и семейство в православна перспектива

Днес психолози и социолози анализират безрадостния семеен живот и са разтревожени от неустойчивостта на брака и от болката, която тази неустойчивост причинява както на съпрузите така и на децата. Това е така, защото изначалния смисъл на брака днес се оказва неразбираем за хората. Мнозина разглеждат брачната институция просто като частен договор и му придават утилитарен характер. Някои разглеждат брака от чисто социално-държавна гледна точка. При нея семейството се превръща в малка частица, клетка от държавния организъм, натоварена с голяма тежест, често не по силите и.

Но психологията и социологията изхождайки  от своите области, които са  ограничени от постановката на проблемите, и областите на изследване не могат да достигнат до  пълнотата на брака и неговото предназначение както това е разкрито в опита на Църквата.

Водена от спасителната си мисия в света, Църквата отрежда на брака специално място, дава  на мъжа и жената, встъпващи в брак, особено благословение наречено “тайнство”, а тайнство по думите на св. Николай Кавасила са вратата, през която Христос се връща отново, за да пребивава в Своята Църква. Изхождайки от това, тайнството  не е религиозна форма на “регистрация”, а  живо общение с Христос.

Смисълът на брака като тайнство е прославянето на нововенчаните и на тяхното потомство в Царството Божие. Църквата благославя младоженците за раждането на деца и умножаването на човешкия род, което е заповед, дадена отначало на прародителите, но ги вижда и като прославяне пред Бога И ще бъдат двамата  една плът. Тази тайна е велика, но аз говоря за Христос и за Църквата (Еф. 5:20-33). Именно за това св. апостол Павел нарича брака “тайна” имайки предвид, че  бракът се запазва  в Царството на вечността. Следователно в светото тайнство Брак на първо място е преживяването на реалността на Царството Божие в Светата Евхаристия, а на второ място са биологичните отношения, които се изграждат в резултат на любовта между мъжа и жената  в семейството, които ги водят и съпътстват в настоящия им живот към вечния.

В тези биологични взаимоотношения, Църквата се намесва, за да даде истинните измерения на сексуалната любов, да освободи силата на любовта в човека от подчинението й на природната необходимост и за да разкрие образа на Църквата и дара на новия живот в единството на мъжа и жената.

Православието учи, че единственото място, където половите отношения могат да бъдат физически осъществявани, като са насочени към добро и целесъобразност, е моногамния(μονογαμια), хетеросексуалния, благословения и съпружески живот. Бракът следователно изисква изключително и пълно задължение на двама души един към друг.

Бракът е хетеросексуален поради това, че Бог “ги създаде мъж и жена” с ясната цел да имат потомство, да се”плодят и множат”(Бит 1:28) т.е. да продължат Неговото творческо дело чрез съединяването на два живота в едно общо любовно единство, съюз който е ново творение, правещ двамата “една плът”. Следователно от еротична и страстна, любовта трябва да се преобрази в αγαπη (безкористна, себеотдаваща любов), която е съединяваща любов и която въвлича душата във вечно общение с Бога. Чрез взаимния отказ от лична воля и приемането на волята на другия, единството на мъжа и жената започва да се изгражда не върху природните основи на сексуалния нагон, а върху основите на църковното общение, които предполагат себе-преодоляване и себе-принасяне. Бракът получава облика си не от природните връзки, а от връзките в Небесното Царство Така християнското семейството става “малка църква”. Сексуалните взаимоотношения извън брака не могат да достигнат изконната си цел, а днешните брачни съжителства –конкубинати опорочават брака и не са ”дори начало на брак”

За да станат една плът в смисъла, вложен от Бога, мъжът и жената трябва да приемат в отношенията си един към друг същия вид и качество на верността и саможертвата, която Христос прие за Своя народ т.е по подобието на кръстната и спасителна любов на Христа. Съпружеския живот изобразява съюза между Христос и Църквата. В брака се изграждат отношения на любов между мъжа и жената  в семейството, които ги водят и съпътстват в настоящия им живот към вечния.

Според православното предание целта на брака е самия брак. Децата са негова съставна част, а не цел. Може съпрузите по някаква причина да нямат деца или да ги изгубят, така че хората би трябвало да  се събират в семейство за да изживеят живота си във взаимна любов, т.е в преодоляване на индивидуализма и егоизма си, в разширяване границите на личността и подготовка за вечния живот.

