≈***≈***≈***≈***≈

Мартин Ралчевски е роден през 1974 г. в София. Завършил е СУ „Св. Климент Охридски“ със специалности богословие и география. Работил е като преподавател в Софийската семинария „Св. Йоан Рилски“ и като асистент в Богословския факултет в София. Някои от книгите му са преведени и издадени на английски,  немски и руски езици.Живее в Англия Той е издал романите Безкрайна нощ (200Горски дух (2009)·Полубогиня (2010) 30 паунда (2012) Измама (2013)·Антихрист (2016) Смисълът в живота (2019) Емигрант (2014) Душа (2018) и сборници с разкази- Емигрант (2014)Душа (2018)

Представяме ви един от емблематичните негови разкази „Реквием за една любов“ от последния му сборник „Душа“ (Изд. „Си-М“), издаден през 2018  

Представяме ви един от емблематичните негови разкази „Реквием за една любов“ от последния му сборник „Душа“ , издаден през 2018г.  

Един великолепен разказ, изпълнен с много  възхита!

≈РЕКВИЕМ ЗА ЕДНА ЛЮБОВ≈

Здравей, прекрасна моя, но… тъжна. Здравей красива моя, но… похабена.

Здравей, моя любов.

Пиша ти, защото не мога да продължа да живея така. Толкова много грехове извърших спрямо теб. Толкова несправедливости, предателства, мерзости… Душата ми е притисната сякаш от воденичен камък. Едвам издържам под тази тежест. И… няма къде да избягам. От съвестта не мога да се скрия. Затова съм тук. Върнах се, за да ти кажа, че съжалявам и да те помоля за прошка.

Вече съм стар. Немощен. Болен… И знаеш ли, моя любов, реших да остана тук. До теб. Завинаги. Да… умра тук.

Мислих си, че с времето ще те забравя. По-точно казано, че ще забравя злото, което ти сторих, но уви, това не се случи. Чувството за вина ме гореше през всичките тези години, като горещ въглен, разпалван от вятъра. Където и да ходех, работех ли, пътувах ли, веселях ли се, това чувство винаги беше с мен и ме изгаряше.

Вече съм на прага. Неотдавна получих сърдечен спазъм. Поредният спазъм. За миг сякаш видях живота си като на лента. И разбрах, че няма да мога да взема нищо оттук. Освен спомените. А и греховете ми. Напоследък вечер щом се стъмни виждам вратата към оня свят. Тя е голяма, висока, масивна… страшна. На нея няма дръжка. Не знам дали е наяве, но я виждам. Заставам пред нея и се питам как ще премина отвъд без да съм се простил с теб? И… не мога да го направя. Не мога да тръгна без да съм ти поискал прошка.

Посях толкова много лъжи между нас. Амбиции. Скандали. Предателства. Грехове… които са като стотици ръбести камъчета. Или по-точно, като камъни, които съм хвърлял по теб. Едва ли сега ще повярваш на закъснелите ми думи. Но, ще го кажа: Съжалявам! Наистина съжалявам! Разкайвам се и те моля да ми простиш. Ти няма как да знаеш, но през последните години, когато бях сам, аз плаках. Плаках, молих се и се измъчвах заради стореното, но утеха не намирах. Никаква утеха. А само огън. Силен вътрешен огън, които ме изгаряше. И все още ме гори. Като неугасващ въглен в пазвата ми.

