и няма запазени писмени източници доказващи истинността й. Счита се, че конят на Александър Македонски, Буцефал, е бил от породата Ахал-Теке.
Породата получава името си от руския генерал Куропаткин, който се възхитил на конете по време на битката с туркменците и след войната ги нарекъл Ахал-Теке (Akhal-Teke), на името на племето Теке, населяващи оазиса Ахал – южната част на Арало-Каспийската долина. През 1943 г. руснаците започнали да отпечатват първите книги посветени на тази порода. За съжаление много от конете загинали по време на Великата отечествена война и в днешно време са се запазили едва 1250 коня.
Ахал-Теке
Историческите архиви доказват, че породата е повлияла върху много други породи коне и са били обект на честа търговия или давани като подарък на различни държавни глави. Смята се, че най-ранната порода туркменски жребци Байерли Тюрк (Byerley Turk), също може да е чистокръвна порода Ахал-Теке или Туркменски кон. Другите три известни жребци – „Lister Turk“, „White Turf“ и „Yellow Turk“, също се смятат за носители на този ген. Благодарение на кръстоската с други видове те са допринесли за пъстрата палитра в някой от днешните чистокръвни коне от породата „Thoroughbred“ (чистокръвен английски кон), като дори и те имат гена на Ахал-Теке (Akhal-Teke) и част от руските породи Дон, Будьони, Карабаир и Карабах.
Ахал-ТекеВ началото на 20-ти век се е извършала кръстоска между Thoroughbreds и Akhal-Teke, с цел да се създаде кон, способен да тича на дълги разстояния, но новосъздадената порода не била толкова устойчива, както Ахал-Теке (Akhal-Teke), и голяма част от конете загинали в суровите условия в Централна Азия. След проведеното състезание за издръжливост през 1935 г. (яздени 2500 мили от Ашхабад до Москва в продължение на 84 дни, като три денонощия през пустинята без вода) много от чистокръвните животни, за разлика от тези, които били кръстоска с породата Ахал-Теке, били в по-добро здравословно състояние.
Въпреки високата си издръжливост, красивият и златист нюанс, породата започнала да намалява, след като Съветският съюз започнал да я използва за консумация на месо и била подложена на често недохранване. Днес породата се развъжда главно в Москва и Туркменистан за участие в конни състезания. В днешно време са останали само 7000 представители от тази порода. Най-много са в Туркменистан – 700 коня, в Европа – са 1000 коня и само 40 коня в Англия. Породата има успехи на спортния подиум през 1960 г., когато Сергей Филатов, със своя черен жребец Абцент – порода Ахал-Теке, спечелил приз за обездка, на олимпийските игри в Рим и доказал, че тази рядка и красива порода може да постигне отлични резултати в спорта.
Ахал-Текинската порода е сред най-отличителните и необикновени породи в света. „Аристократът на пустинята“ има издължена и елегантна, но здрава конституция, може да издържи дълго време без прием на вода. Характерни качества, които притежават са издръжливост и скорост. Поради естествения си атлетизъм Ахал-Теке е отличен състезателен кон в изпълнения на дълги разстояния, в дисциплините обездка, прескачане с препятствия, всестранна езда и издръжливост
.https://www.bulgarkamagazine.com/%D0%B7%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%BA%D0%BE%D0%BD-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D1%83%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D1%8F%D1%82%D0%B0-%D0%B0%D1%85%D0%B0%D0%BB-%D1%82/
таг: Ахал-Теке природа

 

Да възродим дирижаблите бр.215

   легендата на въздухоплаването и да ги превърнем в иновация за бъдещето!

Вероника Павлова 

Да възродим дирижаблите – легендата на въздухоплаването и да ги превърнем в иновация за бъдещето!