Бракът е динамично явление, цялата му сила е в движението, целеустремеността, в неговото общочовшко явление . Бракът е и символ на мъченичеството, а мъченик е онзи, който свидетелства пред целия свят някаква ценност – в случая любовта, за правдата ,истината, красотата- и който пред нищо не се спира ,за да доведе свидетелството си до онези, които се нуждаят от него. Заради това Църквата призовава всеки жених и невеста да вярват в любовта, да вярват един в друг с такава сила, че да свидетелстват – каквото и да им струва – за любовта, за единството, за това че истинската любов може да победи всичко.

Днес обаче всеобща констатация е, че модерния човек е силно секуларизиран,   дори в съвременното европейско и американско общество се говори за постхристиянска култура, заменят се старите ценности с нови като днешния човек се стреми повече да произвежда и повече да консумира, както материални така и духовни продукти. Това се отразява, върху взаимоотношенията между мъжа и жената и върху брака и  техните последици върху децата. В последните десетилетия драстично са се увеличили разводите, трафика на хора с цел сексуална експлоатация, а производството на порнографски материали носи милиарди долари годишен приход на създателите си. Лесният достъп до тях чрез интернет допълнително формира образа на едно консуматорско отношение към мъжа и жената и  загубването на личностното отношение към тях. Изневярата (прелюбодеянието) се приема  за нещо нормално и разводите породени от егоизма стават факт, който има тежки последствия най-вече върху децата и тяхната психика.

Православната Църква обаче смята, че неразторжимостта е едно от съществените свойства на брака”което Бог е съчетал, човек да не разлъчва”(Мат. 19:6). Разтрогването на брака се явява само по себе си тогава, когато между съпрузите е унищожена основата на брака-любовта. Заради това църковната власт не разтрогва брака, а само юридически констатира печалния факт, че законния брак е изгубил своята основа.

Разводът една от най-големите и чести трагедии, които могат да сполетят съвременния човек. Той представлява не само край на любовта, която е обусловила брака , но и край на надеждите за един цялостен живот, пълен с радост и дълбочина и смисъл.

Защо се стига до там че двама души обичали се доскоро, изведнъж открият че помежду им любовта им се е изчерпала и че им остава само да се разделят? Причината е в това, че твърде много бракове се сключват от недостатъчно зрели хора, които нито защитават брака си, нито се грижат за него. В такъв брак ние откриваме духа на индивидуализма. Ето защо ние православните християни, отчитайки, че човешкото сърце бива жестоко и кораво (Мат. 19:8), твърдо и неустойчиво, считаме че развода е възможен, въпреки, че го възприемаме като една от най-големите трагедии в съвременния ни живот. Нещо повече – приемаме това върху себе си, защото отговорност за разводите носи и цялата Църква, т.е ние християните  трябва да възпитаваме  хората при това не само с думи и проповеди , но най-вече с пример.

А що се отнася до съвременното разбиране за допустимостта на аборта, това само по себе си говори за изумителното безчувствие на човека и въобще на обществото– към живота на отделната личност. Диво и нечовешко е да се мисли, да се  говори за святост на самия човешки живот и в същото време да се разрешава и узаконява убийството, наречено аборт. И наистина парадоксално е, че в страна, където абортът е узаконен никой – започвайки от правителството и свършвайки с обикновения гражданин – няма право да говори, че човешкия живот е светиня , защото абортът е убийство.

Брак, в който децата са нежелани, е основан на повредена егоистична и похотлива любов. Давайки живот на друг, човекът подражава на творческия акт на Бога и, отказвайки се от това, той не само отхвърля своя Творец, но изкривява и своето собствено естество, защото без желание да подражава на Твореца на живота и Отца, по всякакъв начин човекът престава да бъде “образ и подобие Божие”.

Абортът, извършващ се от двойка или от жена допуснала да зачене нежелано от нея дете и искаща да се отърве от него – не  е нищо друго, а престъпление -предумишлено убийство. Жените извършили аборт, не знаят какви ще са последствията – и психични и физиологични.