   И тогава го реших. Стана случайно. Но всъщност и двамата знаем, че случайни неща няма. Беше студено и дъждовно. Излезнах на верандата на голямата ми къща. Моята голяма, хубава, скъпа къща. Обзаведена изискано. С чудна панорама. Просторна градина, люлки, дръвчета, цветни храстчета и мека зелена трева. Стоях на верандата, а дъждът мокреше старата ми плешива и оглупяла глава. И гледах в нищото. Бях отпътувал при теб, моя любов. Душата ми беше при теб… И тогава го реших. Казах си, че трябва да го направя. Без да давам обяснение на никого стегнах един малък куфар и взех първия възможен самолет. По време на полета се вълнувах силно. Опитах се да хапна нещо и да поспя, но не успях. Сърцето ми биеше учестено. Не се успокоих през целия път. Самолетът кацна, вратите на терминала се отвориха и аз, като влюбено момче, се затичах. Шофьорът на таксито ме остави пред твоя дом и аз… зачаках. Чаках кротко и търпеливо, вперил поглед към портата, от която ти трябваше да излезеш. И ти се появи. Беше стара, уморена, съсипана, облечена с вехто палто. Имаше дълги бели коси и бръчки по лицето. Тъмни, дълбоки бръчки. За миг се смутих. Сякаш това не бе ти. От някогашната ти красота не бе останало нищо. Но… познах очите ти. Твоите тъжни, големи очи. Любимите ми очи. Които бяха видели толкова ужаси. Лъжи. Мизерия. Неправди. Предателства…

Какво беше преживяла, мила моя? Какво ти бяха причинили? Защо изглеждаше така? Какво ти бях сторил аз? Въпросите летяха към мен като далечна глъч. Като далечна, грозна и страшна глъч. Обиди, ругатни, гаври. А сигурно и насилвания. Какво беше преживяла ти? Какво?! Не можех да го мисля дори. И не исках.

Ти стоеше срещу мен. Стара, отрудена, тъжна, но с достойнство. Беше слаба, съсухрена, уморена и болна, но в очите ти имаше светлина. Те бяха тъжни, но живи. Стоях и те гледах… Ти вървеше бавно срещу мен. Разплаках се, а сърцето ми без малко да изхвръкне от вълнение. Спрях те и те назовах по име. Усмихнах ти се и протегнах ръце да те прегърна. А ти… ти… моя любов… Ти, моя единствена и незаменима… Ти се смути. Стресна се. И ме… подмина.

Не можах да повярвам… Вцепених се! Замръзнах на място! Имах нужда от време, за да дойда на себе си.

Когато се опомних тръгнах към парка, надявайки се да те открия там. И ти наистина беше там. А около теб имаше доста хора. Бяхте разпънали подвижен навес. И се бяхте събрали мъже, жени и деца. Сигурно това бяха твои деца и роднини. Имаше и маса, на която бяха подредени пластмасови чашки с безалкохолно. А също и домашни сладки, мекици и бонбони. Явно празнувахте нещо. Децата тичаха наоколо. Бяха малки деца. Навярно твоите внуци. Учудих се, че са… толкова различни. Те бяха бели, черни, всякакви… Децата от твоите бракове. Знам, че си имала повече бракове. И… не те виня за това. Напротив – обвинявам себе си. Когато някога си тръгнах аз те оставих… на произвола. Захвърлена като мокро коте на улицата. Като скъсана, ненужна дреха на пътя. Като стар, прочетен вестник. Като… Стига толкова! Няма да продължавам с глупавите сравненията. За съжаление ти нямаше избор. Нямаше кой да ти подаде ръка. Нямаше кой да те пази. Да те защитава. Да ти помага… Ти остана сама. Съвсем сама, нежна и беззащитна. И тогава ония негодници изпълзяха от тъмното като плъхове, спотайвали се на скришно. Бяха бели, черни, всякакви… И се нахвърлиха върху ти като невидяли. И… Не, не ми се говори за това… О, ако тогава бях там. Ако бях останал… Това нямаше да се случи. Но, аз, като един истински подлец, те зарязах. Заминах за далечните страни. Да търся късмет. Да търся щастие. Да търся чужда любов… Някои приятели казват, че съм взимал нещата твърде навътре, че имало и много хора, които също са заминали, а и други продължавали да го правят сега. Така че не съм бил единствен. Това обаче мен не ме интересува. Чуждите грехове са си чужди грехове. Сега, когато съм на прага, усещам нещата иначе. Чувствам, че ще давам отговор не за постъпките на другите, а само за моите. Там, зад страшната порта, няма да ме питат за греховете на другите. Но ще ме питат за моите!

