Monthly Archives: май 2019

АНА

Личностите формират възприятията ни за света,независимо че в демократичното общество, мнозинството взима най-важните решения.Защото новото,неочакваното,иновативното се ражда трудно и трябва време,за да се възприеме от хората.Първоначално, то се изгражда в съзнанието на отделни хора.Те го приемат за свое и започват реализацията му на практика.Постепенно увличат след себе си останалите,като доказват ползата му за тях.Така „тайно“ и „полека“ народите израстват качествено в духовно и материално отношения.Неусетно, новаторското малцинство завладява съзнанието и представите на средно-статистическото мнозинство.И така, новите идеи стават част от масовото съзнание,което дори „забравя“ за техния първоизточник.Българската и румънската история са богати на личности.Представям ви Ана Бландиана.                                                      
imagesAna Blandiana/Ана Бландиана/ /1942/ е румънска поетеса, есеист и политическа фигура.Родена е в Тимишоара.Баща й е свещеник,прекарал години в затворите на комунистическа Румъния.Загива при катастрофа седмици,след като е освободен при генерална амнистия.1959 година дебютира,като поет в антологията „30 млади поети“.1960 година се омъжва за писателя Ромул Росан.
През 1963 година тя отново публикува поезия след 4 годишна забрана,защото е дъщеря на враг на народа.През 964 година е публикувана първата и стихосбирка „Първо лице множествено число“.
Става известна в цяла Румъния със стихотворенията си „Петата на Ахил“/1966/ и „Третата тайна“/1969/.1967 година се заселва в Букурещ.
През 1975-77 година е библиотекар в Института за изящни изкуства-Букурещ.1976 година за първи път нейни творби са преведени на френски език.1978 година по специална покана участва в Първия международен фестивал на поезията в Париж.През 80 те години започва да пише остро критична поезия срещу режима в страната й.Сред най- известните й творби са „50 поеми“/1970/,“Октомври,ноември,декември“/1972/,“100 поеми“/1991/
След румънската революция се включва във фондацията „Отворено общество“ и започва борбата си за гражданско и демократично общество в Румъния.1994 година създава и оглавява неправителствената фондация „Граждански алианс“,която се бори с последиците от комунизма.
Публикува много поетични творби,които са преведени на 16 езика.През 2017 година е 12- тия лауреат на наградата на фондация „Грифит“за забележителен принос в поетическото изкуство.
Животът и делото на Ана Бландиана силно напомнят приноса на големия български творец и общественик Блага Димитрова.Затова си „позволявам“ да „нарека“ Ана Бландиана румънската Блага
 Георги Караджов  

ЖИВОТЪТ Е МИГ

 

                                                                                      Мария Герасова

 

ЖИВОТЪТ Е МИГ

 

Роман

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ИНЦИДЕНТЪТ

 

Вик проряза тишината. Вик за помощ или се раждаше нов живот.Не, той сякаш идваше дълбоко от недрата на земята. Някой наистина търсеше спасение! А наоколо беше безлюдно. Тук-таме се мяркаха червените отражения на неоновите лампи, по пустия булевард. В далечина се чу клаксон на кола. Въздухът наоколо пареше от нажежените газове и предвещаваше нещо, което щеше да се случи. По булеварда някой сякаш държеше времето в ръцете си. Сив джип изсъска с гуми и спря на края на булеварда. Шофьорът отвори вратата и слезе с млада жена на ръка, която стенеше. Изведнъж викът стана силен, приглушителен.

Той постла шареното одеяло, което носеше, заедно с жената върху твърдата земя близо до джипа и я постави да легне върху него. Тя продължаваше да стане. Мъжът се наведе над стенещото тяло и изведнъж тишината се наруши от детски плач. Очите на младата жена се изпълниха с искри и много бързо, едри капки се стекоха по бузите ù. Той непохватно грабна малкото телце, набързо го обви в пъстрото одеалце, след което го остави да лежи върху земята. Подхвана младата жена през кръста и я качи в джипа. Върна се назад. Погледна малкото с поглед, от който всеки момент щяха да изскочат пламъци, ритна го с крак един-два пъти и забърза към джипа. Новороденото не подозираше какво беше се случило с него.

Настъпи тишина в черния мрак. Неочаквано се мярна фигура на жена, която вървеше поклащайки се ту на една, ту на друга страна.Приближи се и се свлече като ранена гургулица върху детето. Чу се наново стенещ вик и всичко затихна. Беше младата жена, която дари живот на това невинно създание. Кръв се стичаше по краката ù образуваше локва около двете тела. Последен вик и очите ù се притвориха. Тя впери поглед там- в черното пространство, въздъхна тежко и всичко затихна.

Пискливият глас на малкото телце пробуди тишината и политна в пространството, където се чуваха клапсони на коли и светлини на фарова. В далечина се появи човек, облечен във вехти дрехи. Личеше се, че беше един от многото, които обикаляха улиците и просеха милостиня. За малко да се сблъска с телата. Дръпна жената, но нейното тяло беше безжизнено.Приближи малкото телце и по бузите му се стекоха бистри сълзи. Взе чергата от земята, зави телцето и го подхвана  в прегръдките си. Тръгна. Мракът го пое в прегръдката си. Вървеше, вървеше без път и посока. Спря пред облян с неонова светлина магазин. На витрината се виждаха два манекена, облечени в спортни дрехи. Те сякаш отправих поглед към него и му говореха мислено: “Браво човече, ти направи едно велико дело.” Той се обърна към тях и също мислено им отговори : “Какво дело? Аз просто помогнах на бедното създание”. Той обърна гръб на маникените и се скри в мрака.Спря пред купчина стари вещи . Постави вързопчето с малкото същество върху тях и се сгуши в стара разръфана черга. Замисли се какво да прави. Чу се пискливото гласче на детето. “Навярно, то беше гладно! С какво да го нахрани. Та и за него нямаше какво да се нахрани. Така беше се замислил, когато до него се приближиха две фигури- на мъж и на жена. Той протегна съсухрената си ръка към тях. Те се спряха и загледаха малкото вързопче.

- Човече, това дете твое ли е? С какво го храниш? Попита мъжът.

Очите на просека се разшириха и две едри капки потекоха по лицето му.

- Приятели!- обърна се той към тях. Това същество го намерих на улицата изоставено. До него лежеше мъртва млада жена. Аз го грабнах, а жената оставих да лежи на тротоара.

- Извършил си грях човече. Хайде, покажи ни къде изостави жената! Навярно е неговата майка. Нещо лошо се е случило с нея.

- Да, да. Не помислих за това.

- Хайде заведи ни при майката. Така не може да се изостави човек.

Жената поде гальовно в прегръдката си малкото същество и тримата тръгнаха към мястото, където лежеше безжизнено младата жена. Спряха пред нея. Тя беше мъртва.

- Да извикаме такси- чу се гласа на младия мъж.

- А ето. Късмет. Да го спрем!- и той махна с ръка..

Таксито спря пред тях.

- Хайде приятел! Да качим жената и право в болницата! А детето явно е нейно. Не знам как се е озовала тук. Родила го на улицата. Кой беше тоя, дето беше я изоставил да умре. Явно няма съвест.

- Качвайте се!- подкани шофьора и те потеглиха. Спряха пред голяма бях сграда, на която пишеше градска болница. Влязоха  и се насочиха към рецепцията. Там стоеше жена в бяла престилка.

- Госпожо, моля ви! Вижте, намерихме това дете на улицата, а до него лежеше мъртвата му майка. Помогнете ни, не знаем какво да правим!

- Ще се обадим до полицията. Трябва да знаем коя е тя. Не виждам никакви документи – и звъна по телефона. – Ало първо районно, моля, елате на рецепцията в болницата!

- Кой се обажда?- чу се мъжки глас в слушалката.

- Ало, ало, моля ви, не разбрахте ли? Имаме неизяснен случай. Тук лежи неизвестна мъртва жена, без документи. До нея едно малко същество.

- Идваме- отговори гласът и настъпи тишина на очакване.

Мина известно време и пред вратата се появи не много едър мъж, облечен в полицейска униформа.Приближи се до рецепцията и попита:

-Коя е жената?

- Жената я настанихме в моргата, а детето ще настаним в родилния дом.

- Ще пуснем информация за издирване.  Ще изпратим човек, за да направи снимка? А може да е и криминален случай.

- Да. Ще очакваме. И нека да е по- скоро. Трябва да издирим близките и, за да приберат тялото.

- Сега тръгвам,скоро ще дойде човек от полицията. Хайде изчакайте!- с рязък тон нареди полицаят.

Настъпи мълчание. Двойката млади хора се приготвиха да тръгнат.

-Моля ви, когато случаят се изясни, обадете ни се. Все пак сме хора. Това е моят джи ес ем- произнесе младият мъж. Ще очакваме!

И те тръгнаха по дългия салон на болницата и излязоха.

Изминаха няколко часа и на вратата се показа мъж с камера в ръце и се насочи  към рецепцията.

- Госпожо- обърна се към жената с бялата престилка. – Къде е моргата? Заведете ме, да снимам жената!

- Един момент. Ще извикам санитаря, за да ви заведе. Хайде, ето го и него.- Иване, заведе господина до моргата! Нека да снима трупът на жената, която скоро занесохме.

- Хайде господин инспектор! Сега ще ви заведа. Ето, насам.

И двамата тръгнаха по коридора. Стигнаха пред вратата на моргата и влязоха вътре.

-.Ето, това е трупът- каза санитарят-и отметна белият чаршаф, с който беше покрито жената.

Инспекторът насочи поглед и за малко да изтърве фотоапаратът. В погледа му се прочете изненада.

-Та това е Радост, дъщерята на съседа Петко. Знаете ли, колко време я търсим. Изчезна безследно.

- Смятам, че това е престъпление- отговори санитарят.

- Престъпление е, човече. Престъпление, ама какво.

- Отдавна ли изчезна?

- Има година. Не можахме да я открием.

- Ето ти, че тази случайност я доведе тук и да я намерите- продължи санитарят.

- Не знам какво е станало с нея, но голяма трагедия. Как ще кажа на баща й!

- Трудна работа господин п инспектор. Ако може, ние да съобщим да дойде тук, да я разпознай. Може би ще бъде по- лесно.

- Виж, това е идея. В този случай няма да я снимам. Ще съобщя на колегите, че я познавам. Но чудно ми е, какво е станало с нея.

- Не знам кой беше този изрод! Да изостави това момиче на улицата, както разбрах от сестрата. Да роди там и да умре. Клетото, почти дете, а родило дете.

- Ще разкрием цялата истина и ще разберем, кой направи това злодеяние- продължи полицаят. – За сега си тръгвам, а вие съобщете на родителите й!! Ще издиря телефонът им и ще ви се обадя. Хайде, да тръгваме!

И двамата излязоха навън.

РИДАЕЩИТЕ РОДИТЕЛИ

-Обадете  се на родителите! Те са мои съседи- произнесе полицаят.

Сестрата го погледна с изненадва, а в погледът и се четеше изненада.

- Какво и интересно съвпадение! Ще чакам да ми се обадете, да ми кажете телефонният им номер. А ние ще съобщим!

Полицаят си тръгна и санитарят се приближи до сестрата.

- Сестра Янкова. На това му се казва чудо. Момичето в моргата се казва Радост, а то било комшийско момиче на полица- продължи санитарят.

- Наистина. На това му казвам съвпадение. Поне няма да има издирване.

- Така е. Знаеш ли? От една година родителите на Радост я търсят и сега вече ще я намерят. На съдбата им предлага такава голяма изненада- смъртта на дъщеря им.

- Голяма трагедия- прекъсва го сестрата.. Да видят чедото си мъртво.

В това време телефонът звънна.

- Ало- чу се в слушалката мъжки глас. Аз съм от полицията.Обаждам се да ви  кажа телефона на родителите на момичето.

- Аха. Значи сте вие. Слушам…

-0898..- продължи полицаят. Обадете се и веднага ми предайте всичко, което се случва. Ще започнем разследване. Това според мен е криминален случай.

- Мерси господин полицай. Веднага ще звъннем и ще ви се обадя.

- Ще чакам вашето обаждане в най- скоро време- отговори полицаят.

Гласът притихна и сестрата свали слушалката.След това набра номерът, който й издиктува полицаят.

-Ало, тук ли е семейството на Радост?

- Да отговори женски глас.

- С кого разговарям, госпожо.

- Аз съм майката на Радост. Ако питате за нея, от една година я търсим и не можем да я намерим.

- По този повод ви се обаждам. Елате в градската болница.В моргата лежи трупа на едно момиче.

- Какво, какво е станало с дъщеря ни?

Чу се ридание и всичко заглъхна. Измина близо час и на рецепцията се появиха мъж и жена.

-Ние сме родителите на Радост. Къде е Тя? Къде е чедото ни? Заведете ни в моргата, моля!

И сълзи напираха в очите на жената. Сестра Янева наново извика санитаря и помоли да заведе родителите в моргата.

-Хайде, елате насам!- подкани санитарят.

Тримата тръгнаха. Спряха за минутка пред вратата на моргата. Санитарят отвори вратата и те влязоха вътре. Спряха пред мъртвото тяло, завито в бял чаршаф. Санитарят се доближи до тялото и разгърна чаршафа.

- Момичето ми- зарида силно жената.- Какво са ти направили. Кой беше този изрод? Няма да остане ненаказан.

- Мойта малка Радост. Мойта мила дъщеря на татко. Как ще кажем на баба ти  Вили. Тя горката както едвам крети, не знам как ще издържи новината, че вече я няма любимата й внучка. Нали на нея я кръстихме.

- Ох , мъжо. Не знам какво ще правим без нея! Горкото ми детенце. Милата ми Радост. Какво ще правим без теб? Цяла година те търсихме, а сега те намираме. Завинаги ще легнеш в черната земя. Отиде си толкоз рано. А трябваше да живееш, да се радваш на живота.

- Жено, хайде да тръгваме. Ще си я вземем у дома. Да си кажем последно сбогом. Сега колко работа ни чака. Никролог, да намерим гроб, смъртен акт и още куп други неща. Хайде, като се приберем, ще мислим!

Тримата излязоха от моргата. Отидоха до кабинета на доктора и влязоха.

- Докторе, моля ви, не искаме да и правите аутопсия-обърна се бащата към доктора.

- Необходимо е да направим , за да установим часът на смъртта и причината.

- Ох докторе, ох чедото ни- зарида майката. Нямаме друг избор. Нали мъжо?

- И вземете дрехите на момичето. Санитарят ще ви ги донесе.

Двамата изчакаха докато санитарят им донесе дрехите и тръгнаха. Излязоха от болницата и се качиха в колата. Колата даде назад и се насочи към гъмжащата от коли улица.

У ДОМА

Колата спря пред блока. Слънцето препичаше и жарките му лъчи пробождаха ранените души на Петко и Невена.

- Как ще съобщим тъжната вест мила, на мама?- наруши мълчанието дрезгавият глас на Петко.

- И аз не знам. Мама от доста време е болна, а това, може да предизвика криза. А може би още по- лошо.

- Кажи ми, кажи ми- разтресе глава Петко. Как да й съобщим?

- И аз не знам. В крайна сметка трябва да й кажем. Това не може да се скрие. Скоро ще докарат трупа на Радост тук. Не искам да я оставят в моргата. Там е така студено и мрачно. Поне в последните дни да е при нас.