Но се  случва човек да се опомни, да дойде в себе си (Лука 15:17) и след като сме извършили грях трябва така  или иначе да  поправим този грях. Злото което сме сторили другиму може да бъде изгладено, но да отнемеш живота на живо същество е непоправима загуба. Единственото което можем да направим е, да молим Бог да даде вечен покой на тази душа на която ние не сме дали възможност да се осъществи и да бъде жив човек, било то поради лекомислие, нецеломъдрие, поради някаква душевна или телесна алчност.

С аборта семейството се лишава от най-великата радост на детераждането и възпитанието на децата си, което е Божие благословение. Не съществува християнски брак без чистото и горещо желание на двамата родители да притежават тази радост и да я споделят помежду си.

Както виждаме пред съвременното семейство съществуват много предизвикателства, на които ние трябва да отговорим със съборния глас на Църквата. Трябва да  подчертаваме абсолютната уникалност на брака, пред обществото, и че чрез св. Евхаристия любовта в брака се проектира във вечното Царство Божие. Това означава, че ние православните не можем да се съгласим, че бракът съществува само “докато смъртта ни раздели“, а вярваме във вечността му, тъй като  е венчаване със слава и чест в Христа Възкръсналия истинския Бог и истински Човек.

Ние сме длъжни да свидетелстваме, че в  тайнството на брака,  човешката природа без губи пълнотата на човешкото естество участва в по-високата реалност на Светия Дух. Човечеството става още по-човечно и изпълнява своята изключително предназначение да бъде свещеник и медиатор между Бога и творението, че това е дара на новия живот в единството на мъжа и жената.

Свещ. Добромир Димитров

Квинт Септимий Флоренс Тертулиан е една от най-представителните фигури на латинската апологетика. Роден е около 160 г. в Картаген. Произхожда от езическо семейство, баща му е римски центурион. Получил е високо общонаучно, риторическо и юридическо образование, след което е бил адвокат в Рим. Там той приема и християнството, а скоро след това – около 195 г. – се завръща в Картаген, където се проявява като безкомпромисен защитник на епископалната църква от нападките на езичници и гностици. Малко след 200 г. обаче сам той се отделя от тази църква и се присъединява към суровата есхатологично-аскетична секта на монтанитите. По всичко изглежда, че към края на живота си се е откъснал и от монтанизма и е основал собствена секта. Починал е след 220 година.

От многобройните, неизменно високотемпераментни съчинения на Тертулиан, до нас са достигнали тридесет и едно произведения. Въпреки безспорно сложните му отношения с епископалната църква, като несъмнен негов принос се схващат и до днес неговите (първи в латиноезичната традиция) разсъждения по тринитарния въпрос и въвеждането на съответната терминология. Приписваното му „Credo quia absurdum“ твърде близко не само по дух, но и по буква на множество негови твърдения (срвн. „За плътта Христова“, 5), има парадигматично място в християнската католическа доктриналност при насочеността й към хармониране на разума и вярата.

Сред съчиненията му най-значими са „Срещу гностиците“, „Срещу Маркион“, „Срещу Праксея“, „За душата“, „За свидетелството на душата“, „За кръщението“, „За идолопоклонничеството“ и други. Но на челно място сред тях бива поставяна неговата „Апология на християнството“ – първият текст на Тертулиан, представен изцяло в български превод.

Доц. Георги Каприев

Нравственост

В своите съчинения по морални въпроси Тертулиан, сред многото други проблеми, обсъжда и християнското отношение към военната служба:

„Сега да видим, може ли вярващият християнин да се подвизава на военна служба и възможно ли е да се допускат военни да стават християни, дори те да са обикновени войници, които нямат необходимост да извършват жертвоприношения или да произнасят смъртна присъда. Няма нищо общо между човешките и божествените клетви, между знамената на Христос и знамената на дявола, между лагера на светлината и лагера на тъмнината… и, след като Господ обезоръжил Петър, това важи и за всеки войник, започвайки от това време и за в бъдеще.“ („За идолопоклонството“, 19)

Очевидно е, че за Тертулиан въпросът се състоял не във възможността за убийство по време на битка (както е естествено да предположи човек от нашата култура), а в задължението на висшите военни чинове да извършват жертвоприношения на езическите богове и в необходимостта да се произнасят смъртни присъди на военните престъпници.

Тертулиан е против християните да служат в армията, но новозаветният аргумент „който вземе нож, от нож ще умре“ в неговите разсъждения е на последно място. Основното несъгласие е свързано с това, че военната служба, също както и много други професии в римското общество, предполагала участие в езическите обреди. Християните не трябва да отиват в армията, още повече, че задължителна военна служба в римската империя не е имало: армията се състояла от професионални наемници.