   Затова се върнах, моя любов. Да ти се извиня. Пък макар и късно. И да ти поискам прошка. Да падна в краката ти. Да ги прегърна. Да ги притисна силно в обятията си и да ги обсипя с целувки. Твоите груби, уморени крака… И да остана така. Наведен… Сломен… Молещ за прошка… А ти не ме позна! Изобщо не позна кой съм! Може би трябваше да предвидя подобен развой. Заслужавах го. Но… не го очаквах. Съзнавам вината си. Виновен съм, но… признавам, че очаквах всичко друго, не и това. Не и че няма да ме познаеш.

През всичките тези години трябваше да съм с теб. С теб и с никоя друга. А аз те предадох. Скитах се по тая чужбина като алчен скъперник, който съзнателно копнееше да се превърне в уседнала свиня. Исках да получавам. Да взимам от живота. И го правих. Бях като обезумял. Имоти, вещи, блага, наслади, признание, слава… Е, и? Какво излезе накрая? Колко беше мъдра ти някога когато казваше, че всичко е временно. Тихичко го казваше. Ей, така, между другото го казваше, докато седяхме заедно и се държахме за ръце. Казваше го… ненатрапчиво. Но аз ламтях за материални блага. Исках да притежавам. Да имам повече и повече. Ти беше твърде обикновена, кротка, позната. И бедна. А аз търсих приключения. Исках да бъда с по-красиви, с по-интересни, с по-богати от теб… и те изоставих. Ти беше честна, семпла и невинна. И затова… беше предадена.

Някои казват, че това е живота. Всеки имал право да урежда първо себе си. Да гледа собствената си полза. Някога и аз мислих така. Тогава бях глупак. Сега обаче, застанал пред оная голяма порта, мисля иначе. И съжалявам. Къщата няма да мога да я взема с мен на оня свят. Нито пък любимата ми кола, а също и другите ми вещи. Ще отнеса само онова, което си е в мене. Угризенията ми. Вината ми…

Тежи ми, мила моя. И ме боли. Боли ужасно… Искаше ми се да ме погледнеш. О, само как ми се искаше да ме погледнеш и да ми кажеш, че ми прощаваш. Не! Всъщност не съм честен. Искаше ми се единствено да ме погледнеш. Само това. Повярвай ми! Да ме познаеш. Да познаеш, човека, който някога обичаше. Да познаеш… предателя.

Ти някога казваше, че всеки, рано или късно, се връща при онези, които е обичал. И това е самата истина. Ето ме. Аз се върнах. Късно, но се върнах. Скоро ще умра. Устните ми ще се вледенят, а ръцете сковат. Ще стана безмълвен. Тялото ще се стопи и ще изчезне… Ще остане само голата ми душа. Затова сега бързам да говоря. Бързам да пиша. Бързам да ти кажа, че те обичам… Обичам те, моя любов! Обичам те толкова много, че се задушавам. Обичам те, с цялото си сърце и с всичките си сили. Моля те, прости ми. Прости ми и ме благослови да си отида с мир. Ти винаги си била в сърцето ми. Където и да бях през всичките тези години, където и да се скитах не спирах да мисля за теб, и да те обичам. Ти, скъпа моя… Ти, единствена, чудна и неотразима… С набръчканото ти от старост лице, с дългите ти бели коси и облечената в дрипи. Да, точно теб. Теб, и само теб, винаги съм обичал. Теб, родино моя! Теб, моя Българийо!

 представя Мария Герасова

≈***≈***≈***≈***≈

С професор Иван Бързаков се запознах чрез един мой приятел във фейсбук.Професорът проявил интерес към моята особа.Така започна нашата комуникативна връзка. Спомних си и споделих,че имах щастието да се срещна на живо с него, когато беше дошъл в Пловдив по покана, за да представи книга в Тракарт. Това, което прави впечатление при него е  словото му, което извират като бистър извор, от чийто вода не можеш да се напиеш.  Когато, човек чете  биографията му, не може да не възкликне от възхита :”Ето, какъв човек притежава България! Един горд българин”.