Живеейки в света на новите технологии и дотолкова свикнали с нещата около нас, че вече все по-рядко вдигаме поглед към синьото небе и не се впечатляваме от самолетите и стотиците летателни апарати, които вече считаме за даденост. Но за хората от началото на миналия век, преминаването на тези изумителни и причудливи човешки изобретения, във вид на метални птици, е било истинско събитие. Защо да не бъде така и в бъдещето и дирижаблите да не бъдат отново възродени? Те спокойно могат да бъдат сложени в категорията – съперници на самолетите. Но да започнем малко по-отдалеч и да си отговорим на въпроса, за незапознатите с темата:
Какво точно представлява дирижабълът? Той е вид летателен апарат, състоящ се от управляем балон посредством двигатели. Всъщност това е един вид доразработване на идеята за балона, защото той не е снабден с двигател и бива носен от вятъра, според своята посока. Като най-известният вид дирижабли в цял свят бил Цепелинът.
Първият цепелин, създаден някога, бил наречен с това прозвище поради името на своя изобретател – немския авиоконструктор граф Фердинанд фон Цепелин. Той излетял за първи път през юли 1900 г. край местността Фридрихсхафен, в Германия. Граф Цепелин бил запленен от идеята за дирижабъл, който да бъде огромен, за да има капацитета да превозва голям брой пътници или да пренася тежък товар от едно място на друго. Дирижаблите, които графът измислил, се отличавали с огромни размери и форма на пура. Те имали метален скелет, който бил обвит с плат. Под него била разположена гондола, в която се разполагал екипажът. Пътниците заемали своите места или в пространството на гондолата, или във вътрешността на дирижабъла. Издигането му на голяма височина се осъществява с помощта на водород, който бил прекаран и складиран в няколко помещения, наричани още газови клетки или камери, разположени от вътрешната страна на металния корпус на дирижабъла. Движещата сила идвала от моторите, които били закрепени към самия корпус. Тъй като граф Цепелин в началото просто експериментирал с дирижаблите, хората го смятали за безразсъден и странен човек, а дейностите по осъществяване на идеите му за направо налудничави. Скоро обаче се очаква да настъпи и неговият звезден миг и шанс за признателност на труда му, защото последвало конструирането и на други видове дирижабли.
Граф Цепелин смятал огромните си дирижабли за един вид подходящо средство Германия да достигне превъзходство над останалите страни по отношение на въздухоплаването. По време на Първата световна война немските въоръжени сили започнали да използват цепелините, с цел да шпионират вражеските територии и дори за бомбардиране. Но те често се използвали и за превоз на пътници. Пътуването с цепелин било много по-комфортно в сравнение със самолет, защото пасажерите разполагали с кабини, в които имало леглова база за настаняване. Също така можело човек спокойно да се разхожда в пространството на фоайето и дори да се отварят прозорците на гондолата.
Така с течение на времето, началото на 20-ти век се превърнало в ерата на гигантски въздушни кораби. Цепелините се съхранявали в огромни и приспособени за целта хангари, от които се извеждали за полет. Те привличали вниманието на световната общественост поради грандиозните си постижения, но станали известни и със също толкова зрелищни злополуки. Катастрофата на „Хинденбург“, в Лейкхърст, Ню Джърси (САЩ), през 1937 г., сложила внезапен край на епохата на въздушните кораби. Но тази епоха имала забележителна история.
Тези „летящи гиганти“ са преминавали и над България и то цели два пъти! Първият такъв полет е осъществен през 1915 г. месец октомври, когато цепелинът дори каца край Захарната фабрика в София. От втория полет скоро се навършиха 85 години, което се е случило през 1929 г. И за двете събития родната преса е разказвала подробно и свидетелства за огромния възторг на хората по онова време. Цепелинът бил оборудван с радиостанция, която се наричала още „безжичен телеграф“, като по нея от земята били изпращани многобройни поздравления до персонала на „летящия гигант“.