- Съгласен съм с теб, мъжо. Но мама!…

- Трябва да внимаваме за нея. Тя е много болна.

- Но все пак е силен човек. Изпрати за винаги на онзи свят брат си,  сестра си и брата, на  баща ми. Дори при погребението ни забрани да плачем.

- Да, Петьо. Помниш ли какво каза на погребението на баща ми?

- Да, да. Не плачете, защото с нас плачат и те. Няма да носете черно, защото починалите не ни виждат.

- Да, тя дори не сложи черни дрехи. Само едно черно шалче.

- Бях сънувал интересен сън. Яви ми се тате. Каза ми. Аз съм жив и не плачете, защото се къпя в сълзи. Аз знам всичко за теб. Виждам всички твои мисли. Знам всички твои болки и се старая да ти помагам от тук.

- Всичко това съм чувала и от други хора. Поне вярвам, че смърт няма. Че има друг един свят, в който няма болки и страдания. Починалите ни виждат отгоре и ни помагат в тежки моменти. Затова трябва да се молим за тях.

- Да. Затова мама пали кандило всяка събота. Казва, че е за опрощение на греховете на починалите. Че им трябва светлина, за да виждат по- добре- прекъсва я Петър.

- Но все пак на нас ни е жално за тях.

- Мисля, че не трябва да ги жалим, а да се радваме, че са се отървали от страданията.

- Петьо, те живеят чрез нас. Така ми беше казала една приятелка, която прави контакт с починалите.

- Венче, все пак съм малко скептичен. Не вярвам сто процента, че починалите продължават да живеят.

- Ей, Петьо. Не бъди такъв скептик! Нали заедно прочетохме книгата на Реймонд Муди,  „Живот след смъртта“.

- Когато видя някой починал, тогава ще повярвам- отвръща Петър.

- Ние не можем да виждаме починалите, защото доколкото сподели моята приятелка, след физическата смърт, вече са част от ефира. Тя ги виждала като второ подобие от нас, но както виждаш сянката. Всеки починал имал различно излъчване- отвръща Невена.

- Аха, как така различно излъчване. Какво е това излъчване?

- Това, мили мъжо е вибрационното ниво на човешката същност. Така да я наречем. Чрез вибрациите, можем да определим духовното ниво на човешката същност. Това ще рече на починалия.

- Значи това било излъчване?

- Да .Знаеш ли, добрият човек излъчва чиста енергия. И когато сме в негово обкръжение, се чувстваме много приятно. И обратното, лошият човек излъчва отрицателна енергия и когато сме с него ставаме неспокойни, нервни, започваме да чувстваме силна огнена вълна.

- Така ли, Венче? По някога, когато някой ме ядоса, обиди ме, аз чувствам същите оплаквания.

- Така е. Защото, той излъчва отрицателна енергия. Такъв човек започва да черпи от твоята енергия. Някой хора ги наричат енергийни вампири.

- Какво значи тава?

- Ами човекът, който черпи енергия от теб.

- Но това е много опасно.

- Разбира се. Ако често си в контакт с такива хора, те непрекъснато черпят от твоята енергия и тогава започва енергиен разпад на клетките. А следствието от това, навярно се досещаш. Чувстваш се много отпаднал, раздразнителен, неспокоен.

- Така ли? Но ти откъде знаеш тези неща?

- Ами ходих на едни курс по усъвършенстване. Ти не подозираш, колко още неща знам. Този курс ми отвори очите. „Овладей себе си“ се казва. От него научих много истини за нашия живот, който е вечен и смърт няма. Затова не трябва да се казва „той умря“, а „той почина“. Смърт няма, а има вечен живот. Един път на земята във нашето физическо тяло, друг път в ефира, с нашето ефирно тяло. Затова починалите се виждат подобие на нас, като сянка.

- А нашата дъщеря сигурно сега ни вижда и слуша какво говорим!

- Може да е така. Тя трябва да узнае тези истини и да не се страхува от смъртта.

- Петьо, искам да я сънуваме, за да узнаем какво се е случило с нея.

- Дано това се случи. Ако я видя на сън, ще се радвам да сподели истината за себе си. Нали каза, че трябва да се радваме, когато даден човек почине.

- Подозирам, че нещо много лошо се е случило с нея. Дано полицията разкрие тази истина.

- Може пък да се яви в съня ни и ни разкаже. Дай Боже.

- Дано я сънувам. Милата ми тя. Какво ли е изживяла!

- Май много се заговорихме. Мама какво ли  си мисли за нас. „Отидоха и не се върнаха“.

- Да затворим колата и да влизаме!

Петьо заключва колата и влязоха. Посреща ги баба Вили.

-Хайде те бе, деца! Душичката ми си свива от чакане. Какво е станало с Радост? Казвайте, казвайте бързо! Май ще е нещо лошо!

Венчето се приближава и хваща ръката но старицата.

-Мамо- с пресипнал глас изрече Невена.. Намелихме детето.

-Тъй ли. Къде, къде е сега?

- Ами, ами…

-Нещо лошо е станало с нея, нали?

- Да…

- Предчувствах си Венче. Тъй да знаеш. Снощи сънувах сън, че Радост се дави в една мътна река. Вика за помощ, но няма кой да я чуе. Събудих се и цялата треперих. Сърцето ми биеше силно, за малко да изскочи.Да не се е удавила?

- Нещо подобно, мамо. Не се е удавила , а лежи безжизнена в моргата.

- Ле, ле, мале… Милото ми детенце… силен звук се изтръгна от устата й. Сълзи се стекоха по лицето й. Не, не, не може да бъде вярно. Детенцето ми. Милото ми внуче.

- Момо.Имаме си и внуче. То ще замести Радост.

- Как така, внуче?

- Родила е на улицата и там си останала завинаги. Немерил я един просяк. Двама младежи- момиче и момче са го видели случайно. И така, отнесли с линейка Радост и бебето в болницата.

- Къде е бебето? Къде е моето пра внуче?

- Живичко е. Настанили са го в родилния дом.

-Хайде, хайде, бързо идете и го вземете! Искам да си видя правнучето!

- Мамо, по- спокойно. На вземем Радост от болницата, ще отидем и за нашето бебе.

- Ох. И това ли трябваше да ми дойде на главата.Кой зъл човек беше изоставил милата ми внучка?

- За това ще се погрижи полицията. Да се надявам, че ще го намерят. Няма да му се размини. Ще ни се обадят от болницата, за да отидем да си вземем Радост.

- Добре, добре. Да изчакаме!

Всичко затихна.Тишината обгърна със своя воал стаята и тези, които я обитаваха. Миг на затишие и вик  на уплашен заек се понесе сред тишината и се удари в стената. Откъслечно ридание и поток от сълзи по лицата на всички.Някаква сянка прекоси стаята и се приближи до стаята на Радост Телевизорът в хола сам се включи.

-Чедото ни. Чедото ни е тука. Сякаш иска да ни каже нещо.

Венчето се приближи до телевизора и го спря. Чу се някакво почукване върху него и настъпи тишина. Тишината, от липсата на Радост.

НОВИНАТА

Изминаха два дни но очакване. Обадиха се от болницата да отидат да вземат Радост. Петко и Немена се приготвиха   и тръгнаха. Слязоха и запалиха колата. Тръгнаха към болницата. Влязоха и потърсиха лекарската стая. Посрещна ги доктор Иванов и попита:

- Вие навярно сте майката на починалото момиче?

- Да- отговориха в един глас двамата.

- Направихме аутопсия, няма насилствена смърт. Момичето е починало от кръвозагуба при раждането на бебето.

- Съгласни сме с това, но защо е родила на пътя?Кой я беше изхвърлил да роди там? Ние я търсихме цяла година. Чакахме я този ден от училище. Тъкмо завършваше 12 клас и скоро щеше да бъде абитуриентка. И не  се върна.  Чакахме, чакаме и се обърнахме към полицията.  Но и следа нямаше от нея.

- Не мога да ви отговоря, госпожо. Полицията ще се заеме със случая.

- Та те я търсиха цяла година и не можаха да я открият. Вече е при нас, но вижте…

- Вече можете да си я приберете. Виждате, полицията вече знае и ще започне да търси злосторника.

- Ох, докторе. Не желая на най- големият си душманин  да дойде на главата му. Едничкото ми чедо си отиде толкова младо от този свят. Вместо да се радва, ще отиде в черната земя.

- Хайде приберете си я в къщи и се подгответе! Не плачете! И да плачете, не можете да върнете чедото си. Само се молете, да намерите този, който й причини това. Мястото му не е при нас, в затвора и то за цял живот.

- Хайде мъжо, да приберем детето! И да го приготвим за вечното му жилище!

Бяха извикали погребална кола, за да приберат тялото. Сложиха тялото на Радост в ковчега, който бяха приготвили и потеглиха за в къщи. Колата спря пред входа на блока.

Извадиха мъртвото тяло и с него се качиха на петия  етаж с асансьора. Отвориха вратата и влязоха в хола. Поставиха Радост да легне на леглото в нейната стая

-Да я изкъпем и после ще  я облечем  с абитуриентските дрехи. Оставаше й много малко да я видим като абитуриентка. Но нямаше късмет горкото ни дете. – Дъще, мила дъще, кой ти причини такова голямо зло!- наведе се Невена над тялото и заплака. Сълзите се стичаха и капеха върху Радост.

За миг на Невена й се стори, че очите на момичето потрепнаха и някаква загадъчна усмивка се появи на лицето. Но това беше само миг. Или беше й се въобразило.

-Венче, отивам да взема ковчега от долу- чу се гласа на Петьо. Вие пригответе Радост!

- Върви, не се притеснявай. Докато дойдеш, всичко ще е готово.

Петьо отвори вратата и излезе. След  малко се върна с ковчега.

-Ето, къде да го сложа?

- Може върху масата в хола- отговори Невена.

Положиха тялото на момичето в ковчега. Радост  сияеше цялата. Сякаш беше жива. Беше облечена в абитуриентската си рокля. Като че ли всеки момент ще излезе и ще отиде на бала.

Невена си представи, как ще украсят колата с цветя и балони. Преди да се качи Радост в колата, Петьо ще отвори бутилката с шампанско. И когато шампанското се разлее, той ще викне“Да ти е честито Радост. Вече влизаш в нов живот. Да си ни жива и здрава да се радваме на внуци и правнуци“.

Но всичко това беше само видение, което се разля като шампанското и се стопи. Сега Радост лежеше безжизнено в ковчега и чакаше да отлети завинаги като птичка от родното си гнездо. Там я чакаше вечният й дом.

Този ден тялото й щеше да остане в дома.  Очакваха  всички  близки, приятели и роднини  да дойдат за последно сбогом с нея. Невена беше се обадила на всички.

Множество жени,  мъже- роднините, деца младежи влизаха и излизаха, за да се сбогуват с Радост. Приятелят й Златан дойде почти последен. Приближи се до ковчега на момичета. Наведе глава, постави ръка върху главата й прегърна я и я целуна. Сълзи напираха в очите му. Запали една свещичка и си тръгна.

На другия ден погребаха Радост в Централни гробища, до баба й Севда. Тя беше си отишла много рано. И сега Радост се прегърна с баба си във вечна прегръдка. На погребението бяха дошли всички поканени.

Домът на Невена и Петьо от една година беше пуст, а сега стана още по- пуст. Само баба Радост напомняше ,че тя имаше внучка, но тя се отиде преди нея в другия свят, светът, от който никога нямаше да се върне.

„Защо си отиде чедо. Не ти беше времето. Да бях аз си отишла“. Чу се хрипкащият глас на баба Райна. Сълзите  се стичаха по набразденото й лице, което беше се променило с времето. А каква красавица беше на младини. Внучка и Радост приличаше на нея. Сякаш тя беше я родила.

И този ден мина.Всички трябваше да намерят сили да живеят. Годините бяха са изнизали и Невена не можеше повече да има деца. Радост беше й останала едничка. Мъка от съжаление таеше в душата си, че не си родиха друго дете. Но времето не чака, както и годинките. Нищо не можеше да се върне назад.Радост беше едничката им радост и бяха щастливи с нея. Тя беше весело и усмихнато дете. Със своя смях изпълваше къщата им. Откакто изчезна преди една година, нямаше мира  и покой в сърцето на Невена. Очите й се изсушиха от сълзите по изгубеното дете. Къде ли тогава е ходеха и се молеха да я намерят. Но всичко беше без успех. И ето в един момент, тя се прибра, но как.

Изминаха три дни и от полицията дойде покана, да се явят  там. Полицията беше започнала следствие за причината и причинителя на това злодеяние. Невена и Петьо се явиха при разследващият следовател. Но какво можеха да кажат те.

-Госпожо, за сега нямаме никаква информация. Можете ли да ми кажете за някоя нейна приятелка от училище. Може да отрием последният, който е видял вашата дъщеря- започна той.

- Не нямаме никаква информация Нейните съученици вече завършиха училище и поеха своя път в живота.

- А може би нейна приятелка от класа, в който е учила.

-  Да, има една приятелка. Дори дойде на погребението.

- Как да се свържем с нея? Знаете ли телефон, адрес?

- Да, мога да ви кажа телефона й. По него се свързахме с нея, да й кажем за погребението.

- Дайте го, моля! Ще я потърсим по него. Дано тръгнем по някаква следа.

Невена издиктува на следователя номера. Казаха си довиждане и тръгнаха с колата към дома. Прибраха сее и седнаха да обядват. Двамата бяха си взели отпуска, за да се погрижат за погребението на Радост. Невена всеки ден ходеше на гробища да прелива на гроба. Знаеше, че четиридесет дни трябва да ходи всеки ден. А днес беше деветият. Двамата с Петьо отидоха на гроба.Дойдоха роднини и приятели Хапнаха си за бог да прости. Радост много обичаше шкембе чорба. Не бяха забравили да донесат от нея, за да си похапнат, а и да си похапне Радост от нея. Много обичаше ябълки и баничка със сирене. Всичко това,  Невена нареди върху гроба на момичето и всички си похапнаха сладко, сладко. В тях виждаше Радост, как си похапва така, както те си похапваха.Сякаш я видя жива сред тях. Беше облечена в абитуриентската си рокля  и играеше някакъв невероятен танц. Но всички беше само миг на някакво опиянение. Сякаш беше изпаднала в някакво състояние на унес и беше се сляла с танца на Радост.

Слънцето препичаше и стана много горещо. Невена прибра приборите. Сложи ги в мантата и дълго се взираше в гроба на момичето. Сълзи напираха в очите й, но се въздържа . Бяха й казали, че не трябва да плаче, защото починалите се къпят в река от сълзи. Невена беше силна жена.С последни усилия въздържа сълзите в очите си.Взе чантата и тръгнаха по пътеката, която бяха направили между гробовете.

Този ден беше тежък за Невита. Пробраха се с Петьо в къщи, но не я свърташе на едно място. Отиде до мивката. Изми приборите и за момент и се стори, че Радост стои до нея и се усмихва. Сякаш чу гласа й. :“Мамо, не плачи. Аз съм добре, макар че ми и много мъчно за вас..“ Тези думи сякаш я успокоиха. „Наистина.Починалите винаги са около нас. Няма да плача Радост.Обещавам ти.“- полугласно изрече тя.

В  съседната стая се чу гласа на свекърва й Вили.

- Венче, Венче, какво думаш?

- Не  се притеснявай, мамо! Говоря си сама, да ми мине.