Той е роденият в София. Следва английска,след това българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Само на 23 годиин, той е най-младият редактор в  двутомника, „Винсент Ван Гог : Из писмата на художника до брат му Тео“ (издателство „Български художник“), който е издаден над 80 езика.  Превeден е от немското издание „Als Mensch unter Menschen“, със справки от различни френски и английски издания на писмата. На 25 години,заедно с Емил Панов, за десет дни превежда  от немски език, пиесата на Бертолд Брехт „Дните на комуната“, която веднага след това се играе в Народния театър „Иван Вазов“.Работи като преводач, преподавател по английски, лектор по естетика. Публикува статии, интервюта с френски писатели (Ален Роб-Грийе, Андре Гамара), литературни и филмови рецензии, стихотворения и есета в специализирани столични вестници и списания: „Литературен фронт“, „Култура“, „Вечерни новини“, „Пламък“, „Септември“. 

От 1976 г. работи като хонорован преподавател по английски в eксперименталното училище №122 в София,  което прилага уникалната сугестопедия на д-р Георги Лозанов. Класът на Иван Бързаков е избран за образец на този метод в началното образование Английският  министър на образованието Фред Мъли гостува в класа  му и е много впечатлен от неговите експерименти, които изразява в свое писмо с по-късна дата. Същата пролет, BBC в документален филм за България с режисьор Дейвид Лойд, заснима кратък очерк за учения-иноватор д-р Лозанов и Бързаков като “моделен” учител, в неговата експериментална система.

По повод бурното време, той не може да понесе неправдата, която прониква във всички интелектуални сфери на живота, и решава  да емигрира, дори с цената на живота си.  След неуспешният първи опит, прави втори  през месец септември 1961 година, в зоната на южната ни черноморска граница с Турция. На 10 септември 1976 г. той успява да стигне до Триест, Италия,като  преплува 11 км в бурното и наситено с акули Адриатическо море. След пребиваване в емиграционните лагери за бежанци в Италия, на 31 март 1977 г.,  той реемигрира в САЩ.

През 1977-1978 година продължава следването си  в New York City University. Между 1978 и 2003 година изнася лекции и семинари по експериментални методи в образованието и психологията в редица университети, корпорации и престижни клубове в САЩ, Канада, Западна Европа (Франция, Германия, Швейцария, Англия), Русия, Мексико, Венецуела, Бразилия и още в редица страни на петте континента: Япония, Малайзия, Индонезия, Сингапур, Хон Конг, Фиджи, Уругвай, Аржентина.

В 1978 година, заедно с група психолози,Бързаков основава и ръководи в Сан Франциско Международен институт за нови методи в образованието. През 1980-1982 създава в него системата OptimaLearning®, за максимално възприятие и развиване на мисълта, приложена по-късно в 29 страни. През 1985 година  защитава в САЩ двоен докторат по теория на образованието и психология. В 1988 година, сенатът на Калифорния предлага законопроект за модел на училищата, базиран на OptimaLearning. През 1989 е номиниран за престижната международна награда в областта на образованието Grawemeyer, която се присъжда само на личности, създали метод или идея с „доказано световно значение“. В 1996 година, Министерството на здравеопазването на България и Лигата на хипертониците, избират ОПТИМАЛЪРНИНГ® за национална програма за редукция на стреса и трансформиране на отрицателните емоции, в творческа енергия (нереализирана единствено по финансови причини).

През 2004 г. проф. Бързаков създава и уникален метод за бързо и дълбочинно проникване в изобразителното изкуство – и за ускорено развиване на мисловните връзки в цялостната житейска дейност – AOLIA (Accelerative OptimaLearning In Art). Между 2004 и 2009 година с този метод, той обучава   отделни групи и индивиди в най-известните музеи на Лондон, Париж, Рим, Ню Йорк, Мюнхен, Амстердам, Мадрид, Мексико, Буенос Айрес и Сан Франциско (www.optimalearning.com).

Повече от 20 книги на няколко езика, споменават за драмата на живота му и значението на OptimaLearning. Иван Бързаков говори осем езика, на пет пише поезия.

Дълбоко съчувства на страданията а своята родина -България. Както до 1989 година, така и сега, той написва и издава за по-малко от година поетичната книга “Яростно в скръбта” (София, Работилница за книжнина “Васил Станилов“, 2009).