Във връзка с това трябва да се отбележи, че определено учение по повод военната служба в Новия Завет не намираме. Историята на Църквата знае светци, които са били военни, макар, от друга страна, някои светци са били канонизирани поради това, че доброволно са търпели насилие (напр. Борис и Глеб). Христос никога не е проповядвал дезертьорство. И в епизодите на новозаветните книги срещаме римски военноначалници, отличаващи се с вяра и с благочестив начин на живот (стотникът Корнилий). Всички учения за непротивене на насилието, бидейки доведени до логичен край, стават лицемерие, поради лицемерната структура на обществото. Невъзможно е да се разглежда един обществен проблем отделно от другите: така, ако човек не иска да взима участие във военно насилие, той трябва също да се откаже да плаща данъци, и да не гласува на избори. Единствена алтернатива на общественото съществуване може да бъде монашеството, проповядващо пълно излизане от обществото.

Тертулиан смятал, че не само военната служба, но и много други професии са неприемливи за християнина. В същото време казвал, че християните трябва да бъдат допуснати към обществена служба. Работата била там, че римската власт забранила на християните да заемат длъжности, свързани с обществено-политическия живот, поради това, че ги считала за опасни сектанти и предатели (поради същата причина: те отказвали да участват в езическите обреди).

В своята „Апология“ Тертулиан доказвал моралните предимства на християните пред езичниците. Той твърдял, че, въпреки всички обвинения, християните са чужди на каквито и да било групировки и секти и че обвиненията за предателство са несправедливи поради простата причина, че християните са лоялни по отношение на целия свят:

„Трябва с нас да се постъпва с кротост или поне да се счита за позволена тази религия, която не може да бъде обвинена в нищо такова, от което по справедливост следва да се боим в забранените събрания. Те са забранени, ако не греша, заради общественото спокойствие, за да не бъде смущаван градът от противоположните партии: те лесно биха могли да възбуждат събранията на народа и сената, да прекъсват… проповедите и обществените зрелища, особено в това време, когато самото насилие се продава. Колкото до нас, то ние, не бидейки свързани с пристрастие нито към славата, нито към почестите, не намираме никаква изгода за себе си да правим сборища или заговори. Ние никога не участваме в обществените дела: целият свят е наша държава.“ („Апология“, 38)

 предоставил от Уикипедия: Павел Владов

тагове: кратко, животоописание, Квинт Септимий Флоренс Тертулиан

Дейвид е  англичанин , от Ню Хемпшир, САЩ.  Художник, учител, писател и телевизионен оператор, той  е на длъжност  Изпълнител в Residence и преподавател   в Thomas More – Колеж по либерални изкуства. В програмата  за красота, която   предлагат   по TMC, се фокусира върху връзката между католическата култура, със специален акцент върху изкуството и литургията. Дейвид е бил   в църква в Лондон, през 1993 година.

Снимка: Мишел Widmer-Schultz

 авторизиран превод: мария герасова

 тагове: художник, американец, David Clayton

Рудолф Щайнер

Събитието на Голгота е посвещение, изнесено върху сцената на световната история! При това, въпросното посвещение се отнася не само за неговите непосредствени свидетели, а и за цялото човечество. И кръвта, която се пролива на Кръста също прониква в цялото човечество. Капките кръв, изтекли от раните на Христос Исус засягат цялото човечество и дават началото на нов духовен живот. Сега , в човечеството се влива сила, докато всички други основатели на религии са вливали в него само мъдрост. Ето огромната разлика.

