БРАТЧЕТАТА НА ГАВРОШ
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.
Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.
Какво им даваш от разкоша си
ти – толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?
Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!
Но тръгват си те пак одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща…
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
РАШЕЛ
През чистата витрина на моден магазин
ме стрелват всяка вечер две хубави очи
и тихата усмивка на поглед ясносин
над мене сплита притчи от ласки и лъчи.
И в този светъл поглед възторжено чета,
че властен и добър е великият Йехов,
че в образ е изваял той моята мечта
и този свиден образ загърнал е с любов.
А любовта ни свята той триж благословил
обсипал с теменуги и пурпурни зари,
обаче той забравил или пък беден бил,
та нея не поръсил и с мъничко пари.
ГОРЧИВО КАФЕ
Когато след пир полунощен самотен,
на зиг-заг се връщаш дома
И киска се вихър над жребий сиротен
И плаче безлунна тъма,
побързай, побързай, на спиртника прашен
тури тенекийно джезве –
на винени пари под пристъпа страшен,
свари си горчиво кафе.
Отвориш ли тръпнейки плика й цветен
И лъхне ли дъх мразовит,
опит от тъгата на поздрава сетен,
не гледай тъй блед и убит.
Изтрий от сърце си мечтите парфюмни
за черни очи кадифе,
под тъмната стряха на мисли безумни –
свари си горчиво кафе.
А привечер зимна в безлистните клони
щом стене фъртуната зла,
И зимният вихър се киска поклони
през мътните бледи стъкла
с коси заснежени младежкия спомен
отдай на аутодафе.
И бавно на малкия спиртник поломен
свари си горчиво кафе.
ЦВЕТАРКА
Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния и гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.
И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разбити – глъхне празничния град
и под лунно наметало с шепот странен той разказва
повестите безутешни на вседневен маскарад.
А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето малката цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.
С погледа смутен и влажен на прокудена русалка,
между масите пристъпя и предлага плахо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
и усмивката смирена по рубинени уста.
Върху стройното й тяло, върху младостта и цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.
И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,
гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,
понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.
Но от маса къмто маса свойта кошничка показва
светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,
а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва
хиляди души разбити – дебне каменния град.
УЛИЧНАТА ЖЕНА
Мизерията залюля те в свойта люлка
при първите лъчи
и на живота под фалшивата цигулка
танцуваш ти с разплакани очи.
Нощта е твойта мащеха неумолима –
безмилостна и зла,
последний нарцис на душата ти отнима
и свлича те по черни стъпала.
Под блясъка на електрическите ламби
празнуваш вечен грях
и смееш се така, че ти сама едвам би
разбрала болката на своя смях.
Закичила гърди с увехнали циклами,
сама посърнал цвят,
завръщаш се дома пияна от измами,
за да беседваш с гостенина Глад.
А там виси, уви, над масичката прашна
портретче на дете
и в ясний поглед на невинност някогашна
сегашният ти ужас се чете.
И все така… А в есента на твойта хладна
и блудна красота
ще спре Смъртта, настръхнала и безпощадна,
пред твоите отключени врата.
Но щом простре ръка душата ти да вземе,
тя в миг ще се смути:
Всесилникът Живот преварил я навреме –
и ти… отдавна без душа си ти!
НА ГОСТИ У ДЯВОЛА
1. ПРИКАЗКА ЗА ЧЕСТТА
В живота си нивга не бях се надявал
на толкова мил комплимент:
покани ме Дявола — старият Дявол —
дома си на чашка абсент.