С течение на времето и с напредването на технологиите, дирижаблите почти спрели да бъдат използвани за превоз на пътници и товари, особено след като биват заменени от по-модерните видове самолети. Летящите балони останали да служат единствено за развлечение и в полза на научни и изследователски цели. Но от нас зависи дали ще променим това в бъдещето, защото тези гигантски машини притежават редица полезни перспективи и удобства! Ето и малко примери за някои от тях:
По-голяма комфортност – Най-важното и приятно нещо за пътниците представлява факта, че дирижаблите осигуряват повече комфортност по време на пътуване, защото кабината може да бъде с големина като тази на круизен кораб, снабдена с всички удобства.
По-голям капацитет и обхват на полета – Дирижаблите са в състояние да поберат много повече пътници, отколкото самолетите, както и огромно количество товар.
По-висока надеждност и безопасност по време на пътуване – Ако за гориво на дирижаблите се използва хелий, дори и в случаите на големи бедствия, анализи и проучвания показват по-висок процент и шанс за оцеляване на хората, в сравнение със самолетите.
По-голяма икономичност – Това означава значително по-малки разходи на гориво, в резултат на по-ниска цена на полета от изчисляването на пътник – километър или на единица тегло на пратката.
Възможност за неограничено време за пребиваване във въздуха, което при самолетите няма как да се получи, поради по-бързото изразходване на гориво.
Не се нуждае от летище и писта – Дирижабълът има свойството да се приземи и кацне на всяко свободно пространство от земната площ.
Предвижда се, че скоро може да се появи ново поколение дирижабли, при които ще се използват най-модерните технологии. Новите видове цепелини ще бъдат с по-малки и удобни размери, в сравнение с огромните си предшественици, и ще са предназначени за „един нов вид туризъм, който няма да застрашава околната среда от замърсяване“. Основен и много любопитен въпрос е, дали и те ще достигнат високите постижения на своите предци – забележителните „легенди на въздухоплаването“? Можем само да предполагаме, а и времето най-добре ще покаже, докъде може да стигнем и какво ще постигнем чрез своите модерни постижения.
А сега затворете очи и си представете за момент: – Едно магическо бъдеще от дирижабли! Няма ли да бъде по-хубаво, забавно, удобно, комфортно и екологично? Това наистина е един много добър начин да опазим своята природа и да се справим по-лесно с нейното замърсяване. Някои скептици обаче смятат, че дирижабълът притежава и много недостатъци, като например факта, че лети и се придвижва много бавно. Но това далеч не е вярно. В нашето време на голям технологичен напредък, е напълно възможно да се изобрети дирижабъл, който да има свойството да се изкачва на височина 20 – 30 км. (в долната част на стратосферата температурата почти не се променя) и да лети със скорост повече от хиляда километра в час.
Какво ще кажете за бъдещи екскурзии с цепелин? Във вътрешността му би могло да бъде изградена инфраструктурната и материална база на един луксозен хотел. И както днес огромните кораби плават на дълги круизи по вода, това може да се случи и във въздуха – само си го представете! Това наистина би било невероятно вълнуващо за човечеството и определено много полезно за развитието на туризма. От нас зависи да възродим дирижаблите – „легендата на въздухоплаването“ и да ги превърнем в иновация за бъдещето!
https://www.bulgarkamagazine.com/%D0%B4%D0%B0-%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BC-%D0%B4%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%B6%D0%B0%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BB%D0%B5%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%BD/