За да бъде разбрано това събитие, необходимо е много по-дълбоко вникване в нещата, отколкото хората предполагат. Онова, с което човешкият аз е физически свързан, е кръвта. Кръвта е външният израз на човешкия аз. Без идването на Христос хората непрекъснато биха усилвали своя аз и биха потънали в безграничен егоизъм. Ето от какво ги предпазва Събитието на Голгота! Какво изтича тогава, наред с Христовата кръв? Излишната субстанционалност на аза! Кръвта е трябвало да се пролее! Това, което започва в Елеонската планина, когато потта на Спасителя избива в кървави капки, намери своето продължение в пролятата кръв от Христовите рани на Кръста. И това, което се е проляло тогава като кръв, е знак и символ на всичко, което под формата на излишък от човешки егоизъм е трябвало да бъде пренесено в жертва… Фактически , тя няма нищо общо с човешката кръв. Тя представлява не друго, а излишната кръв на човечеството, чрез която хората биха потънали в безогледен егоизъм; да, точно това би станало, ако неизмеримата Христова любов не взима решението да бъде пролята кръвта на Спасителя. Към кръвта, пролята на Голгота е примесена и неизмеримата, безгранична любов и окултният изследовател ясно установява как тази безгранична любов е изцяло проникнала в кръвта на Голгота… Тази неудържима, безгранична любов, прощава дори и най-ужасното злодеяние във физическия свят, и от Кръста прозвучават думите, които са висш израз на любовта: прошка на онези, които са извършили най-голямото злодеяние на света “Отче, прости им, защото не знаят какво правят”/Лука, 23:32/. От Кръста Христос измолва прошка за тези, които го разпнаха!

Освен това, Евангелието на Лука свидетелства и за безграничната сила на вярата…Именно по това се различават двамата разбойници. Единият от тях няма вярата, но другият разполага с таза вяра като с една слаба светлина, която проблясва в духовния свят и той не губи връзка с духа. Ето защо, той чува думите: “Истината ти казвам, още днес ти ще бъдеш с мен в рая”/Лука, 23:42/. Ето как,от Кръста прозвучава истината за вярата и надеждата, наред с истината за любовта.

И сега, в душевната област на човека се сбъдва още нещо. След като е изпълнен с безграничната любов, разливаща се от Кръста на Голгота, човек може да се вгледа в бъдещето и да потвърди: цялата еволюция трябваше да протече по такъв начин, че онова, което живее в мен като дух, постепенно да обхване и преобрази цялото планетарно развитие на Земята. Това, което е тук преди намесата на лициферичните същества, принципът на Отца, духът, който приехме, всичко това, ние отново ще върнем на Отца; но постепенно , ние ще проникнем целия си дух с Христовия принцип и ръцете ни ще дадат израз на това, което живее в душите ни под формата на чист и ясен образ. Както ръцете ни са създадени не от нас, а от принципа на Отца, така и занапред , те ще се изпълнят с принципа на Христос. Преминавайки от едно прераждане в друго, хората постепенно ще внесат в своите външни тела духовният поток от Мистерията на Голгота, стигащ чак до принципа на Отца, така че и външният свят ще бъде проникнат от Христовия принцип. Хората ще изпитат онова вътрешно спокойствие, което се разля от Кръста на Голгота, превръщайки се в най-голямата надежда, в идеала: “Ето, аз оставям в мен да покълне вярата, да покълне любовта; и тогава вярата и любовта ще заживеят в мен, а аз ще зная, че ако са достатъчно силни, те ще изпълнят целия външен свят. Защото ще зная още, че те ще изпълнят дори принципа на Отца.”

Надеждата за бъдещето ще се прибави към вярата и любовта, и хората ще разберат, че занапред трябва да извоюват следната увереност: имам ли вярата, имам ли любовта, аз ще се отдам на надеждата, че всичко, което е в мен благодарение на Христос Исус постепенно ще обхване и преобрази целия външен свят. И тогава, хората ще разберат последните думи, прозвучали от Кръста като висш идеал: “Отче, в Твоите ръце предавам Духа си” /Лука, 23:46/

Рудолф Щайнер СС 114, Евангелието на Лука 10 л. 26 септември 1909 год.

тагове:последни, думи, Христос, кръст

Нашите предшественици са оставили доста следи от своето присъствие. Древни сгради, фрески в гробници, статуи, монети, украшения и т.н. Земите на България са мечта за всеки археолог. Трудно е човек да си представи какви съкровища и важни артефакти са скрити под нозете ни. В Добруджа например могат да се намерят доста интересни неща засягащи нашата история. 