Второто – съкратено електронно издание на същата книга, излиза  през месец  февруари 2019 година в LiterNet.

Пълното издание се състои от 63 стихотворения, от които 59 на български и четири, сътворени оригинално на други езици: английски, руски, френски и полски. Последните страници на книгата съдържат вдъхновени мисли, за същността на поезията и изкуството.

През октомври 2011 година,той издава втората си поетична книга – „В съня над пропастта“ (издателство Сиела), която съдържа 37 стихотворения и 22 мисли за литературата и изкуството.

През октомври 2013 година, издава третата си поетична книга – „Лумнали огньове“ (Сиела), в която се концентрира изцяло върху трагедията на страната и света днес. Тя се състои от 43 лирически поеми и 54 мисли и кратки есета за поезията и живота.

Октомври 2014 г. Иван Бързаков издава трето, преработено и разширено издание на „Яростно в скръбта“ (Сиела).А през октомври 2015 г.одина  издава второ, преработено и разширено издание на „В съня над пропастта“ (Сиела).

Заради особените художествени достойнства на поезията си, е  седем пъти номиниран официално за Нобеловата награда за литература.

Като първата му номинация е в 2013 г.—по- малко от ПЕТ години от публикуването на първата му книга в края на 2009. Следващите са пре 2014, 2015, 2016, 2017, 2018, 2019 година.

Това е уникален случай в цялата българска и източноевропейска литература за толкова кратко време.

представя Мария Герасова

          *С*Т*И*Х*О*В*Е*Т*Е*  И*       ♦♦♦

                     ♦♦♦                   *В*Р*Е*М*Е*Т*О*

≈Песента на тополите≈

… Мълчеше дори, когато го изправиха на стената. Беше още тъмно, преди разсъмване и не видяха как светят очите му. Само ги усетиха. Нервите на пазача не издържаха. Той измъкна пистолета си и стреля в главата  на затворника. Не веднъж, няколко пъти и кръвта го изплиска целия.

            Беше съвсем тъмно. Някъде зад стената шумоляха тополите.

                                 Заслушай се

                                 някога

                                 в песента на тополите –

                                 гордите, мощни тополи!

 

                                 За мъката им,

                                 за скръбта,

                                 че не могат

                                 да се наведат.

                            

                           Така е и с хората.                           

                            Някои хора.

                                 Ще паднат.

                                 Умрат.

                                 Но не могат

                                 да се наведат. 

                                 Колко е страшна

                                 песента на тополите!

≈Мъртвият град≈

                                   Всичко е преходно, вечна е само скръбта.

Заспал е градът – като мъртъв…

Потънал във черна измама.

Прокълнат.

На радости искрени извор пресъхнал.

Земята безплодна – без корен, без сок…

Отлетели,

                   колите замряха.

Звездите в душите

                                отдавна ги няма!

И светлините са занемели –

почти.

Като в някаква призрачна драма,

в която

             са гръмнали Бог

и го чакат

                  в уплаха

всеки миг

                  да издъхне…

Едва ли,

обаче, са всички заспали.

Не вярвам!

Не спят

               и не могат децата му скръбни.

В канавката – 

                        сгърчил се просекът!

Оня, дребният старец,

с лицето на восък –

                                 припаднал зад лавката.

(Днес не е нищо продадено).

Горе – жената,

с чело като пещ,

напразно се моли, безмълвно нарежда

в студената стая, без свещ,

бащата намръщен

                               да намери работа,

защото във шкафа е всичко изядено.

… синът, загубил всякаква надежда,

вторачил се в бутилката вино

на масата, със смъртоносни хапчета.

… детето

                в съседната къща –

с родители в чужбина –

което

лежи с очи отворени и празни…

И глутница освирепели кучета,

кой знае от кого подучени,

които вият тук.

Подушили

                   трупа на гладния,

издъхнал някак си “случайно”

в огромния контейнер за боклук.

На който никога не кацат птичките.

Отчаян вой!

Пороят

дойде ли –

земята да измие –

ще се издавим всичките…

Моля, запалете свещичка

за нас, за големия град!