СЪРЦЕ БР.215

sarce_anatomia
Сърцето представлява кух мускулест орган. Намира се в средостението върху сухожилния център на диафрагмата, като 2/3 от него са разположени на ляво от срединната равнина, а 1/3 – на дясно от нея. Има форма на неправилен конус, на който основата (basis cordis) е обърната нагоре, надясно и назад. Върхът(apex cordis) е насочен надолу, наляво и напред.
Големината на сърцето зависи от големината на индивида – обикновено съответства на големината на собствения юмрук. При мъжете то тежи средно 300g, а при жените 220g. Размерите на сърцето са надлъжно от 12-13 см, напречно от 9-10 см и предно-задно 6-7 см.
Кухината на сърцето се разделя на четири отделения – две предсърдия (atrium) и две камери (ventriculus). Двете предсърдия са разделени едно от друго посредством междупредсърдна преграда (septum interatriale), а двете камери – чрез междукамерна преграда (septum interventriculare). Сърцето се разделя на две половини – дясна или венозна и лява или артериална.
Венозната част е изградена от дясното предсърдие и дясната камера. Венозната кръв навлиза в дясното предсърдие от горната и долна празни вени, и коронарния синус. Между дясното предсърдие и дясната камера има отвърстие – ostium atrioventriculare decstrum, в което се разполага дясната предсърдно-камерна клапа – valva atriumventricularis dextra (tricuspidalis), която нормално пропуска кръв само от предсърдието към камерата. Попадналата кръв в дясната камера се изпомпва към белодробния ствол (truncus pulmonalis) през отвор – ostium trunci pulmonalis, в началото на който се разполага друга клапа – valva trunci pulmonalis, която не позволява кръвта да се върне обратно в дясната камера.
Лявото предсърдие – atrium sinistrum, и лявата камера – ventriculis sinister, образуват лявата или артериална половина на сърцето. Богата на кислород кръв постъпва в лявото предсърдие от белодробните вени и преминава в лявата камера през лявото предсърдно камерно отвърстие – ostium atrioventriculare sinistrum. Тук се разполага митралната клапа – valva atrioventricularis sinistra (valva mitralis s. bicuspidalis), която пропуска кръвта в посока от предсърдието към камерата. Кръвта напуска лявата камера през отвора на аортата – ostium aortae, в който се разполага аортната клапа (valva aortae), която пропуска кръвта само от лявата камера към аортата.
Работата на сърцето се осъществява от неговата стена, изградена от сърдечна мускулатура – миокард. Дебелината на миокарда е различна в различните отделения на сърцето. От вътрешната страна на миокарда се разполага ендокард, който изолира миокарда от кръвта, а от външната му страна заляга епикард, който облекчава триенето между сърцето и околосърдечната торбичка – перикард. Най-дебел и с най-голямо функционално значение е миокардът. Той е изграден от специфичен вид напречнонабраздени мускулни влакна, които се съкращават ритмично, независимо от волята. Дебелината на миокарда определя и дебелината на стената на сърцето. Стената на предсърдията е с дебелина 2-3 мм, на дясната камера – 5-8 мм, а на лявата – 8-10 мм.
Ендокардът – endocardium, представлява тънка ципа, покриваща вътрешната повърхност на мускулния слой. Образува платната на двете предсърдно-камерни клапи, които се явяват негови дубликатури, между двата листна, на които се разполага фиброзна пластинка от плътна колагенна тъкан. Има строеж, напомнящ на този на съдовата стена. Изграден е от един ред клетки – ендотел, под който се намира тънък слой от фини колагенни влакна – stratum subendotheliale. Под него заляга плътен слой от съединителна тъкан, съдържащ множество еластични влакна и гладкомускулни клетки – stratum myoelasticum. В отделните части на сърцето ендокардът има различна дебелина. В камерите той е тънък, докато в областта на предсърдията, особено в лявото, дебелината му е значително по-голяма, което придава белезникав вид на вътрешната им повърхност. През тънкия ендокард на камерите прозира богато кръвоснабдения мускулен слой.
Миокардът – myocardium, е изграден от сърдечномускулни влакна – myofibrae cardiacae. Сърдечните мускулни влакна са обградени от съединителна тъкан, в която е включена гъста мрежа от капиляри, ориентирани по дължина на миокардните влакна. Мускулатурата на предсърдията е напълно отделена и тази на камерите. Тази анатомична особеност дава възможността за неедновременното им съкращение – първоначално се съкращават предсърдията, последвани от камерна контракция. Двете отделни мускулни системи се прикрепят към фиброзния скелет на сърцето, разположен между предсърдията и камерите. Този скелет се състой от два фиброзни пръстена и два фиброзни триъгълника.
Мускулатурата на предсърдията се състой от два слоя – повърхностен и дълбок. Повърхностният слой е общ за двете предсърдия, докато дълбокият е отделен за всяко от тях. Микардът на камерите е изграден от три мускулни слоя, като външният е общ за лявата и дясна камера. Мускулните му снопчета започва от фиброзните пръстени и при върха на сърцето прехожда във вътрешен мускулен слой, който е отделен за двата вентрикула. Една част от снопчетата на вътрешния слой свършват направи във фиброзните пръстени, а друга част се продължават в папиларните мускули. Между външния и вътрешния слоеве се разполага средния мускулен слой, който е по-дебел при лявата и по-тънък в дясната камера.
Епикардът – epicardium, е тънка, гладка и прозрачна ципа. Прикрепва се към външната повърхност на миокарда посредством слой от хлабава съединителна тъкан – tela subepicardiaca, в която се намират съдове, нерви и се отлага различно количество мастна тъкан. При силно затлъстяване мастната тъкан прониква между снопчетата на миокарда.