Като пример могат да се посочат монетите на цар Канит. За съжаление твърде малко знаем как е управлявал този стар владетел. Живял е преди около 2200 години  и се е радвал на истинско благоденствие защото монетите му са с добро качество.

  http://www.wildwinds.com/coins/greece/scythia/SNGBM_351.jpg

  http://www.wildwinds.com/coins/greece/scythia/SNGStancomb_310.jpg

Името на властвалия в нашите земи Канит е интересно, подобно e на фригийскотоКанути(еваис). Последното от своя страна е сродно  на минойското Канути (1). Всички те показват връзка с древната тракийска титла  акенас (2), която е по-стария вариант на старобългарската канас, канес-княз. Значението на Канит, Канути(еваис) и Канути е първи, водещ, стоящ начело, като обяснението идва от ст.блг. конь, кань* – начало.  

Ето какво показват фактите – траки и пелазги (минойци) са познавали лични имена, чийто семантика е същата като на старобългарската титла канас, канес-княз.Царувалият в нашата Добруджа Канит е живял преди около 2200 години, фригийското име Канути(еваис) е документирано преди 2750 години, а ова на Канути преди около 3600 години.

Виждаме, че просто няма как дедите ни да са домъкнали титлата канас, канес –княз от Памир, Тибет, или Туркестан. Тя е изключително древна и принадлежи по право на древните балкански народи, чиито наследници сме ние…

В Добруджа, в приблизително същия период, в който е живял  Канит -III-ти-II-ри век преди Христа, са властвали и други благородници с особени имена. Като пример могат да се посочат царете Адраспос и Хараспос. И двата антропонима съдържат частицатааспос, която всъщност е древна тракийска дума за кон. Срещаме я в епитет на Тракийския конник  – Ут-аспиос*.

http://www.wildwinds.com/coins/greece/scythia/Moushmov_5813.jpg

Адраспос означава бърз конник, частицата адра, отговаря на ст.блг яндръ-бърз а аспосе кон, конник. Другото име – Хараспос притежава значението ярък, светъл конник. Харсе обяснява с хетската дума харкиш-светъл, сияен и разбира се българската ярък. Същата тази частица се среща и в името на хунът Харатон.

Най-интересното е, че името Хараспос носи същата семантика както и името на князАспарух – светъл ездач.Не може да пренебрегнем това, че частицата аспа от името на Аспарух се среща в имена на владетели от  Добруджа почти девет века преди “идването” на старите българи. Моля ви, обърнете внимание, не девет, не деветдесет години, а почти девет века  преди официалната “поява” на дедите ни на Дунава, имена сродни на това на Аспарух са се ползвали в земите ни.

Отново в Добруджа е властвал цар Золтес, чието име се тълкува със ст.блг. златъ –златен. Золтес е древен вариант на българските имена Злат, Злате, Злато, Златан. В Добруджа живее и тракийския цар Котела. Дъщерята на този тракийски благородник е наречена Меда. Известна е с това, че става съпруга на Филип Македонски ( бащата на Александър Велики). Явно бракът е целял да се заздравят отношенията на старите македонци и гетите. Името на тракийската принцеса Меда е обяснимо с българската дума мед, сродни имена са Медичка, Медла.

Всъщност не само имената на древните владетели на Добруджа показват, че присъствието ни на Балканите  датира от най-дълбока древност. Североизточна България  крие много тайни. За  дедите ни е добре известно, че практикуват изкуствената черепна деформация не само в Късната Античност, но дори и през XVI-ти век ( Й.Йорданов, Антропология на старите българи). Това, което твърде малко хора знаят е, че особеният обичай е засвидетелстван при тракийското население на Добруджа, като началото е положено през далечната Каменната епоха(Й.Йорданов, Антропология на старите българи).. Фактите показват, че в никакъв случай не може да се говори за въвеждане на нов обичай у нас от народ, чиято родина е Азия.

Разглеждайки старобългарската материална култура в пределите на Добруджа Д.Овчаров подчертава, че типичните старобългарски жилища са землянки и полуземлянки (Д.Овчаров, Въведение в старобългарската култура). Това е верно разбира се, но трябва да се спомене и важната подробност, че още през Бронзовата епоха землянката и полуземлянката са типични жилища на траките обитавали Добруджа ( Агре, Китов, Въведение в тракийската археология). Името на тракийското племе корпили означава – живеещи в землянки. Плиний говори за троглодити в Добруджа, а троглодити е превод на пещерняци, живеещи в землянки. Уверяваме се, че типичните жилища на старите българи не се различават от тези на траките. Същото важи и за погребалните ритуали. Д. Овчаров, а и Р. Рашев представят в работите си интересна информация за старите българи. В Средновековните некрополи (като този от Нови Пазар например от са намирани гробове с жертван кон и куче. В работата си “Ancient Thrace”А.Фол, К.Порожанов, К. Йорданов и В. Фол съобщават за тракийски погребален ритуал, при който се жертва кон и куче (или вълк)…