- Ами  тогава и аз да си говоря, та да ми мине мъката, щото чедото ни вече го няма.

- Недей, мамо. То вече го няма, но духът му винаги ще е при нас. Усмихни се, та да се усмихне и нашата Радост!

- Какви го говориш. Още не са минали четирсет, а ти искаш да се усмихвам.

- Не  знаеш ли? Чела съм, че когато умре  човек, някой народи те плачели, а пеели весели песни, та духът да си отиде спокоен.

-Така ли? Тук хората плачат, не  се смеят.

- Знаеш ли, мамо. Една моя приятелка, когато майка й починала, нечерта преди да я заровят сънувала, че не иска да плачат на гроба й, а да пеят стари градски песни. Приживе, майка й пеела и много ги обичала. Та ето. Виждаш ли, какво искат починалите.

-Ле ле, ле ле, Венче Това истина ли е.

- Истина е мамо. Не може да ме лъже. Тя е сериозен човек.

- Може и да си права.

- Може и да съм. Преди малко за миг ми се стори, че видях Радост и ми се усмихва. В съзнанието си чух, че била добре, но се притеснявала за нас.

- Тъй ли? Горкото дете. И то мисли за нас.

- Виждаш ли и починалите  и те мислят за нас. Затова не трябва да плачем, а да и изпращаме усмивки. Така ще й бъде по- леко.

- Една друга моя приятелка ми каза, че починалите мислят чрез нас. Те контактуват с мислите си.

- Виж, това не го знаех.

- Не го знаеш ь. Ти живееш със себе си. Не ходиш никъде. Не се срещаш с хора. И какво. Знаеш ли, че от някой хора можеш да научиш много неща.

- Права си Венче. Права си. Та вие сте по цял ден на работа, а аз какво да правя.Къде да ходя.

- Ами слизай долу. Говори с хората. Така можеш да научиш нови неща.

- Не мога да го направя. Знаеш, че не мога да контактувам с непознати.

- Как непознати? Та всички тук са твои съседи . Запознай се с тях.

- Добре, Венче. Ще си помисля.

-  Мамо, знам че ако си помислиш, значи няма да стане.

- Може и да стане. Не съм толкова…

- Ти си интелигентна жена. Навремето беше учителка. А сега какво стана от теб? Този живот, който водиш бързо те състарява. Трябва ти жизнена енергия. А как ще я получиш.? Като излизаш и контактуваш с хората.

- Да, знам, но напоследък лесно се уморявам. Краката ме болят.

- Това е, защото малко се движиш. Я излизай, пък ще видиш. Имам една позната на твоята възраст, но все още работи. Среща се с много хора. И ела да я видиш? Не можеш да й дадеш годините.А ти?

- Венче, не ме критикувай! Добре, че съм добър човек и не мога да се скарам с теб.

- Милата ми, добра майка. Виж колко години живеем заедно и една лоша дума не сме си казали.

- Колко снахи и свекърви има и не могат да се погледнат.

- Хайде, нали ние с теб се обичаме? Дай боже винаги да е така.

- Дай Боже, Венче.

- Дай Боже мамо Вили.

- Дори се обръщаме една към друга с малките имена.

Навън някой звънеше. Невена отиде до вратата и отвори.

-Госпожо, тук ли живее семейство Янакиеви?

- Да. Ние сме.

- Значи , вашето момиче беше изчезнало преди време и сега сте го намерили?

- Да. Нашето момиче Радост. Но тя не е жива. Намерили са я на пътя мъртва, с новородено. Скоро ще вземем детенцето от социалните. От родилният дом я взели при тях, защото не знаели името на момичето. А сега, след като навършим четиридесет дни от смъртта  на Радост, ще го вземем. Едно момиченце, родено на улицата. Но е наше. То е родено от нашата дъщеря.

- Ясно. В такъв случай социалните се оттегляме. Щом детенцето е ваше. Вземете  си го и се грижете за него. Виждам, че условията в дома ви са добре.По закон, детето е ваше. Ще докладвам случая, че всичко е приключило до тук.

- Благодаря ви. Как е името ви?

- Мария Георгиева. Социален работник съм.

- Още веднъж ви благодаря госпожо Георгиева за разбирането- отговори Надежда.

-  И на вас благодаря. А сега си тръгвам. Ако имаме нужда от вас за някаква информация, ще ви се обадим.

- Да се надявам, че няма да имаме никакви проблеми. Ще си вземем детето и ще си го гледаме с голяма любов, както гледахме Радост. Милата ми тя.  Ще се борим докрай, за да разберем кой стори това на чедото ни.

- Довиждане госпожо Янакиева.

- Довиждане.

И Надежда изпрати до вратата социалната работничка.

Измина месец.Надежда и Петър запалиха колата и тръгнаха към родилния дом.    Бяха приготвили дрешки  за детето. Там вече ги очакваше доктор Илиева- завеждащ  отделение и попита:

- Как ще кръстите детето?

–Христослава- отговори Надежда.

- Нека слави рода ви.- прибави докторката.

- Да докторе.Нека  Бог го закриля.

- Документите ви вече са оформени. Можете да ги вземете. Заповядайте! Ако ви е необходимо нещо, моля обаждайте се!

- Да се надявам, че ще се оправим.

- Тогава, можете да си отивате.

- Благодаря докторе. Да сте жива и здрава и още дълги години да  радвате хората с нов живот.

- И аз благодаря за топлите думи. Дай Боже.

Надежда прегърна детето  и почувства някаква необяснима тръпка. „Да същата почувства, когато за първи път взе в ръцете си Радост от родилния. Дали пък Радост не беше се вселила  за миг в духа на детето и по този начин показваше, че е тук в този момент ? Не, не може да бъде“- разтърси глава жената.

Излязоха от болницата и се насочиха към колата. Слънцето на хоризонта излъчваше приятна топлина.Една малка светлинка  весело подскочи върху личицето на детето.

-Жено, виж, виж. От къде се появи тази светлина?

- Не знам Петьо. А може да е Радост.  Може би е дошла да посрещне рожбата си.

Светлинката постоя няколко минути и изчезна, сякаш се стопи.

-Хайде, жено, да тръгваме, че Христослава може би е гладна. Добре ,че не  плаче. Сигурно ще бъде кротко бебе, като майка си Радост. Кой ли е  бащата. Ако  го намерим, тежко му.

Запалиха колата и потеглиха. Спряха пред блока и слязоха. Качиха се по асансьора на петия етаж и отвориха вратата. Отвориха я и влязоха в антрето. Останаха изненадани. Там ги чакаше баба Вили.

-Мамо, мамо, как разбра, че идваме?

- Ами нещо ми подсказа. Някакъв вътрешен глас ми каза: „Те вече са тук. Хайде да ги посрещнем!“- отговори баба Вили.

- Да не би  да е Радостинчето?

-Може чедо, може. Нали хората казват, че духът обикалял около тялото си четиридесет дни. А после отлитал.

- Ако е така, значи е тя.

- Да се надяваме, чедо. Тя сега ни вижда.

- Да, мамо. Тя е при малката. Детето има нужда от кърма.

- Тя още не може да разбере, че е мъртва. Мисли, че е жива. Но трудно и е да повярва, че нея виждат. Че не може  да се доближи до детето- отговори баба Вили.

- Една приятелки ми разказа нещо интересно. След втора тежка операция, излязла от тялото си. Просто умряла. Уж била в операционната, а се видяла в някаква стая. В нея имало едно бюро и човек седнал до него. Тя се доближила  до него. Викала, викала , но никой не я чул.После си гледала операцията отгоре и като се събудила имала ужасни болки. Никакво лекарство не било в състояние да и успокои болките. Дори не можела да говори.Гласът и чезнел някъде. Така било до 13 дни. Тогава всичко се е върнало отначало.

- Така ли? Значи това е смъртта. Излизане и влизане наново в тялото.

- Слушала съм още, че духът може веднага да влезе в друго тяло или пък да отиде да си почине на друго място. А в някой случаи отново се връща в същото тяло. Това се наричало на прага на смъртта.

– Нарича се изживяла клинична смърт. Излизаш и отново се връщаш в тялото си  от плът и кръв.. Така и с твоята приятелка.

- Мамо, ти откъде знаеш тези неща?„

-Аз ли? На младини изживях клинична смърт и вече знам какво е тя.

-Но ти не си ми казвала, това.

- Това вече е минало. Така се промених и причуствам нещата. Ето и сега. Вече видях, че идвате и ви посрещнах.

-Значи си изживяла смъртта.На такива хора като теб ги наричат сензативи.

- Благодаря ти Наде, че ми отвори очите и разбрах нещо да себе си.

-Някой сензативи дори виждат духовете на починалите.

-  Мамо.И ти може би ще видиш духа на Радостинчето.

- Добре мила. Ще се радвам да я видя. Ще я попитам какво е станало с нея.

- Непременно ,мамо. Дай Боже да ти се яви.

- Наде. Снощи видях една сянка. Проближи се до мен, но се уплаших и извикаха. Тя изчезна. Дали не се уплаши.

-Мамо, може и да е била Радост и да си я уплашила. Втори път като се появи, попитай я  дали е Радост.  Има ли какво да ни каже.

- Ще се опитам, чедо. Дано се яви наново.

- Хайде, мамо. Да приготвим мляко за малката. – Петьо. Отиди до аптеката и искай сухо мляко. Кажи че нека да е за едно месечно бебе. Те знаят какво.

- Отивам веднага, Наде- чу се гласа на Петьо.Тичам. Добре, че аптеката е до нас.- и той излезе навън.

От ъгъла се чу шепот. Нещо издрънча от кухнята.

-Наде, това е Радостинчето. Иска нещо да ни каже- чу се гласа на баба Вили.

- Мамо, наистина ли?

- Ето, ето, виждаш ли тази снимка?

- Не. На мен не ми е дадено да виждам.

- Радост, ти ли си чедо?- чу се гласа на баба Вили. Но никой не отговори.

- Мамо, нали каза, че те не говорят като нас.

- Да, чедо. Те говорят чрез нашата мисъл. Хайде да не я притесняваме. Когато иска, тя сама ще се свържи с мен.

- Да се надяваме мамо. Дано ти каже какво е станало с нея.

- Сигурна съм чедо, че ще ми каже. Тя и самата страда. Все още не е наясно, че не е жива. Живее с последната си мисъл, че е на земята. Тя не знае, че вече не е жива.

- Така е мамо. Трябва да й кажеш, когато ти се яви, че вече не е в този свят. Че вече не е жива.

- Навярно, сега е много объркана-.Лута се и търси какво се случва с нея.Поне  и аз живях смъртта, но напълно не отидох в небитието, Наде.

- Хайде, мамо. Да отидем да  приготвим нещо за ядене! Че Радостина вече няма да се върне при нас, това е истина. Животът си продължава и ние трябва да го живеем. З.

- Много ще ни е мъчно, че никога няма да е при нас. А останахме сами. Можеше да си родиш братче или сестриче за Радостина. Тя много искаше. Но вие решихте да останете само с едно дете.

- Остаряхме, мамо. Вече не мога да забременея.Жената като надмине четиридесетте и вече не може ад забременява. А аз съм 46

- – Тъй, тъй чедо. Трябва вече да свикваме, макар, че е много трудно. Но никога не можем да върнем Радостинчето  Трябва да и изпращаме много любов, защото любовта е нишката, която се свързва с нас.

– Мамо, знаеш че моята приятелка много ми е  говорила за починалите. И тя непрекъснато разговаря с тях.

- Знам Наде, знам. Нали и аз разговарям с починалите. Те живеят чрез нас. Телепатично получават нашата информация. Когато страдаме, страдат и те. Когато се радваме, радват се с нас.

- Мамо, защо до сега не си ми казала тези неща.

- Защото не е станало дума.

- Да се надявам, че Радостинчето ще ти каже какво се е случило с нея.

- Да, Надя. Тя ще разбере, че разговарям с починалите и ще разговаря с мен.

- Как разговаряш с починалите.

-Много лесно. Като дойдат при мен, започват да разговарят с мисълта ми. Когато ти дойде чужда мисъл, аз я усещам.

- Добре, хайде сега да обядваме и после пак ще си говорим. А аз утре отивам на работа. – Петьо, Петьо бе. Взе ли мляко за малката?- обърна се Надежда към съпруга си.

– Купих най- доброто сухо мляко. Трябва само да се разреди и затопли и тогава ще нахраним Христослава.- отговори Петьо.

-Дай на мен. Аз ще затопля млякото и ще нахраня детето.- продължи баба Вили.

-Дай на мене, мамо. Нека аз първа захраня Хрисито. Нали съм му баба, а ти прабаба. Дай Боже да сме живи, да стане голяма мома.

- Тъй, тъй, чедо. Мен няма да ме има, но ти дано доживееш да я видиш!

Надежда затопли млякото  и го сложи в шишенце с биберон. Взе детето от люлката в ръце и започна да го храни.

-И когато го нахраниш, да не забравиш да го подържиш право, за да се оригне и излезе въздуха.

-Знам, знам, мамо.  Нали с млякото влиза въздух и той трябва да излезе навън. Иначе може да се задави.

- Сега съм спокойна, че знаеш.

- Ей мамо, като че ли съм малко дете. Нали съм гледала Радост- и очите и се насълзиха.

- Недей чедо, недей да плачеш, защото така Радост ще страда.

- Добре мамо…

- Избърши чедо сълзите си и се усмихни, колкото и да не ти се усмихва! Така Радост ще се усмихва чрез теб.

- Мамо, ето че ме убеди. Знам, че и да страдам, не мога да върна детето. Милата ми тя. Дали си е намерила място на онзи свят.

- Чакай, чакай  Наде. Чува гласът на радост. Казва ми, че  неиска да се притесняваме, че е добре. Вече знае, че е на друго място. Че не е на земята.

Че се е отделила от земното си тяло и вече е в друго тяло.- така ми казва тя.

-Така ли. Милата ми тя. Намери сили да дойде при нас и да ти каже, „че е добре.

- Радвай се, Наде. Това е първият й контакт с нас. Щом ни казва, че е добре, значи е добре.

- И аз се радвам.

-Нека да си тръгва, за да не се умори. Сега й е нужна енергия, за да се храни.- Хайде миличкото ми, отиди да си починеш, пък пак ще се чуем.- произнесе гласно баба Вили.

В стаята настъпи тишина. От време на време се чуваше нежното гласче на Христослава.

-Ех, че хубаво име му сложихме. Нека винаги Христос бди над детенцето ни. Да ни е живо и здраво и докато сме живи да ни радва.

- Да, мамо.Дай Боже дълго да съм жива аз и Петьо, за да го отгледаме!

- Тъй, тъй, Наде. Само аз няма да мога да я видя, когато порасне и стане  мома за женене- отговори баба Вили.

- Мамо, дай Боже да стане. А ние трябва да отидем до полицията. Нали започнаха издирване.

- Добре, чедо. Мисля, че Радост пак ще дойде и ще ни каже какво е станало с нея.

- Мамо, трябва да отидем и до нейната приятелка Катерина и тя може би ще ни каже нещо за нея.

- Съгласна съм. Първо в полицията и после до нея.

Дойде утрото. Надежда стана рано. Тя беше главен счетоводител в една фирма.Нахрани малката и нареди на баба Вили.

- Мамо, аз отивам до службата, за да си пусна отпуск. Ще разуча, дали имам право на майчинство, щом като аз ще гледам детето.