Ритмичната дейност на сърцето и координираното съкращение на предсърдията и камерите се осъществява от неговата проводна система – systema conducens cordis. Проводната система на сърцето се състой от сино-атриален и атриовентрикуларен възел, снопче на Хис, което се разделя на дясно и ляво краче, и мрежа на Пуркиние.
Сино-атриалният възел – nodus sinuatrialis, се разполага при устието на горната празна вена, между синусната и собствено предсърдната част на предсърдието. Той има дължина 10-20 мм, ширина 3-5 мм и дебелина около 1 мм. Нормално от синусовия възел започват импулсите за сърдечните контракции, които чрез проводните влакна се предават на миокарада на дясно предсърдие, а оттам по обикновените миокардни влакна на повърхностния слой достигат миокарда на лявото предсърдие. Импулсите, произхождащи от сино-атриалня възел, се предават и на предсърдно-камерния възел.
Атрио-вентрикуларният възел се намира под ендокарда на дясно предсърдие, в междупредсърдната преграда, непосредствено над мястото на прикрепване на септалното платно на трикуспидалната клапа. От този възел започва снопче – fasciculus atrioventricularis, или снопче на Хис с дължина 10 мм. То преминава през специален отвор на фиброзния скелет, разположен между двата фиброзни пръстена, и навлиза в междукамерната преграда. В горната част на междукамерния септум снопчето се разделя на две крачета, които са разположени в субендокардния слой на двете камери. Дясното краче – crus dextrum, се насочва към предния папиларен мускул на дясна камера и дава разклонение в различните части на миокарда на тази камера. Лявото краче – crus sinistrum, достига областта на папиларните мускули на левия вентрикул и се разпада на тънка мрежа от влакна, които се разпространяват в мускулатурата на тази сърдечна кухина. Снопчето на Хис и всички негови разклонения са изградени от влакна на Пуркиние. В периферните части на проводната система тези влакна постепенно прехождат в обикновени миокардни клетки – кардиомиоцити. Последните предават получените импулси на други мускулни влакна, като по такъв начин възбудния процес обхваща цялата мускулатура на камерите. Поради тази причина миокардът се определя като функционален синцитиум.
Кръвоснабдяването на сърдечната стена се осъществява от две венечни артерии – лява (arteria coronaria sinistra) и дясна (arteria coronaria dextra). Те излизат от началото на аортата – bulbus aortae, като началните им отвори се локализират в областта на десния и левия синус на аортната клапа, под нивото на свободния ръб на съответните полулунни клапи. По своето протежение дясната венечна артерия отделя клончета, кръвоснаблдяващи дясна камера и дясно предсърдие, а чрез задния междукамерен клон – задната част на лява камера, задния й папиларен мускул и задната 1/3 на интервентрикуларния септум. Клоновете на лявата венечна артерия отделят клоночета, захранващи част от предната стена на дясна камера, предните 2/3 на интервентрикуларната преграда, ляво предсърдие и лява камера, с изключение на малка част от задната й стена.
Артериите изпращат клонове в миокарда, които разпадайки се на по-малки съдове оформят гъста мрежа от капиляри с капилярни бримки, разположени по посока на мускулните влакна. От съдовете на миокарда произхождат и съдовете на субендокарда и субепикарда. Кръвоносните съдове влизат в различна степен и в клапните платна.
Преминалата през капилярите на сърдечната стена кръв се оттича по венозни съдове, които се обединяват в три основни пътя: по вени от системата на коронарния синус (sinus coronarius), по предните вени на сърцето – vv. cardiacae anteriores, и по малките Тебезиеви вени – vv. carciacae minimae.
Лимфните съдове от стената на сърцето образуват две гъсти мрежи, разположени в субендокардната и субепикардна съединителна тъкан. Лимфните капиляри на миокарда са локализирани в междуснопчевата съединителна тъкан. Лимфните съдове на сърцето се събират в два колектора, които достигат лимфните възли на предното средостение, а също левите трахеални и трахео-бронхиални лимфни възли.
Нервите на сърцето биват симпатикови, парасимпатикови и сетивни. Симпатиковите нерви усилват и ускоряват сърдечната дейност, а парасимпатиковите я забавят и отслабват. Симпатиковите нерви изхождат от трите шийни и първите пет гръдни ганглии на truncus sympathicus. Това са nn. cardiacai cervicales и nn. cardiaci thoracici. Парасимпатиковите влакна, инервиращи сърцето, представляват клончета на n. vagus – rami cardiaci cervicales superiores et inferiores. Сетивните нервни влакна идват от n. vagus и от гръбначномозъчните ганглии – от I до IV гръден спинален ганглий.
Работата на сърцето се извършва чрез редуване в строга последователност на следните три състояния:
1. Съкращение на предсърдията – пресистола, при което камерите се допълват с кръв.
2. Съкращение на камерите – систола, при което клапите на предсърднокамерните отвърстия се затварят и се отварят клапите на белодробния ствол и аортата. Кръвта се изтласква от дясната камера към белодробния ствол и от лявата камера към аортата.
3. Отпускане на цялата мускулатура на сърцето – диастола, отварят се клапите на предсърднокамерните отвърстия и се затварят клапите на белодробния ствол и аортата. В тази фаза предсърдията и камерите се пълнят с кръв.
 https://medpedia.framar.bg/%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%8F/%D1%81%D1%8A%D1%80%D1%86%D0%B5