Къде е промяната тогава, промяната, която трябваше да настъпи, ако чужд народ се бе настанил в Добруджа? Имена сродни на това на Аспарух са ползвани от древните владетели на Малка Скития около девет века преди прословутата 681-ва година. Типични старобългарски обичаи и погребални обреди се практикуват в земите между Дунава и Стара Планина още през Каменната и Бронзовата епоха…И защо ние разбираме смисъла на тракийски топоними като Водас, Загора, Бела, Баба, Дебри, Коне, Вир, Листи? Нали за чужденец това би било невъзможно? За нахлулите в Британия англо-сакси Камулодунум, Ебуракум и др. са били непонятни, тъй както за турците са звучели странно имената на нашите градове Плиска, Преслав, Търново…Да обаче, при нас българите се наблюдава един смайващ феномен – тракийските топоними и хидроними са обясними на български език.

Защо е толкова трудно за някои хора да кажат без увъртане, че българите са потомци на древен балкански народ, който е създател на първата европейска цивилизация? Нима не е в интерес на България светът да знае какъв е нашия принос в историята? Колко доказателства за местния ни произход трябва да се появят още? През 30-те и 50-те години на 20-ти век бяха извършени обширни антропологически изследвания показващи, че сме европейци по произход, а и, че повечето от нас спадат към понтийския тип, т.е. потомци на най-старото балканско население. Преди няколко години швейцарски генетици  откриха, че половината от народа ни носи тракийски гени. Учени от БАН направиха свое изследване и също установиха, че имаме тракйски корени…Колко още трябва да се чака? Оставам с усещането, че тайните на земята ни ще бъдат разкрити едва когато в страната ни няма вече българи…Дано се лъжа…

 Пояснения:

(1).Връзката между фригийското Канути(еваис) и миноското Канути бе показана за първи път от Ф.Ваудхойзен.  

(2) С.Любоцки от Лайденския Университет обяви акенас за древна фригийска титла срещаща се в надпис W-07 , но не даде обяснение за значението ú.

*кони, кани е корен на древна дума със значение – начало, поставяне на начало, Езиковеди като В. Георгиев пояснават, че изконен означава първоначален, законпритежава смисъла – това, което бе в началото. Сродни думи са и ст.блг. заченти –зачевам, започвам, чендо-дете, това, което е заченато. Това, че думата закон е имала форма закань в древността разбираме от българската заемка в гръцкия –  ζακανον(заканон)-закон…

** аиос –кон, конник се обяснява със ст.блг. дума спехъ – бързина, спешно е синоним на бързо. Друга сродна дума е диалектния глагол оясвам се – бързам.

 http://sparotok.blog.bg/politika/2012/02/09/misterii-v-dobrudja.898520

тагове: българия, азия, добруджа, аспарух, княз, овчаров, китов, плиний, рашев, античност, памир, агре,

Много често има вопли, че няма запазена българска корона. Разбира се от Първото и Второто царство няма запазена изцяло владетелска корона. Но освен на изображения, има запазила се, макар и на части. Става дума за накитите от Преславското съкровище.

От короната са останали златните плочки, които са я съставяли.

Такъв тип корона има изобрезен дори на самата нея, на централната и плочка:

В случай най-вероятно става дума за олекотена корона състояща се от метални плочки и текстилна основа – лента или шапка.

На макар и късното изображение на княз Борис І от Охрид се вижда, че короната е съставена от няколко елемента, макар и доста по-големи от нашите плочки.
 Княз Борис І е изобразен в Учителното евангелие с висока корона-шапка.

С такава висока червена шапка е изобразен и цар Симеон І в миниатюра към хрониката на Скилица-Кедрин.

А също и в Иполитовия сборник:

С висока червена шапка са изобразени в хрониката на Скилица също Самуил и Петър Делян:
 

Другия вариант е да е на текстилна лента или ниска шапка, подобно на изображенията от печатите на цар Симеон І и цар Петър І.