- Иди, иди! За детето не  се притеснявай. Като му дойде времето ще го нахраня. Сега поне знам, че на три часа трябва да му даваме мляко. Когато поотрасне, храненето ще бъде през повече часове.

- Спокойна съм, мамо. Помня с каква любов гледаше  Ррадост. Аз ходех на работа, а  кой я гледаш през това време, а-Ти.

- Сега аз ще те отменя. Дай Боже да взема майчинство и ще си гледам детето. Не се сърди, мамо. Знаеш, че без тебе не може. Пък като свърши майчинството живот и здраве пак  ти ще я гледаш, когато ходя на работа.

- Милата ми, тя. Никога не забравя за мен. Затова те обичам, Наде. Ти си един добър човек.

- Благодаря мамо, че ме оценяваш като такъв човек.

- Да, чедо, така е. Пък си и много грижовна. Никога не си ме оставила. Винаги се грижиш за всички. Как няма да те обича човек.

- Ох, мамо. Недей така. Това е мое задължение.

- Твое, ама да знаеш колко снахи се държат лошо със свекървите си. А ти винаги ми казваш мамо с любов. Аз чувствам тази любов, когато се обръщаш към мен.

- Така е. От малко останах без родители. Татко рано си отиде. Получи инсулт и за нула време отиде на онзи свят. А мама почина от рак на стомаха и тя също си отиде. Сега виждаш ли. Нямам си майка и татко. Ти си и майка и татко. Ти си много добър човек.

- Благодаря ти Наде. Ни се разбираме, защото и двете сме добри.А лошите хора не могат да се понасят.

- Хйде мамо, че ще закъснея. Приказките нямат край, а ние трябва да им сложим края за сега. Като се прибера, пак ще си побъбрим.

- Хайде, бързай чедо, да не закъснееш!

Надежда обу набързо обувките си, наметна сакото и излезе.

Баба Вили остана сама. Петьо излезе много рано и отиде на работа. Време беше да нахрани малката. Детето беше спокойно.Тя го взе от люлката. Съблече дрешките му . Изми   дупенцето и крачетата му   и сложи чисти  дрешки- памперс, ритънки, облече честа фланелка и отгоре сложи елеченце.

„Виж, колко е красива, прилича на майка си.Радост беше голяма красавица. Ех, милото ми детенце. Какъв ли живот ти е отреден! Никога няма да видиш своята майка. На масата се чу почукване- три пъти.Сигурна е твоята майка миличко. Сигурна е дошла да ти каже, че е при теб.“- Гласно произнесе баба Вили.

„Бабче, бабче… Чу шепот баба Вили. Аз винаги ще съм до нея.“

Баба Вили се наведе над малката и сълзите и потекоха сами. Тя ги избърса с длани.

-Хайде, чедо, сега трябва ад те нахраним.Обърна се тя към малката. Взе шишето с топлото мляко и започна да храни детето. То лакомо поемаше от топлото мляко.

-Радвам се чедо, че нямаш претенции. Сладко, сладко си цокаш от млякото.Майка ти също беше кротко дете и ти приличаш на нея. Кой ли е баща ти, миличко?

Тя направи три кръста над детето и произнесе думите

-Нека Бог да ти помага, чедо. Нека никога не ес случва с теб това, което се случи с майка ти.

Вън някой позвъня на вратата. Баба Вили остави детето в кошарата и побягна да отвори. Изненадата беше голяма. Беше Калина. Приятелката на Радост.

-Влизай, чедо. Не те очаквахме.

- Разбрах, какво е станало с Радост. Милата ми приятелка. Толкова много се обичахме. Беше добро момиче. Когато ми беше много често, тя ме разсмиваше.

-Знам чедо, знам. Тя беше винаги усмихната. Едно прекрасно дете. За мен е дете. Знаеш ли, момичето ми, какво стана с нея.

- Да. Доколкото знам, ще ти кажа. Отговори Калина.

- Казвай, казвай, отговори баба Вили.

Както знаеш изчезна миналата година. Бяхме дванайсти клас. Беше една следа. Тъкмо свършихме часовете и си тръгнахме да се приберем Тъкмо излязохме от двора и тръгнахме към спирката и една кола спря пред нас. Един мъж на средна възраст слезе от колата и нещо каза на Радостинчето. После , така ли им се стори я дръпна за ръката и повече не я видях.

-Абе, чедо. Защо тогава когато я търсихме не дойде де ни кажеш.

- Страхувах се бабо Вили, де не дойдат при мен и да ме хванат.

- Такава била работата. А ние цяла година я търсихме и какво стана, тя сама си дойде, но както виждаш, не между живите.

- Ех, чедо, чедо, не знам какво да ти сторя.То страхът било голяма работа. От страх много хора си отиват на оня свят.

- Така е бабо Вили. Но стореното е сторено. Не може да се върне. Нека да те говорим за това.

-Може да не говорим, но ако ни беше казала тогава, можеше да я намерим. Нямаше сега да се случи това.

- Знам. Много съм виновна. Всичко беше от страх. Сега може да съжалявам. Но все още има опасност за мен. Представи си, че и мен ме отвлекат.

- Тъй е чедо. Дай Боже да не ес случва това и с теб.

- Поне можеш ли да опишеш човека, който я взе в колата?

- Доста време отмина от тогава. Може да си спомня някой черти от лицето.

- Хайде чедо. Ще се обадя до разследващия инспектор. Той е цивилен. Дай телефона си и ще му го дам.

- Добре бабче.

- Ех, Калинче. Казвай чедо- обърна се баба Вили към момичето.

- 089687- продължи Калина.

- Мерси баба. Ти къде живееш?

-  В една пресечка на булевард България.

- Коя по- точно чедо?

- На Иван Арабаджията.

- Е стига, стига. Не я знам тази улица.

-Все пак да я знаеш.- отговори Калина.

- Мерси, чедо. Може да се наложи на следователя. Но първо ще ги се обади по телефона.

Бабо Вили, хайде да си тръгвам, че имам среща с моя приятел.Не искам да закъснявам.Да знаеш какъв добър човек е той. Такива момчета като него, рядко се срещат.

-Да ти е жив и здрав. А дано дигнете сватба.

- Ако е писано и това ще стане.

- Пък да не ме забравите.

- Как ще те забравим. Та ти си бабата  на най- добрата ми приятелка. Много ми е мъчно за нея. Знаеш ли, вие с нея малко си приличате.

- Така ли?.  Как да не се приличаме. Нали тя е от нашия род. Пък има малко от рода на баща си.

- Бабо Вили.Родът никога не може да се заличи. Годините си минават. Едни си отиват, други се раждат, но кръвта вода не става.

- Съгласна съм с теб. Много умни думи изричаш. Умната ми бабичка.

- С годините човек или поумнява, или оглупява, Катя.

- А ти си от поумнелите.Виж се. На твоите години бабите плетат чорапи на децата си, носят патерици, а ти, виж се, колко си запазена. Ходиш като млад човек.

- Така ли чедо? Но все пак годините си оказват влияние.

- Оказват не оказват, това за теб не ес отнася.

-Все пак. Отговори баба Вили.

-Е, хайде. Ще тръгвам. Кажи на леля Надя, че съм идвала.Може да ми се обади на телефона, който  ги дадох. Искам да се видя и с нея.

- Добре, чедо. Ще й кажа. Идвай по- често у дома- подкани баба Вили. Все едно виждам Радостинчето. И тя сега щеше да бъде колкото теб.

Очите на баба Вили се навлажниха. Тя извади от джоба на престилката си кърпичка и обърса навлажнените си очи.

- Хайде, чедо. Бягай да не закъснееш.

- До нови срещи бабо Вили.

Калина тръгна към вратата-

-Не  ме  изпращай бабче. Гледай малката Христослава да не плаче!

Тя изпрати една въздушна целувка и излезе навън. Очичките на детето гледаха към отсрещната стена. Някаква сянка пролази по нея. Баба Вили се загледа  натам, но нищо не видя. Само  тялото й  се затресе силно.Под лъжичката нещо я присви. Някакъв вътрешен глас и подсказа, че наблизо е Радостина. Тя се прекръсти три път и из устата и излезе „Бог да ти прости, чедо и те вземе на добро място!“ Навън вратата се отвори и влезе Надя.

-Дъще, ти ли си?

- Аз съм, мамо. Внесох си документите. Имам право да изляза в майчинство. Утре ще отида до шефа да му съобщя новината.

-Добре, Наде. Докато съм жива, ще ти помагат да гледаме малката.

- Знам, мамо, знам. Не се и съмнявам. Да си ми жива и здрава и още дълги години да ни радваш.Ти си толкова добра.

-И ти си ми добричка, дъще.

-Да събрахме  се две добри души. Да благодарим на Бога, че ни събра.

-Хайде дъще. Радвам се, че бързо се уреди този проблем. Дай Боже да съм жива и здрава, та да дочакам малката да поотрасне.

- Мамо, желая ти от все сърце твоето желание.

- Хайде дъще. Да се обадим, как върви разследването.

- Да, да. Май позабравихме. Хайде, утре да отидем до полицията!

- Добре мамо. Аз ще отида, а ти ще останеш в къщи. Да не забравим малката Христослава.

Времето измина бързо. Дойде сутринта. Детето както винаги беше  се събудило. Надежда смени дрешките му. Сложи му памперсчето и  напълни шишенцето с топлото мляко. Детето пое лакомо биберона и започна да гълта с голяма охота.

-Вече се нахрани, мамо. Вземи го , а аз ще тръгна към полицията.

- Върви дъще. И дано има нещо ново.

Надежда изпи набързо сутрешното си кафе. Намаза филийка с масло и отгоре поръси със наситнено сиренце. Хапна набързо и облече якето си.Излезе. Навън вятърът лазеше върху якето и ръцете й премръзнаха.Наближаваше зимата.Отвори гаража и изкара колата. Качи се в нея и потегли към полицейството.  Изведнъж и пречерня пред очите. Погледът и се замъгли. Разтърси глава. Овладя за бързо това състояние.  Но близо до нея профуча кола, която за малко да се блъсне в нея. Очите й се разшириха широко и и из устата й излезе нещо като  твойта майка и изведнъж замлъкна. За миг стопира колата. След нея стопираха няколко коли. Един дебелак излезе от едната кола и се закани с юмрък. Надежда скръсти ръце и се извини.

-Господине. Не мога да продължа да карам.Стана ми лошо. Виждам замъглено.

-Госпожо. Извинете. Не знаех. Имате ли нужда от помощ?

- Благодаря. Вече ми е по- добре. Мога да тръгна.

- Постойте още малко. Хайде, да отбием колата настрани!

- Няма нужда. Чувствам се по- добре.

- Госпожо. По- добре, не значи, че е добре.

- Моля ви. Чувствам, че мога да тръгвам.

- Наистина ли сте добре?

- Казах ви. Моля, оставете ме! Не настоявайте повече! Тръгвайте! Аз ще се оправя сама.

- Хайде, госпожо. Тръгвам. Все пак запишете на джи ес ема си моя номер. Ако ви потрябвам. Довиждане.

Дебелакът потегли и Надежда постя още малко време. Погледът й се избистри и тя потегли. Спря пред вратата на полицейството. На входа стаеше полицай и регулираше хората. Тя попита за инспектор Петрови полицаят я попита:

- Госпожо, сега ще се обадя. Кой го търси

- Кажете Надежда- съседката. За информация идвам.

- Почакайте малко! Сега ще му се обадя. Мисля, че е в кабинета си.

- Благодаря ви предварително.

Полицаят набра някакъв телефон и покани Надежда да влезе.

На втория етаж, в дясно е кабинета на капитан Петров. Каза, че ви чака.

-Благодаря ви. И тя се забърза. Влезе през външната врата и тръгна по стълбите към втория етаж. Потърси името на инспектора на вратата. Почука.

Отвътре се чу мъжки глас.

-Да. Влезте. А, ти ли си Наде. Чакахте. Полицаят ме предупреди за теб.

-Сядай сега и кажи. Какво те води при мен?

-Нали знаеш за какво мога да дойда при теб? Имате ли нещо ново?

- Ориентирахме се към трафика за момичета. Имаме данни, че от тук са изчезнали доста момичета. Следите са към Испания. Случайно наш човек попаднал на следите им. Сега ги следят.

- Това е интересно. Но не се знае какво е станало с Радост.Как се е озовала там. И как са я върнали тук.

- Мисля, че ще открием истината. Внедрихме наши хора в средите им.

- Капитан Петров. Все пак имам надежда да стигнем до истината.

-Аха.

-Помогнахме на едно от момичетата да избяга. Върнахме я в България.

- Това е една добра новина . Коя ли майка ще се зарадва.

-За сега е в болницата. При излизането от дома получила тежък стрес.

- Горкото дете. Дай Боже скоро се излекува.

- Лекарите ще я излекуват. В момента е в тежък шок и не си спомня нищо.

-Не можете ли поне да разберете как се казва. От къде е. Кои са нейните родители.

-Не е възможно. Състоянието й е много тежко. Хайде госпожо. Тръгвайте си, защото много говорихме. Моля да не разкривате тази информация на никой! Когато разберем истината ще намерим родителите й.

- Довиждане тогава, господин инспектор. Ако имате нещо ново, моля да ми се обадите. Поне да знам къде е била дъщеря ми.Как е забременяла?

- Ще ви се обадим. До скоро.

Надежда обърна гръб и се забърза. Излезе. Навън вятърът пролази по лицето й и тя зиморничево се сгуши в якето си. Затича се към колата и  влезе. Тръгна по широкия асфалтиран път към къщи. Прибра се в къщи и седна на дивана. Малката Христослава спеше спокойно в кошчето, което беше приготвено за нея.

-Мамо, обърна се Надежда към баба Вили.

-Кажи, дъще. Какво стана. Казаха ли нещо ново.

- Само, че едно от момичетата избягало от Испания и благодарение на човек, който е внедрен там  я довел в България.

- Така ли?

-Да. Получила тежък стрес и в момента е в болница. Почти е забравила коя е, от къде е, кои са нейните родители.

- Горката. Дай Боже да си спомни. Нейните родители ще се зарадват много.

- Да, мамо. А нашата Радостина тъне в черната земя. Дори не я видяхме като абитуриентка.

В очите на баба Вили заблестяха едри сълзи и пролазиха по лицето й. Тя я обърса с ръкава на  жилетка си и гласът й прекоси стаята и се удари някъде там, в стената.

-Наде- през сълзи се обърна баба Вили.

- Какво, мамо? Не плачи! Нищо не може да ес върне.

- Знам, тя е жива и е там, при светлината.

-И аз така мисля. Тя си отиде още дете. Детето роди дете и си отиде.

- Хайде мамо да не говорим повече, че им стана много мъчно.

- Нали я виждам. Цялата е в светлина.

-Ох мамо. Стига, стига…

-Добре дъще.

Малката  проплака. Надежда отиде до кухнята и приготви млякото. Тя се приближи до детето и му даде да пие от шишето с биберона. То лакомо смучеше, сякаш сучеше от майчината си гърда. След като млякото му беше достатъчно спря и очите му се затвориха. Надежда го постави в кошчето. Погледа го продължително време. Целуна го по челото и му направи кръст над главичката.“Нека Бог ти помага да станеш голямо и добро момиче, каквато беше майка ти. Нанкай ми миличко. И дано майка ти бди над теб.“

Изминаха дни и седмици от тогава. Дори и месец.Един следобед на вратата някой звънеше продължително. Надежда отвори и очите й широко се отвориха. Пред нея стоеше инспекторът.

