Малцина у нас знаят нещо за наследниците на писателя, летописеца, публициста и революционера
автор:Продрум Димов
Мнозина свързват името на Захарий Стоянов преди всичко с неговите уникални “Записки по българските въстания” и с участието му в националноосвободителните борби. Но вероятно малцина познават, изключвам специалистите-историци, в детайли водещата му роля в историческото Съединение на Княжество България с Източна Румелия. Преломно събитие, осъществено с цената на малко жертви на 6 септември 1885 г. пред очите на изненаданата и явно пораздразнена Русия, пред шокираната, но дипломатично сдържана Европа. А предполагам, са още по-малко онези, които са се занимавали с проучване на корена и наследниците на забележителния български писател, самобитен летописец, страстен публицист и революционер.
За съжаление Захарий Стоянов все още не е заел своето подобаващо място в националната ни история, в литературата и публицистиката ни. Как да си обясним например факта, че в съвремието ни отсъстват национални тържества и чествания, посветени на годишнини от появата му на бял свят или пък на толкова преждевременната му внезапна кончина на 2 септември 1889 г.? Освен това не по-малко недоумение буди и обстоятелството, че в компетентните ни научно-исторически и литературни среди вече десетилетия наред стоеше неуточнена годината на неговото рождение – 1850 или 1851. Има ли родолюбив българин, който да не более и за съдбата на неговата гробница в Русе? Колцина пък знаят за нещата, свързани с неговите наследници, внуци и племенници.
Въпроси, които не без основание чакат своя отговор
И понеже сме изправени пред реалната угроза да загубим българския идентичен корен (нещо, към което доста целенасочено се стремят сега мнозина наши известни “доброжелатели”), ми се ще да хвърля малко светлина върху малочисленото, но интересно присъствие на потомци от рода на Захарий Стоянов в Пазарджик. Сигурно се броят на пръсти онези наши съграждани, да не говорим за страната, които знаят, че инж. Храбър Стоянов, живеещ на ул. “Константин Величков” 28, е близък родственик – внук на този именит апостол от Априлското въстание. Неговият дядо Вичо, роден през 1875 г., е брат на Захарий – първородният син на Стоян и Йова Далакчиеви от с. Медвен, Котленско. Семейството има още 5 деца: Тодорка, родена през 1854 г., Марко (1856). Той през 1895 г. става кмет на Медвен. Другите наследници на родителите са Васил (1859), Жечка (1865) и Господин (починал на 13-годишна възраст). Но майката умира и овдовелият баща се задомява с младата католичка Рада, която му ражда още един син – Иван.
От 1883 до 1889 г. Вичо, дядото на Храбър, живее с младото семейство на Захарий и Анастасия Стоянови в Русчук (Русе), Пловдив и София. Той бил
образован за времето си човек
- завършил гимназия в Разград, колекционирал вестници и периодични издания, излизали от Освобождението до 1940 г. Най-маловръстен от първия брак на баща си е Вичо, който имал четири деца: Захарий (взел името на най-големия си чичо), Стоянка, Здравко (роден през 1907 г. – баща на Храбър) и Живка.
Самият Храбър е роден през 1942 г. в Чирпан, но детските си и юношески години прекарва с родителите си в Димитровград. Завършил МЕИ в София. От 1970 г. живее в Пазарджик, където се изгражда като талантлив специалист и авторитетен стопански ръководител. Тук заедно със съпругата си Милка създават чудесно семейство, в което, стопляни от възрожденския пламък на рода, израстват двете им деца – Десислава и Момчил. Дори и имената им внушават силното желание на родителите
никога да не угасват здравите народни традиции
Но да се върнем в последните дни на август 1889 г. Председателят на Народното събрание Захарий Стоянов, в нов европейски костюм и лъскави черни обувки, потегля с младата си житейска сподвижница Анастасия, вече бременна, с влак за Париж. Там го очакват вълнуващи преживявания, свързани с откриващото се Първо световно изложение, посветено на 100-годишнината от избухването на Великата френска революция. Забележителното юбилейно събитие се ознаменува и с рязането на лентата на уникалния емблематичен за френската столица монументален гигант – Айфеловата кула.
Уви! Не било писано да ги изживее… На 2 септември 1889 г. край брега на Сена най-неочаквано угасва завинаги неуморимият ревностен строител на младата следосвобожденска България. Фердинанд получава в Евксиноград телеграмата от френската столица за кончината на Захарий Стоянов. Хвърля пренебрежителен поглед върху тъжните й редове и я захвърля с нескрито безразличие на слугите. Починал е
някакъв си недодялан и необразован селски овчар…
Ала за Анастасия, злощастната дъщеря на баба Тонка Обретенова, се занизват най-черните дни в живота й. Единствената нейна утеха е Захаринка, която се ражда на 16 април 1890 г. в Русчук. Но и на дъщерята, както и на бащата, било писано да се прости с този свят в далечна чужбина – в Германия. Много десетилетия тя живее там и свързва живота си с немския инженер Вили Громбах. За нещастие съпругът й е заловен от нацистите и разстрелян в лагера на смъртта “Дахау”. Овдовяла, тя се грижи за двете си деца – дъщерята Хилда и сина Харалд, които прекарват живота си в Аугсбург, близо до Мюнхен. Там дочаква своя сетен земен ден тяхната майка, която починала на 8 октомври 1988 г.
Макар че животът й преминава далеч от родината й, сърцето й копнее непрестанно за българската земя, която е посещавала неведнъж. През 1985 г. Захаринка гостува отново в България и участва с неописуемо вълнение в тържествата, организирани в Пловдив по случай едновековния юбилей на Съединението. Присъства на откриването на паметника, ознаменуващ великото историческо събитие. В тези незабравими празнични дни тя гостува и в гостолюбивия дом на Милка и Храбър Стоянови в Пазарджик. Неповторими мигове – сълзи, вълнения, умиление. Те
остават завинаги запечатани на безмълвните
но много красноречиви фотографии. В ръцете на скъпата гостенка потрепват пожълтелите листове на отколешни издания на биографията на Христо Ботев и “Записките”, носещи примамливия дъх на епохата на ненадминатия летописец.
Сетне с много писма Захариевата дъщеря изразява голямата си благодарност към своите родственици в Пазарджик за топлото и незабравимо пребиваване под южното небе на своя роден баща. Тези писма на Захаринка, както и множество редки снимки, юбилейни вестници, книги, и днес се пазят в този пазарджишки дом като скъпи реликви, за да се предават като свещен завет от поколение на поколение.