От типа като лента е малко вероятно. Това е по-ранен тип от времето, когато все още е същесвувала и западната империя, като на този портрет от 19в. на имп. Хонорий: 

От ниския тип са познатите ни изображения на Симеон І и Борис от художници по-близо до нас по време:

С ниска корона е изобразен имп. Александър – съвременник и противник на цар Симеон:
 и неговия племеник Константин VІІ 

Като пример са съставена от плочки корона, можем да посочим тази на Константин Мономах:

А това е короната на Лъв Мъдри – съвременник и противник на Симеон. Това разбира се е масавни, церемониална корона, но също с изображения направени с преградъчен емаил:

 С изображения от преградъчен емайл е и унгарската кралска корона на св. Сефан:  

Сред ценностите от Преслав има намерен и златен „връх“ украсен с преградъчен емаил, който навярно е увенчавал владетелска корона.

Представата ни за корона най-често се сварзва с типа подобен на короната на един виз. владетел от времето на края на І Царство – т. нар. „митра на Никифор ІІ. 

Огърлицата е сравнително ясна и не създава проблеми – за огрлица на владетеля споменава Йоан Екзарх при описанието на двореца, а и подобна има изобразена на владетелските печати.

http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=3160

В приказния фолклор от цял свят се срещат представители на всички животински видове. Чрез тях възрастните са възпитавали и забавлявали децата много преди да се появят радиото, телевизията, компютърът и интернет.

Едно от най-предпочитаните като герои на приказки животно е мечката. Според народните вярвания тя предпазва от болести и се смята за символ на плодородие и майчина грижа. Стара легенда разказва, че мечката е произлязла от момиче, чиято майка починала. Бащата се оженил повторно, но мащехата се оказала зла жена. Всеки ден тя карала девойчето да ходи на реката с чувал вълна и да я пере, докато побелее. Но колкото и усилия да полагало то – от сутрин до вечер, никога не успявало да избели вълната. През цялото това време то отправяло молитви към Господ, докато един ден той му отговорил. Казал на момичето да наметне вълната върху гърба си като козина и го превърнал в мечка.

Затова мечката ходи на два крака и често помага на хора, загубили се в гората. Съгласно поверията, ако се изгори косъм от козината на мечка и с него се прикади човек, разболял се след силна уплаха, той непременно ще оздравее. Вярвало се е, че да те гази мечка също има лечебно въздействие.
Не случайно в българския приказен фолклор тя я наречена гальовно Баба Меца. Тя е много уважавана заради лечителските й способности и затова не се убива при лов, с изключение, разбира се, на стръвниците, които нападат животни и хора.

За разлика от нея, лисицата, която също е главен герой в много приказки, е символ на хитрост и измамничество. Затова и хората казват „хитър като лисица”, т. е. лукав човек, на когото не бива да се доверяваш.
Вездесъщата Кума Лиса мами наред всички животни, преструва се на умряла, краде, надвива с хитрост дори човека. Въпреки че е отмъстително и коварно животно, смята се, че понякога носи късмет. Според някои поверия, ако лисица пресече пътя на човек, той ще успее в работата, която е тръгнал да върши. Особено, ако отива в съда като обвиняем. В тези случаи срещата с хитрушата му гарантира, че ще бъде оправдан.

Макар и по-рядко срещан като приказен герой, не по-малко символика носи и най-красивото планинско животно у нас – еленът. Някога той бил на особена почит сред българите. Считало се, че той е посредник между горния и долния свят. Легенди разказват, че еленът е приятел на митичните горски създания.
За селяните царственото животно е неприкосновено. Когато излизали напролет, за да пасат стадата си, овчарите често виждали стада кошути, предвождани от елен. Без страх горските животни се смесвали с овцете и пасяли заедно, дори кучетата не се опитвали да ги прогонят. Твърди се, че еленът отива само в тази кошара, в която хората са добри и не се докосват до нищо чуждо.

Вярва се, че появата на елен предпазва хора и животни от лошите горски духове. В къща, в която има рога от елен, не влизат лоши сили. Малка частица от рог, поставена във вода, лекува. Някога широко разпространена била практиката да се изработват кръстове от еленски рога. С тях хората се предпазвали от болести и всякакви злини.

http://www.forum.bg-nacionalisti.org/index.php?topic=27530.

тагове: животните, българските, народни, прказки