-Госпожо. Знаете, че преди време идвате  при мен. Искахте да научите истината за своята дъщеря Ето, аз ще ви дам отговор. И изведнъж пред Надежда се изправи, незнайно как, Радост. Тя отвори широко очи и се залюля за миг. Но Радост я хвана за ръката.

-Мамо, аз си дойдох. Аз съм твоята дъщеря Радостина.

Надежда я гледаше и не можеше да повярва. Приближи се до нея е хвана ръката й.“Да тя е жива. Тя е моята Радостина.? Но кака, как е възможно! Нали я погребахме?“

- Влезте господин инспектор. Благодарна съм ви, че ми доведохте моето чедо. Но не мога да си обясня. Тя е същата, а ние погребахме пак същата Радост. Това как е възможно

-Ще влезна за малко. Виждам, че сте объркана. На мен също ми е интересно. Тук има нещо нередно. Не се притеснявайте, а посрещнете момичето. И не коментирайте пред нея. Тя също е още объркана и едвам излезе от критично състояние- отговори инспекторът

- Обещавам. Но вие трябва да проучите и да разберете истината!

- На ясно съм. Нали имаме наши хора там. Когато разберем нещо, ще ви информираме.

Инспекторът си тръгна и Надя го изпрати до вратата. Той се сбогува и излезе. Надежда тръгна обратно към хола и все още не можеше да повярва. Но нали обеща на инспектора да бъде внимателна с Радостина.

.Мамо- чу се гласа на момичето. Защо си притеснена. Та аз вече съм при тебе. Имам много да ти разказвам. Но нали няма да ми се караш? За нищо нямам вина

-Добре миличката ми- отговори Надежда.

- Бабо Вили,приготви ли кафето? Отдавна не съм пила. Лежах в болницата, но там не дават кафе.

-Ида, чедо, ида. Вече е готово.- Наде и на теб направих кафенци.

- Благодаря ти бабо Вили. Откога не съм пила кафе у нас

- Сега ще пиеш, чедо, па да ни разкажеш какво се случи с теб.

- Ще ви разкажа, но нека да си почина тези дни. Много енергия съм изхабила.

- Така ли чедо? Някой неща ни казаха от полицията. Но нека да оставим за после.

- Хайде всички на кафето- чу се гласа на  Надежда.

- Сядаме мамо Наде. Сядаме. Откога не сме били заедно. Но щастливата случайност наново ни събра.

- Така е Радост. Нашата Радост пак е при нас. Татко ти още не се е прибрал. Не знам като те види, какво ще стани.

- Милият татко Петьо. Той най- добрият татко на света.

- Ей, ей нас къде забравяш? Ние с баба ти Вили не сме ли добри?

- Как така момче. Вие двете също сте най- добрите на света. Тъй, че всички ви слагам под един знаменател Всички  сте  на  ента степен.

- Благодаря чедо за оценката- отговори баба Вили.

- Та тя е реална бабче. Ех, че е сладко кафенцето! Да сте ми живи и здрави.

В момента се чува пискливото гласче на Христослава.

-На кого е това бебе че, бабче?

-Това е дълга история. Но когато си починеш, ти ще ни разкажеш  всичко за себе си, когато изчезна .от къщи. Цяла година те търсихме. Къде ли ен ходихме Но теб все  те нямаше.

Радост смръкна от кафето и облиза устни.

-Много е сладко. Бабо Вили, ти правиш най- вкусното кафе.

-Стига, стига, ми прави вятър.

-Не ти правя вятър, а казвам истината.

- Добре, добре  съгласна съм с теб.

- Е, така те искам. Много те обичкам бабче.

И Радостина се приближи до баба Вили ,прегърна я нежно и целуна по бузата.

-А си ни жива още много години да ни радваш.

- Вече съм на година. Каквото Бог каже. Нали знаеш има една нишка. Когато се разкъса, вече те няма на този свят. Черната земя те грабва и нищо не остава от теб.

- Не така мамо. Живот има и след смъртта. Нали ти ги виждаш.

- Кои, чеда?

-Ами онези, които са си заминали от този свят.

-Да бе, да бе, май забравих.- продължи баба Вили.

- Не си забравила мамо, а се правиш на много интересна.

- Ей, ей, не ме засрамвай!

-Мамо, аз не знаех, че ти се засрамваш на тия години.

- Хайде, хайде, да спрем да говорим за това!

-Добре, съгласни сме- отговориха заедно Радост и майка й.

- Тъй, тъй. Вече съм доволна.

Някой звънеше отвън. Надежда се отправи към вратата.Беше Петьо

-Петьо, чака те изненада.

- Каква жено?

-Сега ще видиш. Влизай де! Къде ти е ключа, та звъниш. Остана долу в колата. Трябва да сляза  да го взема.

- После. Хайде влизай, де !

- И….

- Тате, аз съм Радост.

- Как, как?

- Мъжо, по- леко. Да  не говорим! После…

-Слушам.

- Хайде де. Влизай.

-Тате, радваш ли се ,че ме виждаш?

- Дори съм изненадан.

Петър погледна Радост с поглед, в който се четеше изненада.Надежда го издърпа в кухнята и го предупреди.

- Петьо, Нищо не знаем за  Радост. Като си почини, ще разговаряме с нея. Моля те не показвай, че си изненадан!

- Добре. Сигурно сънувам. Нали я погребахме?

- И аз съм изненадана. Хайде да отидем при тях!

Двамата влязоха в хола при Радост и баба Вили.

-Време е да вечеряме, деца! Хайде, сядайте на масата в трапезарията!- с

заповеднически глас нареди баба  Вили.   Всички седнаха около масата и зачакаха.

-Наде, ела да ми помогнеш да донесем яденето!– разпореди бабата.

- Добре мамо. Идвам.. и тя тръгна към кухнята.

- Заповядайте на вечерята. Сядайте!- разпореди баба Вили.

Всички вечеряха от вкусните пилешки бутчета и салата от домати и краставички.

-Хайде сета да си лягаме, че вече сме уморени! А утре ни чака нов ден.

На сутринта Надежда стана рано. Приготви закуската и сервира масата.

- Деца, ставайте- разпореди авторитетно тя.

На масата бяха наредени за всеки чинийка с масълце, сладко от сливи, едно парченце сирене.Кафето в каничката ухаеше приятно.

Всички станаха и се наредиха около масата.

Петю пръв стана. Сбогува се и излезе. Бързаше за работа. Беше инженер във фирма за метални части. Баба Мили като най- старата започна разговора.

-Радостинче, какво стана с теб. Къде изчезна изведнъж.

-Аз ли? Преди една година когато се прибирах от училище, пред мен спря кола и един господин на порядъчна възраст ми каза, че тате ме чака  и ме покани да вляза в колата.

- И после, какво стана- намеси се в разговора Надежда-

- Ами сложиха ми кърпа на устата и от там нататък не помня нищо.

- Ле ле, мойто мило детенце- завайка се баба Вили.

- Стига бе мамо. Нека да се доизкажи Радостинчето- със заканителен тон се намеси Надежда. Разказвай Дъще,! Къде ли не  те търсихме. Сякаш изчезна под земята.

- Аз не помня нищо. Отворих очи едва, когато попаднах в някакъв дом и имаше много момичета. Разбрах, че съм в Испания. И това беше дом за любов.

- Какво значи любов, дъще?- обърна се към нея майка й.

- Ами дом за наслада и любов. Така то наричаха.

- Ох, мале. Милото ми дете. Ще им кажа аз. Ще ги открием тези, дето крадат момичета и го продават за наслада.

- Чакай, чакай, мамо! Тук имаше момичета от цял свят. Най- много бяхме ние- българските момичета. Да е жив и здрав чичо Мартин, че ми помогна да избягам и се върна при вас.

-Да е жив  и здрав. Трябва да го намерим и да му се отблагодарим.

- Там ни караха да проституираме. За да не забременеем ни слагаха спирали. Идваха различни мъже да спят с нас. А паричките ги прибираха ония, сводниците. Така се наричаха. А ние бяхме робините за сексуална наслада на пиани и тлъсти мъже, зажаднели за млада плът.

- Ох, майко. Милата ми тя. Колко ли много мъже са притежавали това младо тяло. Това наше момиче?

- Не съм ги броила бабо Вили. Но цяла една година бях там и сега ме вижте. За нищо не ставам.

- Не така дъще. Всеки ще си получи наказанието.

- Мамо, а това бебче на кого е?

- Това е дълга история Радост.

- Знаеш ли, не знам как, но го роди момиче, досущ като теб.

- Така ли? Значи Мимето.

- Какво значи Мимето, дъще?- прекъсна я Надежда.

- Ами, ние бяхме приятелки с нея. Живеехме заедно.  Докато един ден изчезна.

- Ох, мале. Милото момиче!- намеси се баба Вили.

- Бабче. Нека започна отначало.

- Добре , дъще. Разказвай!

-  Знаете, че изчезнах преди година. Пишех си с Младен във фейсбук. Представи си, че се занимава с бизнес.

-И…

-На снимката се виждаше млад мъж, елегантен. Каза, че е необвързан.Започнахме да  си пишем. Сподели, че работи повече в Испания. Но повече е в България. Докато един ден ми предложи да се видим на кафе.

- Ей, хитрец голям! И какво?

- Предложих му да дойде пред английската, за да ме вземе и да отидем на кафе.

- Значи, така е започнало всичко?

-Да бабче.

- И дойде ли?

- Да. След часовете както се уговорихме.

- И после?- запита майка й.

- Качихме се на колата и тръгнахме. Но не отидохме на кафе, а продължихме. Смали ме на някакъв път и ме натовари на някакъв голям камион. Не мога ад определя точно какъв.

Леле, дъще.- намеси се баба Вили

-Не можех за викам. Бяха ме упоили с някакъв опиат. Дойдох в съзнание, когато вече пристигнахме.Настаниха ме в една стая с някакво момиче.

- Не можех да осъзная къде съм. Оставиха ме там и мъжът изчезна. Разбрах, от момичето, това беше Мимето, което ме просветли.Бях в дом за проститутки. На другия ден онзи дойде и ме закара в един кабинет. Там стоеше висок, добре облечен мъж. По- късно разбрах, че тоя е главният. Накара ме ад се съблека. Аз се дърпах, но той  ми разкъса дрехите и ме насили. По- късно разбрах, че такъв е бил редът в проститутския дом. Първо изнасилвал шефът и после давал момичетата на неговите подчинени. Така се изреждаха. Докато момичето припадаше.

- Ах, милата ми. Дъще, дъще. Какво си припатила.

- Така е бабо Вили.

- И така всеки ден. Нови и нови клиенти. Те печелиха от нашата плът. Докато един ден Мимето изчезна. Знаех, че е забременяла. Тя ми се оплака. Късно  е разбрала и не можеше да направи аборт.

Прибра се след един месец. Не можах да я позная. Пред мен стоеше самата аз. Бяха  я преобразили. Каза, че я оперирала и променили лицето й.

-Това много ме учуди. Защо имено като мен са преобразили Мимето. Никой не подозираше, че съществуваха две Радостини.

- Ле ле, мале. Какви мошеници!- възнегодува баба Вили.

- Да, мамо Наде.  Бременността на Мимето напредна и наближаваше да роди. Една сутрин дояде един от техните хора, взе

Я и вече не я видях.

-Ето каква била работата. Значи момичето което е родило на тротоара и починала. Видял я един просяк до детето, а тя мъртва. Така стигнали до болницата. Двама млади хора видели просека и той им разказал всичко. Отишли взели детето и родилката  и ги закарали в болницата. Детето в родилния дом. В моргата я познал нашият съсед от полицията  и.така стигнаха до нас.

-Така ли?- изненада се Радостина.

- Погребахме я ,а детето като наше внуче го взехме.

- Значи това е детето на Мимета?

- Така излиза. Добре, че знам кои са нейните родители..

- Ще ги издирим Радост. Но първо трябва да отиде  до полицията, за да разкрием какво се е случило. Съжалявам, че свикнахме с малката Христослава. Така е нарекохме. Едно дете родило се на улицата с божата помощ.

- Трябва да отиде при истинските си баба и дядо. Те живеят на булевард Дунав пак в Пловдив.

- Първо ще отидем в полицията и ще им разкажем цялата истина. Нека те  да отидат и им разкажат всичко. Но не ги виждам, горките, хора.Да, знам какво преживяхме ние.

Надежда се приготви и тръгна към полицията. Навън я чакаше шумният булевард. Качи се на автобуса и потегли. Пристигна и потърси разследваш инспектор. Посрещна я висок приятен на вид –       – Добър ден, господин инспектор- поздрави Надежда.

-Добър да бъде. Кажете госпожо, какво ви води тук!

-Навярно знаете за нашия случай?

-Кой по- точно?

-Намереното бебе и майката, която мислихме, че е нашето момиче.

- Да, спомням се.

- Да. Нещата доста се промениха- отговори Надежда.

- Слушам ви.

- Ами, това не е нашето момиче.

И тя разказа подробно, както беше споделила Радостина.

Случаят с изчезналите момичета се наблюдава от специалните служби. Може да отидете в областната полиция и от там ще ви насочат към човека, който отговаря за тях.

-Благодаря ви. Смятам, че веднага ще отида. Трябва да научат тези неща- отговори Надежда.

-Хайде. Вървете, а можете да се обадите, за да видим как вървят нещата. Напоследък много момичета изчезнаха и все още не са намерени.

- Ето каква е причината. Много от тях са отвлечени и закарани в Испания  и ги карат да проституират. Горките майки. Не знаят нищо за децата си.

-Хайде за сега, довиждане  господин инспектор. Пак ще се видим.

- Довиждане госпожо. Е ви чакам. А ето и телефона, на който можете да ме потърсите. Инспектор Петров.

И надежда се насочи към вратата и излезе. Спря се на автобусната спирка и зачака автобус, за да отиде до областната полиция. Девятката бързо дойде и тя се качи. Живееше в комплекс „Тракия“. Слезе на центъра и забърза.Не усети как се спря пред полицията. На портала имаше полицая който насочваше хората към съответната служба и човек.

-Искам да се свържа  с полицай от специалните служби.

- За какво ви е , госпожо- запита полицаят.

-По един конкретен случай свързан с проституцията на момичета.

-Изчакайте. Ще ви свържа с Янев. Той е човекът.

- Благодаря ви. Ще изчакам.

- Госпожо. Влизайте. Янев ви чака Втори етаж, стая номер 9.

- Благодаря- и тя забърза по стълбите

Посрещна я едър синеок човек, облечен в цивилни дрехи.

-Кажете моля. Какво ви води при мен?

-Моята дъщеря Радостина- започна Надежда. Тя е избягала от проститутския дом в Испания. Помогнал й е ваш човек.

- Знам за случай. Значи вие сте майката на Радостина?

- Да. Изненадахте ме.

-Защо. Нашата работа е такава, да се информираме за всичко. Аз специално се занимавам с проституцията на момичета.

-Значи съм попадала на точното място?

-Познавам случаите  си.

-А случаят с Радостина отдавна ни ангажира. Имаме  информация, че има и втора Радостина.

- А аз за това дойдох , за да ви кажа.