За упокой.

≈Очакване≈

На момичето и жената, която го чакаше да се завърне цял живот

Животът ни тук е една отворена рана. Тя кърви отдавна, неспирно…  Откакто се помним.

Подай ми ръка

в светлината –

през мрака.

Отдавна –

тъй страшно отдавна,

със поглед премрежен

те чакам.

 

Да пристигнеш

със вихрена

сила…

Със вярата

и със обичта си

да озариш сърцата,

мой любими!

 

Да разсееме мрака!

Надеждите,

всичко отминало

във свободата

да възкресим…

Как те чакам!

Послеслов: 

За “Мъртвият град” на Иван Бързаков

Препрочитайки отново и отново стихотворението на Иван Бързаков – “Мъртвият град”, наградено по-рано тази година със специалната награда в поетичния конкурс “В полите на Витоша”, в мен се пораждат толкова различни емоции – ярост, тъга, примесени с признателност и благодарност, че не мога да се въздържа от коментар. Тъга и ярост, заради истинността, която струи от всички строфи на стихотворението; благодарност и признателност, че най-сетне някой има смелостта и дързостта да напише тази истина, която всички наблюдаваме и отминаваме, оставяйки я да съществува сама като невидима. Но тя все пак е тук, въпреки нас или по-скоро заради нас – които мълчим, когато ни е даден повод да говорим, които предпочитаме да чакаме някой друг да се надигне вместо нас. А нощем се надига болката и недоволството, нощем не спят онези, които не приемат настоящата ситуация, но нямат възможност да ѝ противодействат.
Трябва да кажа, че това е единственото стихотворение в последните няколко години, които действително да заслужава награда. И не само, заради невероятната поетичност, изключителна структура и дълбок философски смисъл, но и заради това, че обръща монетата от другата страна – онази, която никой не иска да вижда, но знае, че я има. И тук, като в останалите му стихотворения, всяка дума е точно на мястото си и не може да бъде поместена, без да пропадне цялата структура на стихотворението. То съвсем целенасочено е написано в древногръцки стил и ясно личат неговите отделни смислови и композиционни части – пролог, действие и епилог. По този начин се създава усещането, че ние сме преки наблюдатели на тази драма и безмълвни участници, които не могат да се месят в изградената на сцената на живота пиеса.
Г-н Бързаков започва стихотворението с метафората на заспалия град, като че ли сам затворил очите си и потънал в собствените си самозаблуди – на хората, не желаещи да гледат вече, предпочитащи да ходят спейки и само да сънуват своя живот. Това е град на хора, които са забравили как да бъдат искрени и искрено да се радват, на хора, забравили корените си, обречени да се лутат в него, без да го чувстват като дом. Хора, угаснали като светулки, чийто пламък няма кой да разгори. Те самите са се уморили да се палят. Там Бог е убит и само църквите остават като каменни сгради, в които отдавна вече не се помещава вярата.
Бързаков прави дисекция едновременно на днешната действителност и на българския манталитет и психика, които са още една причина за неговото собствено положение. Защото българинът не е единен, защото вместо да подава ръка на съгражданина, близкия и непознатия, той насъсква кучетата – да го разкъсат. Поетът надниква зад панелните стени на старите софийски блокове, в които жени се молят безмълвно и с последна надежда, бащите отчаяно опитват да намерят работа, а както знаем, дипломи и знания тук са излишни, честните остават бедни и не се реализират. Децата се опитват да намерят себе си в отсъствието на родители, заминали да търсят себе си в чужбина. Просякът заспива в канавката, ако изобщо може да заспи, а нощта е толкова черна и скръбта така голяма, че дори птичките бягат оттук. Накрая на стихотворението градът не просто спи – той е мъртъв. И единственото, което ни остава е – да запалим свещица, ако ни е останало мъничко вяра. И вярата, според мен, идва след проглеждането, а целта на стихотворението е тъкмо такава – да ни накара да видим отвъд привидното, отвъд това, което желаем да видим, да видим и онова, което е непосилно за приемане. За да го променим. Да бъде!

Ирен Петрова