Загадката за хора с лунни очи бр.215

  от легендите на индианците чероки

В индианските легенди има разкази за хора със странни лунни очи (блестящи хора), с бледа кожа, за които се твърди, че са построили едни от най-старите структури в Америка.
Легенди за блестящи хора разказват, че те са ходили сред чероки племената, които са едни от най-старите индиански общества. По време на пристигането на европейците през 16 век, чероките населяват териториите на държавите от Алабама, Кентъки, Северна Каролина, Южна Каролина, Тенеси и Вирджиния в югоизточната част на САЩ.
Самият произход на племето чероки, винаги е бил под въпрос сред учените. Според една от хипотезите, езикът на чероки принадлежи към езиковата група Iroquois. А чероките пристигат в южните Апалачи (The Appalachian Mountains) от северните региони, където живеят други племена Iroquois. Според друга хипотеза, чероките живеят на тяхна територия в продължение на хиляди години.
Чероките от самото начало имали специални контакти с белите заселници и те били сред „петте цивилизовани племена„, които още в началото на XIX век приели много от обичаите и постиженията на белите заселници, и установили добри отношения със своите съседи.
Също така, те се смятали за особено мистериозни, заради техните легенди за бледожълтите и лунните очи, които някога са живели в Апалачи, а чероките ги изгонили от техните земи.
През 1797 г., в книгата си американският ботаник, лекар и натуралист Бенджамин Смит Бартън, описва легендите на чероките и предполага, че лунните очи се наричат ​​така, защото очите им са слабо адаптирани към дневната светлина, но те са добре ориентирани в тъмното. Освен това, те имат и други различия от индианските народи.
Тези необичайни статуи от Апалачи, вероятно изобразяват лунните очи
Бартън цитира известния полковник Леонард Марбъри, който казва, че когато чероките пристигнали в земята на лунните очи, те открили там хора, които трудно можели да виждат през деня. Възползвайки се от това, чероките бързо победили тези лукави същества и ги изгонили.
Легендите също разказват за тяхната много бледа кожа и, че те пристигнали тук в древни времена и са създали много сгради, от които сега са останали само руини. След атаката на чероките, хората с лунни очи тръгнали някъде на запад и изчезнали.
Друга книга, написана от етнографа Джеймс Мууни през 1902 г. описва мистериозните древни хора, предхождащи чероките в Апалачите.
Предполага се, че в Националния парк на Форт Маунтин (Джорджия) има нещо, което веднъж е било построено от лунните очи, а останалото сега е само шепа камъни, простиращи се на 270 метра. Но първоначално, вероятно е било голяма каменна стена. Сред камъните, все още може да се видят издълбаните стъпки.
Хората с лунни очи са свързвани от някои изследователи с най-големия индиански „мегаполис“ – Кахокия , наричайки ги – основатели. Сега, само група от 109 погребални могили, разположени близо до град Колинсвил в щата Илинойс, на брега на Мисисипи, са останали от Кахокия.
Смята се, че населението на Кахокия варира от 8 до 40 хиляди жители. Причините за изоставянето му са неизвестни, но Кахокия обезлюдява малко преди Колумб.
Според уфолозите, лунните очи са или извънземни, или хибриди на хора и извънземни. Също така има информация, че подобно име за „лунен поглед“ е имало при някои хора от Куна в Панама и те също по неизвестни причини, не са виждали през деня, а само през нощта.
Друга версия свързва лунните очи с легендите на уелските индианци. В ръкопис от 16-ти век, уелският принц Мадок говори за плаване от Уелс (Англия) през Атлантическия океан до място, което се тълкува като щат Алабама.
Плаването е през 1171 година. Възможно е, местните индианци да са се кръстосали с уелските хора и да са създали хората с лунички очи и бледа кожа.
Но как това ще обясни дневната слепота? Генетична мутация? Все още няма отговори. 
http://hiddentruth.site/%D0%B7%D0%B0%D0%B3%D0%B0%D0%B4%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D1%85%D0%BE%D1%80%D0%B0-%D1%81-%D0%BB%D1%83%D0%BD%D0%BD%D0%B8-%D0%BE%D1%87%D0%B8-%D0%BE%D1%82-%D0%BB%D0%B5%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B4/