-Скоро научихме какво се е случило. Приятелката на вашата дъщеря забременяла и като наближил термина да ражда, върнали я в България.

- И знаете ли къде е родила. На булеварда. Там починала от кръвоизлев. Това го научихме в болницата.

- Това не знаехме. Търсихме момичето, но не о открихме. Докато ни се  обадиха от полицията от район „Тракия“, че е намерено такова момиче по описанието.

- Виж ти. Полицията знае повече от нас.

- Ние непрекъснато бдим за хората. Макар и вие да не подозирате.

- Ето сега имате контакт с майката на Радостина- живата . Ще ви дам адреса на майката на починалата Радостина. Обадете и се моля и й разкажете всичко.Сметнах, че е най- добре да дойда и да споделя с вас, а вие да решите какво да направите.

- Добре сте направили.

-Да, така решихме в къщи. Кажете, че има дете. Моля не коментирайте за нас. Ще ни е много трудно да се разделим с Христослава. Така я нарекохме.

- Добре. Ще помислим какво да направим с детето.

- За сега довиждане, господин инспектор. Ние пак ще комуникираме с вас.

- Довиждане, госпожа. Ще ви се обадим и трябва да разрешим въпроса с детето.

- Чакам вашето обаждане.  До следващата среща.

Надя забърза към вратата и излезе

Агентът, който беше внедрен от българските спец служби в проститутският дом в Испания, знаеше всичко за работата в дома.

Той беше станал вътрешен човек и знаеше цялата информация за момичетата. Така и за двете Радотини. Но, че едната беше родила дете на булеварда в България и починала, нямаше пълната информация. Но въпреки всичко, той успя да преведе истинската Радостина през границата, скрита отзад, в една един чувал със стари вещи. Когато наближи границата,  никой не провери, след като каза, че това са стари вещи. Пътуването беше тежко и продължително. Но друг начин да се приберат в България нямаше. Преминаха през митническата проверка на границата, но никой не се сети да провери чувала в багажника. Така се прибраха в България, но момичето беше получило психическо разстройство. И така стигнаха до болницата. Всичко премина успешно, освен болницата. Но  Радостина беше здраво момиче и бързо се оправи.

След това я взеха от болницата и заведоха в дома й. Но тя не знаеше, че родителите й бяха погребали другата Радостина, като мислеха, че е тя. На другата вечер , когато всички се навечеряха, разговорът продължи.

-Знаеш ли, дъще. Ние погребахме другата Радостина, като мислихме, че си ти. А сега не знаем как да кажем на майката на другата Радостина, че има внуче. Днес ходим при инспектор от специалните служби и му разказах цялата истина. Помолих го, да се обади на майката на другата Радостина и да  й каже каква беше се случило с дъщеря й.

- Да, мамо. Правилно. Сигурно ще се обади майка й и ще попита всичко за дъщеря си.

-Да. Не знам просто какво ще й кажа.. Но моля те и ти  да  ми помогнеш да й разкажеш цялата истина. Сигурно и нея като нас са я търсили. Не  са  имали никаква информация за нея.Знам, как ще се почувства. Както аз, когато ми съобщиха новината. Трябва да я заведем на гроба на момичето..

- Мамо, сигурно ще й е много трудно да отиде на нейния гроб.

- Така ще е дъще. Но нямаме друг избор. Тя трябва да знае истината.

- Хайде вече да си лягаме, пък утре ще мислим. Първо трябва да ни се обади инспектора.

На другата сутрин, доста рано звукът на телефона озвучи хола.

-Радост, моля те вдигни телефона, да видим кой е.

Радост дотича да телефона и гласът отсреща прозвуча като напевна песен.

-Кой е на телефона?

-Вие кого търсите. Тук ли е домът на Радостина?

- Да, аз съм.

-Радостинче, тук е майката на Мимето.

- Аха… Майката на другата Радостина.

- Може ли да се видим, за да ми разкажеш всичко.

- Добре лелче. Как се казваш?

- Аз съм леля Петя. Кога ще ви е удобно и къде ще се срещнем?

- Лельо Петя. Може ли на главната, в градската градина?

-Добре. В 11 часа на входа на градината срещу пощата.

-Става. Майка ми и тя ще дойде. В момента е в майчинство заради малката.

- Е, нещата вече ще се променят. Но нека да се видим първо, пък ще обсъдим какво ще правим- отговори Петя.

- Айде, за сега дочуване и довиждане до утре. А как ще се познаем

- Аз ще бъда в дънки и зелена тениска.. Постригана съм късо. Не може да не ме познаеш. Майка ми не знам как ще бъде облечена. Но мен не може  да не ме познаеш.

На другата сутрин всички станаха рано. От детската стая се чу гласчето на малката Христостлава.  Радостина дотича и влезе при малката. Взе я на ръце и детето спря да плаче, и се върна при останалите в хола. Надежда преоблече детето и му даде млякото, което беше приготвила. Сложи го на леглото и се върна до масата. Предварително беше приготвила кафето  и закуската. Закусиха и Радостина отвори компютъра. Надежда започна да приготвя обяда, а баба Вили седна на диван и отвори телевизора. Петьо стана и се приготви за работа. Той беше менажер във фирма за ремонтни дейности за коли. Наближаваше часът на срещата.Радостина се приготви, а също и Надежда.

-Мамо, оставяме ти Христослава. Ще гледаме да се върнем бързо- обърна се Надежда към баба Вили.

Двете излязоха и се забързаха към спирката на автобус номер 66. За тяхна радост автобусът дойде бързо.Качиха се и  слязоха на центъра. Часът наближаваше 11. Забързаха се и пристигнаха на време до градската градина. Майката на Мимето веднага ги позна.

-Здравейте, аз съм Невена подаде ръка тя на Надежда. Приятно ми е да се запознаем.

- Аз съм Радостина, а това е майка ми Надежда.. Май двете сте Н на квадрат.

- Да, бе- отговори Невена. Невена и Надежда дават две Н- отговори Невена.

- Мамо, хайде да седнем някъде. Може да обедно кафе ако желаете, да си поговорим- подкани Радостина-

- Съгласна съм с теб Радост. Може ли така да ти казвам?

- Да лельо Венче. А аз мога ли така да ти казвам.

- Да, моето момиче. Вие с Мимето сте на една възраст и все едно че нея виждам.

- Нека да седнем, пък тогава ще говорим- намеси се Надежда.

- Може да седнем вън. Времето е толкова слънчево и топло, че вътре ще бъде задушно- подкани Невена.

– Сервитьорката, може ли да дадем поръчка!- обърна се Радостина към младото момиче.

- Един момента, да взема поръчката на другата маса, защото господата са преди вас- отговори момичето.

И тя забърза към съседната маса

- А сега кажете какво ще желаете?- обърна се тя към тях.

- Три дълги кафета, моля. , моето и на мама с течна сметана. А ти лельо Венче?

- Съща така- отговори Невена.

- А сега да преминем по същество. Казва Радост, какво се случи. Защо объркаха моята Мима с вашата Радостина?- запита Невена.

- Това е дълга история. Тия както мама си търсила твоята дъщеря дълго време. Ходила си на много места и до полицията. Но до този момент не сте я намерили.

- Да, така е- отговори Невена.

- Но, ние двете се запознахме в дома за платена любов, в Испания. И нея, както и мен ме откараха там без да подозирам. И когато вече бяхме в дома, разбрах, че се намирам в дом за платена любов- млада път. Мимето беше там преди мен.Отначало мен ме изнасили щифът и ме предаде на подчинените си. След това, всеки Божи ден продаваха тялото ми на разни там чичковци. И това беше без спиране. Докато един ден Мимето изчезна. Беше ми много мъчно, че останах сама.

- Така ли моето момиче? Значи са продавали телата ви за пари. А тези пари кой ги вземаше.

- Разбира се, че шефовете. Така ги наричаха там. Тук в България ги наричат сводници-отговори Радостина.Те печелят чрез нас.

- Радост, кажи ми сега какво стана с Мимето?

– Ами за известно време както ти казах изчезна. Нямах никаква информация за нея.

- И, продължавай моля ти се- прекъсна я Невена.

- Мина доста време и един ден в стаята ми влезе момиче, което приличаше всецяло на мен. Като че ли бяхме близначки.Гледах я учудено и тя мен. И какво мислиш. Тя ми разказа какво беше се случило с нея.

- Казвай, казвай! Става интересно- прекъсна я Невена.

- Ами завели я на хирург. Той я оперирал и акто се събудил, вече не познавала себе си.

- Ох, милото ми дете. И защо трябвало да я опират?

- Не знам лельо Венче. Знам, че тя беше бременна.

- Горкото ми дете. Горката ми Мимка.

- И скоро след това наново изчезна. Не я върнаха вече.

- Можем да се досещаме Венче- обърна се към нея Надежда. Страхували са се да роди в Испания и я върнали в България.

- Да, излиза, че е така. Разказвай,Наде какво станало по- нататък.

- Захвърлили я на тротоара и родила там, дъщеричка.

- А после какво станало?- запита Невена.

-Намерил ги един просяк на тротоара. Момичето не било живо. Срещнал двама млади- момиче и момче и когато видели детето, попитали на кого е и къде е майката. Той има разказал всички и те отишли до трупа на майката. После ги закарали го закарали в болницата.Докторите се обадили в полицията и от там дошъл един следовател. Закарали го в моргата и когато видял трупа, веднага го познал. Това била Радост, неговото комшийско момиче. Така се обадиха и на нас.

-Ох, стана ми много тежко- прекъсна я  Невена. Милото ми дете.

- Ни изживяхме голям шок, когато видяхме трупа на Радостина. Взехме я от болницата, погребахме я., а детето остана при нас да го отгледаме.

-Искам да ме заведете на гроба. И навярно сте писали Радостина,и   вашата фамилия. Сега трябва да направим нов паметник. Ще питаме дали не може да се поправи фамилията на стария.   Но нека да не говорим повече, а да действаме!

-Ще трябва да направите нов некролог с истинското име на момичето.- отговори Надежда.

-Да, но първо трябва да е обадим в полицията. Да ги предупредим, защото да нямаме проблеми- отговори Невена.

-Ще направим всичко това. Кога искате да вземете детето. Тое  свикнало с нас и трудно ще ви припознае. В началото навярно ще плаче. Аз съм купила необходимите неща. Даваме му изкуствено мляко. Вече е на два месеца. Има още и колики. Даваме му и анасонче за тях. Още и подсладена водичка.

- Добре Наде.Като го вземем от вас, ще те помоля известно време да идваш у нас, докато детето свикне с нас.

- Добре,. Няма да отивам веднага на работа.

- Забравих да те питам. Какво име сте му дали?

- Христослава- отговори Надежда.

- Името много ми харесва. Смятам, че няма  да променим името му. Само трябва да отидем до съвета, да променим данните.

- Добре. Не  се притеснявай. Всичко ще уредим, но първо трябва да вземем разрешение от полицията.- отговори Надежда.

- Не знам, ама може да се стигне до съдебно решение.

- Добре. Ще проучим нещата.. Нали ще действаме заедно?

- Мамо- прекъсва я Радостина

 

Ще започнем от утре.

- Добре, мила. Хайде да ставаме, че сме оставили мама да гледа Христослава. А вече е обяд.

- Да извикаме момичето да му платим.

- Да, ето я.- Момиче, чоже ли да ти платим.

Сервитьорката отиде да тях и им даде сметката.

.Аз ще платя Наде. Вие заслужавате това.

-Е, какво сме направили. Беше наше задължение.

-Радвам се, че точно при вас е малката.

- Благодаря.

- Но трябва да се узнае, защо са оперирали Мимето, да прилича на Радостина,учуди се Невена.

- Това е работа на полицията.Доколкото знам, в дома има наш човек.Благодарение на него, нашата Радостина е при нас.

- Лельо Венче, за този човек узнах, когато ми помогна да си дойда тук. Но нямам право да говоря за него. Той е със специална мисия там.Изпратен е от България.

- Добре. Ще поддържаме връзка със специалните. Но трябва да ги информираме. А може би все още не знаят за втората Радостина.- отговори Невена.

- И при тях ще отидем. Нека да задействат- намеси се Надежда. Хайде, да тръгваме, че оставихме малката на мама.- подкани Надежда.

Платиха и тръгнаха. Надежда и Радостина овикаха такси. Таксито дойде бързо и те се качиха в него.

Пристигнаха в къщи към 13 часа. Детето спеше. Баба Вили беше го нахранила. Тя беше приготвила обяд от пълнени чушки с месо.

-Деца, хайде сядайте да обядваме.Че както ви гледам

- Бабче- чу се гласа на Радост.Че както съм гладна, ще изям всичките чушки.

- Хайде сядайте! Много  да не говорим- подкани баба Вили.

Всички седнаха около масата около масата. Първа наруши тишината.

-Бабче. Сармичките са много вкусни. Нали са от твоите ръчички.

- Така е Дъще. Баба ти готви много вкусно- отговори майка й.

- Нека първо да се нахраним,   и искам да ви съобщя нещо интересно.

- Добре, дъще.

Обядът приключи и Радост с усмивка продължи.

-Както знаете,аз не съм завършила дванайсти клас. Ще се запиша вечерно да го завърша, а след това искам да продължа нагоре.

- Така ли, дъще. И какво искаш да учиш?-обърна се към нея майка  Надежда.

– Ами ще следвам право и ще стана следовател в полицията.

- Е хей, вижте какво искала да стане нашата Радост!- прекъсна я майка й.

- Да, мамо. Ще стана и още как, за да хващам престърниците. Нима, това което стана с мен не е престъпление?

- Така е  дъще.

- Ще ги хващам и ще ги наказвам. А онези, дето ме принудиха на сила да продавам тялото си, а те да вземат парите. Мястото им е в затвора.

-Така е дъще- продължи баба Вили . Колко майки търсят дъщерите си. Колко майки са разплакали.

- Ето това е бабче. И мен ме откраднаха от вас Опетниха името ми. Като завърша, ще ги гоня до дупка.

- Браво детето ми. Гордея се с теб.

- Мамо, ще ти докажа, че съм достойна дъщеря, въпреки опетненото ми име.

- Миличката ми. Никога не съм се съмнявала в теб. Ти си най- добрата дъщеря.

- Не ме хвали толкова, защото се чувства неудобно. Знаеш, че не обичам да ме хвалят.

- Добре, добре Радост. Извини ме.

–Извинена си  мамо.  Нали всяка майка обича да хвали детето си.

- Хайде, да не говорим повече, а да действаме. Приказки без действие нямат покритие.

- Права си дъще. И аз така мисля.- А ти майко Вили?- обръща се Надежда към нея.

- Аз ли? И аз съм на същото мнение.- Чакайте деца, чакайте малко.

Ето я. Пред мен е Радостинчето- второто де.

-Починалата ми Радостина?- запита Надежда.

-Да. Иска нещо да каже.

- Ами къде е ? Не я виждаме.

- Вие не я виждате и не чувате, защото нямате тази способност.

-Да, мамо. Знам, че ти виждаш починалите.

- Да, Наде. След моята клинична смърт, аз придобих много нови способности. Виждам и разговарям с починалите.

- – Бабче, ами как разговаряш с тях?

- Как ли Радостинче. Те идват в мисълта ми и така ми казват това, което искат да ми кажат.

- Това е много интересно- прекъсва я Радост. А какво ти казва Мимето, по- точно моята двойничка- Радост.

- Те иска да ти предам, че не се чувства добре. Не вижда дъщеричката си.

- Кажи й, че е жива и здрава и доста е пораснала.

- Пита, знае ли майка й къде е сега.

За миг баба Вили гледа вторачено към стената и продължава.

.Тя е много разтревожена. Пак пита за малката. А аз й отговорих, че е при нас и я кръстихме Христослава.

-И какво отговори тя, бабче?

- Казва, че й харесва името на малката. Каза още, че трябва да се обадим на майка й.

Аз й отговорих, дъще, че сме се срещнала с майка й и че тя вече знае, че  не си между живите.

- А как да не съм жива? Аз съм цяла, целеничка—отговаря ми тя.

- Попита ме, защо е лежала на тротоара, цялата обляна в кръв, след като родила бебето.

- Деца, сега разбирам какво е станало. Тя ми казва, че онзи от Испания я докарал тука. Сложил едно одеало на тротоара и тя родила детето.После той ритнал бебечето  и го оставил там, а нея качил на колата. Тя викала, плакала и той я изхвърлил от колата. Тя

се върнала при бебчето цялата била в кръв и  легнала върху него.

-Значи това се е случило с Мимета?- прекъсна я Радост. Жестоко. А защо са я оперирали да прилича на мен, не знам. Явно има някаква причина?

- За мен Радост, причината е ясна. Те са искали Мимето да роди в България и все едно че си ти. Ще те открият и повече няма да я търсим.

- Но те не знаеха, че Мимето е починала от кръвоизлев. И че вече е погребана.

- Да, да. Не знаеха, че ти си се върнала, дъще- прекъсна я  майка й.

- Това е истината. Мимето вече я разбрала- продължи баба Вили.   Тя казва, че много я боли. Че чак сега е разбрала, че не е вече жива. Дори ми благодари, че сега всичко й е ясно.“Гледайте детенцето ми! Грижете се за малката Христослава. А аз ще бъда винаги до нея- ми заръча тя. Сега вече ще тръгвам.“ Ето я, маха с ръка за довиждане.

-Довиждане и от мен, Мимче- обърна се към нея Радост.

- Да се приготвяме, за да уредим всичко за малката- намеси се в разговора Надежда. – Ще се обадим на майката на Мимето, за да се разберем.

- Време е мамо- отговори Радост.

- Първо трябва ад отидем до полицията, за да ги информираме..

- Да Наде- обади се баба Вили.

- После трябва да направим тест, за да докажем, че Христослава е дете на Мимето. Ще вземем нейна дреха и ще я занесем за тествани.

- След това ще трябва да се ходи до общината, за да се смени фамилията на детето.Името и ще бъде същото- Христослава.

- Наистина. Трябва много неща да се направят.- намеси се баба Вили.

- Мамо- прекъсна я Надежда. След всичко това, трябва да потърсим адвокат, да започнем дело за да се даде детето на родителите на Мимето.

– Да мамо- намеси се и Радостина. Аз съм истинският свидетел, че  Радостина е Миметото. И ще им обясня какво се случи с нея.

-Да, момичето ми. Ти ще свидетелстваш в съда, защото си прекия свидетел- отговори майка й.

- Мамо, не се тревожете. Всичко ще мине благополучно и малката Христослава ще отиде при истинската си баба.

- Но ще мине време детето ми- продължи разговора баба Вили.

- Така е бабче. Но вече тази история ще се разплете- намеси се Радостина.

- Хайде, да се обадим на майката на Мимето и да се уговорим да отидем до полицията заедно с нея- намеси си Надежда. Хайде ще се обадя. Къде е телефона и? Аха, ето го. Набирам 0896….

- Да, моля. Кой е на телефона? – чу се гласа на Невена, майката на Мимето.

- Аз съм Надежда. Обаждам се да се разберем, кога ще ти е удобно да отидем до полицията.

- Може ли в сряда? Днес е понеделник.

- В колко часа? Ще отидем до пето районно.

-Добре, Надежда. Нека да е 10 сутринта.

- В сряда в 10 пред църквата Света Петка. Близо е до нея пето районно.Ще отидем при следователя. Аз вече разговарях с него.

- Хайде. Дочуване за сега.- отговори Невена.

- Ето- обърна се към всички Надежда. Уговорихме се за сряда.

- Мамо,процедурата не е никак лека. Ще започнат разследвания, доказвания, ДНК тест, докато се стигне до съдебното решение.

- Знам това, дъще. Детето трябва да отиде при истинската си баба и дядо. То я тяхна. Радвам се, че всичко излезе на бял свят. Ти си тази, която най- много помагаш да се изясни този случай.

- Как да не помагам. Та ние с Мимето бяхме в една стая, а също и приятелки. Споделяхме си всичко.И страдания и болки. След нейната операция станахме двойната Лодхен. Нали знаете, че на времето имаше един такъв филм. Ние бяхме като две близначки. Дори другите момичета не знаеха историята на Мимето. Мислеха, че това е моята близначка. Викаха ни „Близначките“. Докато един ден Мимето изчезна и никой не знаеше къде е. Добре, че баба Вили контактува с духовете на починалите и Мимето й разкри всичко. Но не знаеше, че вече не е между нас. Че не е жива.

- Горкото момиче- продължи баба Вили. Беше много объркана. Дори питаше къде е детето й. Не знаеше какво се е случило с нея. Благодарна съм на Бога, че дойде при нас, за да й разкрия истината.

- Бабче. Тя вече е спокойна. Нали ти каза, че ще бъде непрекъснато до детето си. Горката Мими. Много ми е мъчно за нея.

- Дори хареса името, което бяхме дали на малката- продължи баба Вили.

- За сега духът й продължително време ще бъде у нас, нали бабче? Когато се яви наново, кажи  й че започваме процедура, Христослава да отиде във вашия дом- при баба си и дядо си.

С ПРОДЪЛЖЕНИЕ

Боркините, прославили България,

 

за пътя към успеха и мечтите за бъдещето

 Тайбе Юсейн, Биляна Дудова, Евелина Николова и Миглена Селишна записаха историческо постижение на Европейското по борба. Първите две са златни медалистки, докато вторите  се окичиха с отличия със сребърен блясък.  
За първи път в историята на женската ни борба, страната ни има 4 финала.
Успешните ни спортистки застанаха пред камерата на „Събуди се“ по NOVA и разказаха за пътя към успеха, както и за мечтите си за бъдещето.
 „За първи път в историята на женската борба ние сме на 4 финала“, разказва Тайбе Юсеин.
„Наистина съм може би лидерът, заради опита ми. Старо куче съм. На 27 години съм. Европейската титла ме зарадва. Ако миналата година някой е решил, че съм спечелила случайно, сега затвърдих успеха. Станка Златева е велико име. Сравненията между мени нея не са много реални обаче. Тя се е борила в друга категория и все още моите успехи не са това, което тя е постигнала. За момента, да, след Станка аз съм най-успешната. Всички искат и аз искам много от себе си. Много съм амбициозна. 2016 година ми бе най-лошата година. Бях на дъното. Струва си всяка минута в залата за удоволствието, което изпитваш на почетната стълбичка. Няма такова удоволствие да пуснат химна в твоя чест“, допълни Юсеин, която сподели, че мечтае за олимпийска титла.
Евелина Николова сподели, на свой ред: „Наричат ме юнакът, може би, защото съм борбена съм и не се отказвам. И съм македонка. Последните години бяха трудни за мен. Имах застой и този медал върна увереността, апетита и жаждата за победа. Първоначално среброто го приех като неуспех, бях готова за финала. Но след това пренаредих нещата. Прецених, че ми остава малко за златен. Само спортист минал през такива неща може да разбере цената на успеха и на неуспеха. А тя е висока. Цената за този медал и за предните е да спазваш правилата и режима. Иначе не става“.
 „Дамата си е дама. Независимо какво работи, една жена винаги трябва да бъде поддържана с хубав маникюр, с хубава коса, да носи женствени дрехи. Аз съм маниак на тема маникюр“, казва още Николова, която е и шампионка по сумо, а в бъдеще мечтае за медал от Олимпиадата.
Биляна Дудова е нарината „лъвицата“ на националния тим. А защо?
 „Това, че ме наричат лъвица, значи, че на тепиха се боря като лъвица и давам цялото си сърце. Освен това съм зодия Лъв. Никога не е било лесно при мен. От малка съм се справяла с трудности. Преди много години загубих майка ми, точно на Коледа, на 25 декември, точно в моите ръце. Бях сломена от живота. Но се радвам, че успях да намеря сили. Реших, че ще продължа да се боря заради нея. Всяка титла и медал посвещавам на нея. Тежкият ми житейски път ми помогна в спорта. Всеки път, когато ми е трудно се сещам за кого го правя всичко. Вдигам високо глава и продължавам напред“, казва Дудова, която е устремена към световна и олимпийска титла.
„За първи път се случва да имаме две втори и две шампионки и едно пето място. С ред и дисциплина контролирам нещата, Понякога повишавам тон. С годините обаче все по-рядко. Те просто изпълняват нещата. Това, че някой плаче, не значи, че е слаб, а че дълго време е бил силен“, обясни треньорът Петър Касабов.
„Предполагам ме наричат жената-котка, защото съм от най-бързите. Бъркали са ме за гимнастичка. Може буи съм по-прибрана и скоромна,. Не обичам да се вдига шум около мен. Това е трудно, да, при все успехите“, коментира Миглена Селишка, която се стреми към класиране на Игрите в Токио през 2020 и медала.
https://gong.bg/oshte-sport/drugi-sportove/multimedia/video/borkinite-proslavili-bylgariia-za-pytia-kym-uspeha-i-mechtite-za-bydeshteto-539867

 

Девет изчезващи български занаята

Девет изчезващи български занаята
Яхнаджийство 
Цели поколения българи са създавали и надграждали традиции в различни занаяти, но след индустриалната революция през XIX в., серийното производство
 
 
Автор: Камен Колев

на стоки постепенно избутва от пазара ръчно изработените шедьоври на майсторите от малките работилнички. Днес на много от тези занаяти се гледа като туристическа атракция, а други са напът нацяло да изчезнат от нашите земи.
Според наши етнолози, девет от традиционните български занаяти днес са на изчезване.

Яхнаджийство 
се свързва с извличането на сусамово олио и тахан. Този занаят е бил широко практикуван през XVIII и XIX век. Маслодайната култура се отглежда в света от 1600 г. пр. Хр.
Увековечена е и в приказките на Шехерезада – прочутата реплика „Сезам, отвори се!“ е свързана със сусама, чието английско наименование е Sesame. Отразява свойството на растението да разтваря кутийките си със семенца, когато узрее.
Макар някога отглеждането на сусам у нас да е било традиционен поминък, днес е сведено едва до няколко села в Ивайловградска област. И въпреки че е близък до българския вкус, таханът също не е много популярен у нас. Мнозина го свързват с известната тахан халва, която обаче често се приготвя не със сусамова, а със слънчогледова паста.

Тюфекчийството,
наричано още пушкарство, е занаят на ръчно изработване, украсяване и орнаментиране на огнестрелно и хладно оръжие. Бижyтepът Антoн Мapинoв e eдин oт мaлкoтo мaйcтopи в Бългapия, кoитo все още практикуват този занаят. Роден е в Силиcтpa, къдeтo ce oбyчaвa при мecтeн мaйcтop да прави бижута. Пo-къcнo ce мести във Велико Търново.
Запалва се случайно по гpaвиpaнeтo нa opъжия, след като получава paзpeшително зa пpитeжaниe нa личнo opъжиe. Купува си пиcтoлeт и в интернет попада нa aмepикaнcки caйтoвe нa мaйcтopи гpaвьopи.

“Кaтo видях кoлкo ca кpacиви нeщaтa им, ce зaпaлих и peших дa oпитaм и aз. Мaлкo пo мaлкo cи кyпих инcтpyмeнти, някoи oт тях ce нaлoжи дa ми бъдат доставени oт САЩ, дocтa са cкъпи”, paзкaзвa Мapинoв.
Друг наш майстор тюфекчия е Александър Гевгалов от Казанлък – потомствен оръжейник. Той пък е гравирал оръжия за арабския свят, инкрустирал е и личния подпис на Михаил Калашников върху образци от автомат “Калашников АК-47″.

Мелничарството
с право се счита за един от най-старите български занаяти. В древността у нас масово били използвани ръчните хромелни мелници, за което свидетелстват стотици подобни мелници, намерени в пещерите.
Хромелни мелници били открити в царските жилища в първата българска столица Плиска. В древните български столици Плиска, Преслав и Царевец са открити голям брой мелнични камъни е диаметър 60-70 см. Предполага се, че някои от тях са използвани във вятърни мелници.
Първата валцова мелница във Видин е построена през 1899 г. През 1903 г. във Видин се построяват още две такива съоръжения.
Днес в България работят около 50 мелници за брашно, предназначено за търговски цели.

Сарачество
Името на този занаят произлиза от арабската дума сарач – седло. Майсторите изработвали впрегатни и ездитни конски принадлежности, ремъци, каиши, куфари, чанти, колани, паласки, кобури, щавени цървули.
Като основен материал се използват кожите от едър рогат добитък, овце, кози и свине. Днес изделията на сарачите могат да се видят само на специализираните занаятчийски панаири и в някои наши етнографски комплекси.

Шапкарство
Макар и да нямаме вековни традиции за носене на шапки като руснаците и англичаните, в миналото у нас броят на шапкарските ателиета е бил значителен. Преди 1940 година в столицата е имало 18 ателиета за шапки, а в Русе – над 35.
През 1946 г. обаче излиза закон срещу незаконното забогатяване, който засяга банкери, депутати и шапкари. Така на шапкарите е забранено да практикуват занаята си и те се преквалифицират в шивачи.
Много от тях са изгорили калъпите си и занаятът е започнал да се губи. Когато Хрушчов слага меката мъжка шапка, и у нас започват да се изработват такива. Един от най-старите ни шапкари е Георги Колев от Добрич, който се занимава със занаята повече от 70 г. В „Десант“ сме разказвали подробно за този уникален човек, който събира в тетрадки подписи на най-известните си клиенти.
Най-забележителната личност, посетила дюкяна му, е кинорежисьорът Франсис Форд Копола.

Бубарството
се свързва с отглеждането на копринени буби и производството на коприна. У нас се е практикувало още през VII-XI век, но особено силно се развива в края на XIX век. Ако в началото на ХХ век България е произвеждала 1250 тона копринени пашкули на година, но днес този традиционен поминък е почти изчезнал у нас.

А е имало времена, в които хиляди български семейства са се издържали от бубарство. През 1927 г. например над 2 милиона лева са влезли в българските домакинства с отглеждането на повече от 2038 т сурови пашкули.
Пак в онези години в държавната хазна са постъпили 176 милиона лева от износа на 550 тона сухи пашкули. Даже и в годините на икономическа криза през 30-те години на миналия век отглеждането на копринени буби е било по-доходно от житото, царевицата и гроздето.

До 1989 г. бубарството дава поминък на повече от 50 000 души при мощно държавно субсидиране на цените на суровините. Така произведените в България платове и дрехи от естествена коприна са били евтини и висококонкурентни на световния пазар.
С политическите и икономическите промени след 1989 г. и бързата приватизация на държавните дружества, които се занимават с бубарство, отрасълът е почти унищожен. Много от фирмите за копринени буби са затворени, други са разграбени и унищожени. Трети са обявени в несъстоятелност.

Гайтанджийство
Гайтанът е плетен вълнен шнур, с който се украсяват традиционните народни носии, изработени от аба. От практично средство за заздравяване на ръбовете и шевовете на дебелите вълнени дрехи, тези шнурове се превръщат в сложна рисунка. Първоначално се изработват ръчно. По-късно се използва чекръкът, а производството се механизири.

Силно развитие гайтанджийството получава по време на Възраждането и особено през ХІХ век. След Освобождението българските гайтани продължават да се търсят на турския пазар и това продължава до Първата световна война.
Главни центрове на гайтанджийството са Карлово, Калофер, Казанлък, Габрово, Сопот, Котел, Сливен, Пирдоп.
Заради силната конкуренция на фабричните изделия занаятът запада.

Калайджийството
е занаятът, при който се полага специално покритие върху метални съдове, които имат пряк контакт с огъня – джезвета, казани, тави. Тъй като бързо оксидират, се налага медните съдове да се посребряват или калайдисват. Бакъреният съд се поставя на огъня да обгори отвън и отвътре, като се държи с големи клещи. После с малко сярна киселина и памук се обтрива цялата повърхност и се залива с вода.

В калая се добавя нишадър, който го разтваря, после се добавят солна киселина и цинков прах. Съдът се поставя отново на огъня да се нагрее. Тази процедура се повтаря, докато се калайдиса хубаво целият бакър. Ако работата е качествено свършена, съдът издържа цяла година преди повторно калайдисване.

Мутафчийството
пък се свързва с отглеждането на кози, от чиято козина се произвежда основната суровина. Най-напред се извършва требене – с ръце се прави подбор на козината по цвят и дължина на материала. После козината се разчепква върху дървена дъска, а после се преде на чекрък.

При тъкането има два основни мотива, с които тъканта се украсява – “миши учишки” и “котешки зъбки”. Натуралният ефект при тъкането се постига чрез съчетаването на естествените цветове на козината – бяло, сиво, кафяво и черно. Занаятът запада катастрофално след Кримската война.

http://www.desant.net/show-news/35597

Внук на Захарий Стоянов живее в Пазарджик

Малцина у нас знаят нещо за наследниците на писателя, летописеца, публициста и революционера
автор:Продрум Димов
Мнозина свързват името на Захарий Стоянов преди всичко с неговите уникални “Записки по българските въстания” и с участието му в националноосвободителните борби. Но вероятно малцина познават, изключвам специалистите-историци, в детайли водещата му роля в историческото Съединение на Княжество България с Източна Румелия. Преломно събитие, осъществено с цената на малко жертви на 6 септември 1885 г. пред очите на изненаданата и явно пораздразнена Русия, пред шокираната, но дипломатично сдържана Европа. А предполагам, са още по-малко онези, които са се занимавали с проучване на корена и наследниците на забележителния български писател, самобитен летописец, страстен публицист и революционер.
За съжаление Захарий Стоянов все още не е заел своето подобаващо място в националната ни история, в литературата и публицистиката ни. Как да си обясним например факта, че в съвремието ни отсъстват национални тържества и чествания, посветени на годишнини от появата му на бял свят или пък на толкова преждевременната му внезапна кончина на 2 септември 1889 г.? Освен това не по-малко недоумение буди и обстоятелството, че в компетентните ни научно-исторически и литературни среди вече десетилетия наред стоеше неуточнена годината на неговото рождение – 1850 или 1851. Има ли родолюбив българин, който да не более и за съдбата на неговата гробница в Русе? Колцина пък знаят за нещата, свързани с неговите наследници, внуци и племенници. 

Въпроси, които не без основание чакат своя отговор

И понеже сме изправени пред реалната угроза да загубим българския идентичен корен (нещо, към което доста целенасочено се стремят сега мнозина наши известни “доброжелатели”), ми се ще да хвърля малко светлина върху малочисленото, но интересно присъствие на потомци от рода на Захарий Стоянов в Пазарджик. Сигурно се броят на пръсти онези наши съграждани, да не говорим за страната, които знаят, че инж. Храбър Стоянов, живеещ на ул. “Константин Величков” 28, е близък родственик – внук на този именит апостол от Априлското въстание. Неговият дядо Вичо, роден през 1875 г., е брат на Захарий – първородният син на Стоян и Йова Далакчиеви от с. Медвен, Котленско. Семейството има още 5 деца: Тодорка, родена през 1854 г., Марко (1856). Той през 1895 г. става кмет на Медвен. Другите наследници на родителите са Васил (1859), Жечка (1865) и Господин (починал на 13-годишна възраст). Но майката умира и овдовелият баща се задомява с младата католичка Рада, която му ражда още един син – Иван.
От 1883 до 1889 г. Вичо, дядото на Храбър, живее с младото семейство на Захарий и Анастасия Стоянови в Русчук (Русе), Пловдив и София. Той бил 

образован за времето си човек

- завършил гимназия в Разград, колекционирал вестници и периодични издания, излизали от Освобождението до 1940 г. Най-маловръстен от първия брак на баща си е Вичо, който имал четири деца: Захарий (взел името на най-големия си чичо), Стоянка, Здравко (роден през 1907 г. – баща на Храбър) и Живка.
Самият Храбър е роден през 1942 г. в Чирпан, но детските си и юношески години прекарва с родителите си в Димитровград. Завършил МЕИ в София. От 1970 г. живее в Пазарджик, където се изгражда като талантлив специалист и авторитетен стопански ръководител. Тук заедно със съпругата си Милка създават чудесно семейство, в което, стопляни от възрожденския пламък на рода, израстват двете им деца – Десислава и Момчил. Дори и имената им внушават силното желание на родителите 

никога да не угасват здравите народни традиции

Но да се върнем в последните дни на август 1889 г. Председателят на Народното събрание Захарий Стоянов, в нов европейски костюм и лъскави черни обувки, потегля с младата си житейска сподвижница Анастасия, вече бременна, с влак за Париж. Там го очакват вълнуващи преживявания, свързани с откриващото се Първо световно изложение, посветено на 100-годишнината от избухването на Великата френска революция. Забележителното юбилейно събитие се ознаменува и с рязането на лентата на уникалния емблематичен за френската столица монументален гигант – Айфеловата кула.
Уви! Не било писано да ги изживее… На 2 септември 1889 г. край брега на Сена най-неочаквано угасва завинаги неуморимият ревностен строител на младата следосвобожденска България. Фердинанд получава в Евксиноград телеграмата от френската столица за кончината на Захарий Стоянов. Хвърля пренебрежителен поглед върху тъжните й редове и я захвърля с нескрито безразличие на слугите. Починал е 

някакъв си недодялан и необразован селски овчар…

Ала за Анастасия, злощастната дъщеря на баба Тонка Обретенова, се занизват най-черните дни в живота й. Единствената нейна утеха е Захаринка, която се ражда на 16 април 1890 г. в Русчук. Но и на дъщерята, както и на бащата, било писано да се прости с този свят в далечна чужбина – в Германия. Много десетилетия тя живее там и свързва живота си с немския инженер Вили Громбах. За нещастие съпругът й е заловен от нацистите и разстрелян в лагера на смъртта “Дахау”. Овдовяла, тя се грижи за двете си деца – дъщерята Хилда и сина  Харалд, които прекарват живота си в Аугсбург, близо до Мюнхен. Там дочаква своя сетен земен ден тяхната майка, която починала на 8 октомври 1988 г.
Макар че животът й преминава далеч от родината й, сърцето й копнее непрестанно за българската земя, която е посещавала неведнъж. През 1985 г. Захаринка гостува отново в България и участва с неописуемо вълнение в тържествата, организирани в Пловдив по случай едновековния юбилей на Съединението. Присъства на откриването на паметника, ознаменуващ великото историческо събитие. В тези незабравими празнични дни тя гостува и в гостолюбивия дом на Милка и Храбър Стоянови в Пазарджик. Неповторими мигове – сълзи, вълнения, умиление. Те 

остават завинаги запечатани на безмълвните

но много красноречиви фотографии. В ръцете на скъпата гостенка потрепват пожълтелите листове на отколешни издания на биографията на Христо Ботев и “Записките”, носещи примамливия дъх на епохата на ненадминатия летописец.
Сетне с много писма Захариевата дъщеря изразява голямата си благодарност към своите родственици в Пазарджик за топлото и незабравимо пребиваване под южното небе на своя роден баща. Тези писма на Захаринка, както и множество редки снимки, юбилейни вестници, книги, и днес се пазят в този пазарджишки дом като скъпи реликви, за да се предават като свещен завет от поколение на поколение.

Захарий Стоянов
Паметник на Захарий Стоянов в Русе
 Паметна плоча в Париж, поставена от признателния български народ на бул. “Сен-Мишел” 31 във френска

Викторианско-едуардска всекидневна:

  Интересни  картини показват хората в техните салони над 100 години

Как изглеждат дневните във викториански и едуардски епохи? Вижте тези реколта снимки, за да видите украса на хората в техните салони преди повече от 100 години.

https://www.vintag.es/2016/11/victorian-edwardian-living-room-36.html

Фред Астер – джентълменът, който преобрази мюзикъла

Снимка на Andrews/ Gentlemen's Club.
Американски танцьор, певец и шоумен, Фред Астер е най-големият майстор в жанра на мюзикъла и заема достойно място сред великите актьори в киното от началото на XX век. Неговата театрална и кинокариера обхваща период от над 70 години, през които се снима в 31 музикални филма. Освен че преобръща представата за жанра на музикалната комедия, Фред Астер е и джентълмен като визия и поведение – винаги безупречно елегантен, винаги галантен кавалер в танца.
“Do it big, do it right and do it with style” – тази крилата фраза на Фред Астер отлично изразява неговото джентълменско отношение към работата и живота и се е превърнала във визитна картичка за личността му.
Фредерик Аустерлиц е роден на 10 май, 1899 г., в Омаха, Небраска, в семейство на емигранти с австрийски и германски корени. Талантливото момче танцува заедно със сестра си Адел от 5-годишен и блестящият, вълшебен свят на танца, на театъра и киното, е неговата голяма мечта. Изявите на младия тандем във водевила са с променлив успех, докато не попадат на сцените на Бродуей с пиесата Over The Top през 1917 г. – тогава Астер се запознава с Джордж Гершуин, което поставя началото на дълготрайната им дружба, оказала влияние върху кариерата на двамата артисти.
През 20-те и 30-те години Фред и Адел се появяват на сцените на Бродуей и Лондон в спектакли като Lady Be Good, Funny Faces, The Band Vagon и получават признанието на публиката от двете страни на океана. След като творческата им двойка се разпада, Фред продължава своята кариера и отправя поглед към „меката“ на киното – Холивуд.
Пътят му към успеха не е лесен и е изпълнен с разочарования и отхвърляне, но като истински джентълмен той работи упорито и не се отказва. „Не може да пее. Не може да играе. Леко оплешивяващ. Умее малко да танцува“. Това са отзивите, които Астер получава на едно от първите си прослушвания. Въпреки своите умения, той не винаги печели ролите си с лекота. Уверен в таланта си и най-вече силно мотивиран да се развива, все пак успява да пробие в голямото кино. Това се случва през 1933 година, когато Астер пленява с майсторския си танц звездата Джоан Крофорд и режисьора на филма „Танцуваща дама“. Младежът с огромни изтъркани обувки, възкъси панталони, износено не по мярка сако и стара шапка се оказва брилянтен танцьор и изискан кавалер – истински джентълмен от класа.
Следващият филм на Фред Астер „Излитаме за Рио” (1933 г.), не само го представя като добър актьор, но и поставя началото на емблематичния му тандем с Джинжър Роджърс. Фред получава възможност сам да избере партньорката си. Прослушва десетки актриси, но не одобрява нито една. Тогава продуцентът Джак Оуен му представя Джинджър – миловидна блондинка, играла вече в няколко водевила. Танцът „Кариока”, който е кулминацията във филма, става най-популярният в Америка. Появяват се стотици Фред и Джинджър. Одри Хепбърн заявява: „Астер научи Джинджър да разбира езика на танца, а тя придаде на този танц чувствена красота”. Но и още нещо – двамата са прекрасни на сцената, защото дълбоко в себе си той носи духа на джентълмена, а тя – на дамата. От 1934 до 1939 г. Фред и Джинджър се снимат в 9 филма и стават легендарна екранна двойка. Зад необикновената лекота на движенията им, която прави силно впечатление, се крие дълъг и тежък труд. Веднъж, репетирайки часове наред, Джинджър показва окървавените си обувки. В буквалния смисъл на думата успехите им се дължат на много пот и кръв. Астер е енергичен и амбициозен и държи да изпипва ролите си до последния детайл, защото истинският джентълмен винаги прави нещата така, както трябва, и се ръководи от една висша цел – да се развива, за да еволюира и средата.
Като джентълмен с щедър дух, той държи и на друго – да предаде своето изкуство на повече хора и да популяризира красотата на мюзикъла. Затова отваря своя школа, която се разраства с филиали по цял свят, а името му става нарицателно за жанра на мюзикъла. Стилът му е вдъхновение за поколения млади изпълнители, сред които и Майкъл Джексън.
Фред Астер е джентълмен и в личния си живот – той е отдаден съпруг и грижовен баща на две деца. Въпреки изкушенията на звездния живот в Холивуд, повече от 20 години остава верен партньор и спътник на съпругата си Филис Потър и проявява едно от най-важните качества на джентълмена – отговорност към близките.
Като класически джентълмен, Фред Астер е безупречно елегантен и това е причината да бъде включен в класация на Vanity Fair за най-елегантните личности на всички времена. Подобно на филмовите му герои, стилът на Фред е отчетливо американски. В повечето си роли е с фрак, като е забележително, че успява да съчетае определена степен на небрежност със строга елегантност. Г. Брус Бойер, автор на Fred Astaire Style, нарича Астер „майстор на небрежната елегантност“, който придава на класиката модерен стил. Разбира се, фраковете му от Anderson&Sheppard са шити специално за него с подходящи извивки и дължини, за да може да танцува. Фред предпочита ризи с мека яка, широки панталони с висока талия и маншет. Избира сака с широки ревери, двуредно закопчаване и силует, който разширява горната част на тялото и прибира талията. Тази кройка му осигурява необходимата комбинация от класическа елегантност и лекота на движение. Стилът на Фред се смята за повлиян от американския collegiate prep style от 20-те и 30-те години, а използването на шал или стара вратовръзка като заместител на колан отразява това –дори в зряла възраст Астер все още носи този акцент. Бутониерите са негова запазена марка, с която освежава тоалетите си. Цилиндърът е почти винаги на главата му като реверанс към класическата мъжка елегантност от XIX век. А понякога го заменя с борсалино, което е особено популярно в средите на Холивуд в началото на миналия век.
Фред Астер не само е облечен със стил, но се отличава с елегантни маниери и кавалерство, които актьорът смята за задължителни за един джентълмен. „За днешните деца няма по-трудна задача от това, да се научат на добри маниери, защото не виждат около себе си и следа от такива обноски“, казва той.
Великият шоумен танцува за последен път на 77 години в мюзикъла „Развлечението” и сякаш има нещо символично в името на постановката – майсторът на танца посвещава живота си на забавлението в неговия най-красив и артистичен смисъл.