Category Archives: Български език свещен

ЕЗИКОВА КУЛТУРА

Слаби познания по други научни дисциплини можеш да скриеш, но слаби познания по роден език не можеш скри. Те излизат веднага наяве, само щом напишеш два реда.”
(проф. Беньо Цонев)
Българският език съществува в две основни форми – книжовна и некнижовна. Книжовният език изпълнява предназначението си чрез система от стилове, използвани в различни сфери – битова, научна, официално-делова, естетическа, медийна. Некнижовната форма включва териториалните и социалните диалекти.
Старобългарският книжовен език е създаден от братята Константин (Кирил) и Методий през IX век. На него е създадена религиозна, художествена и друга познавателна литература. Този език е обслужвал и административния живот на първата българска държава. Заради основното си предназначение обаче старобългарският език има култов (религиозен) характер, за разлика от новобългарския книжовен език, който има светски характер, понеже обслужва равностойно всички области на обществения живот.
Книжовният (литературният) език е кодифицирана (тоест с правен, юридически или квази-правен статус) разновидност на езика, за разлика от наречията, диалектите, говорите, жаргона и т.н. Това е езикова форма, която се смята за правилна и коректна, и за това е преподавана например в училищата и в университетите. Това е също високата и официална разновидност на езика. Нормата представлява съзнателно търсено единство на изговора и правописа, тоест – в употребата на езиковите средства. Наименованията “книжовен”/”литературен” език на български за тази кодифицирана норма имат смислови еквиваленти в различните езици и държави, под наименованията “стандартен” и/или “литературен” език.
Книжовен език в най-общ смисъл е тази форма на езика, която обикновено се поддържа от институциите в държавата, тоест тя е регулирана държавно, макар че в някои случаи подобна регулация няма (например стандартният английски не е регулиран). Така например със закон или с друг нормативен акт може да е посочено коя езикова конструкция е „правилна” и коя — не. Книжовният език се кодифицира чрез речници и граматики, чрез които се осъществява диференциацията книжовен/некнижовен. Съдилищата и държавните учреждения трябва да използват книжовен език. В училищата и в университетите се учи как „трябва” да се говори и пише. Вестниците, списанията, радиото и телевизията също се стремят да използват книжовен език.
Всеки книжовен език притежава:
- сравнително стабилен лексикален състав с ясно определено значение, произношение и правопис на думите;
- фиксирано произношение на думите;
- граматически правила, описващи фонетиката, граматика, морфологията, синтаксиса и на езика;
- ясна стилистика, благодарение на която може да се говори за художествен стил, публицистичен стил, юридически стил
- лингвистична институция определяща нормите на употреба, например Френската академия, Испанската кралска академия, а в България такъв институционален характер по отношение на българския книжовен език има Институтът за български език към БАН.
- ефективна публична употреба
- литературен канон
Езикови форми, които не съответстват на нормите на книжовния език, се приемат за неправилни. Останалите езикови форми от своя страна могат да се разделят на препоръчвани и не препоръчвани.
Книжовният език се отличава от териториалните и социалните диалекти по някои особености, които характеризират неговата представителност и социална престижност:
- универсалност на функциите, които се проявяват при употребата му във всички сфери на общуването;
- висока степен на обработеност и богатство на изразни възможности, с които отговаря на изискванията за успешно общуване в многообразната обществена действителност;
- кодификация на книжовните норми, осигуряваща стабилност в обслужването на държавните институции, образованието, науката, медиите…;
- писмени и устни форми на съществуване, схващани като признак на официален стандарт, на държавност.
В сравнение с книжовния език, териториалните и социалните диалекти имат ограничени функции поради тяхната „затвореност” в определена територия и в общуването само в определени езикови общности – използват се предимно в устната реч, нормите им не са кодифицирани. За социалните диалекти е характерно заимстване на лексикални елементи от книжовния език, от териториални диалекти и от чужди езици.
Книжовните и некнижовните форми на общонародния език имат общи черти, с които българският език се отличава от другите славянски езици – липса на падежни форми и на инфинитив, членуване на имената (дъбът, къщата, детето, картините), аналитично изразяване на степените за сравнение на прилагателни имена и наречия (по-здрав, най-млада, по-добре) и на бъдеще време с частицата ще, богата система от глаголни времена, преизказно наклонение и др.
Успешното речево общуване предполага:
- познаване на езиковите единици и на начините, по които те се съчетават в текстове;
- владеене на езиковите норми, осигуряващи правилност и уместност на изказа.
Спазването на книжовните норми (граматична, лексикална, фонетична; правописна, пунктуационна, правоговорна) осигурява правилността на изказа.
Стиловите норми определят уместността в употребата на езиковите средства в рамките на определен стил.
Само книжовният език съществува и е кодифициран в устна и писмена форма, и може да обслужва всички сфери и ситуации на общуването: публична и частна, официална и неофициална.
Книжовен (литературен) език – това понятийно определение е ефективно за българския език. Наименованието “книжовен” етимологично най-вероятно се дължи на традициите на българските книжовни школи, например – на Търновската книжовна школа, които са оказали влияние върху развитието на писмения и официален, на литературата, както и делови български език, докато понятието за “литературен”, като синоним на книжовен е повлияно от немското и руско езикознание.
Формирането на книжовноезиковите норми е дълъг и противоречив процес. По-голямата част от нормите в българския книжовен език се основават на особеностите на централните балкански говори (Габрово, Ловеч, Троян, Севлиево, Трявна, Карлово, Калофер, Казанлък, като хора от тези градове стигат до Търново, Горна Оряховица, Свищов и Никопол), но има и други норми, отразяващи черти от останалите диалекти или – от по-старо състояние на езика. Влияние са оказали и други езици – турски (преизказното наклонение на глаголите) и руски (сегашното деятелно причастие). Нормата отразява обективни езикови процеси и, макар да е устойчива, тя подлежи на изменения, предлагайки варианти, резултат от развитието на езика. Кодификацията на езиковата норма е изключително отговорно дело.
Съществуват други понятия с еквивалентно или близко като значение съдържание в другите езици, които отразяват високите, престижни и/или регулирани официални форми на езика, например за английския разграничението “книжовен”/”некнижовен” не е на базата на биполярно разграничение литературен език/диалекти, а има няколко форми на високи стилове в езика, също официални наречия; например лондонски, език на английската кралица (queens language) и т.н., тоест става дума за терминология в българското езикознание основно по отношение на реалността на българския език – у нас книжовен и литературен се смятат за почти напълно еквивалентни като понятия. Това положение в английския се дължи на факта, че той е плурицентричен език, за разлика от българския. Плурицентрични са езиците, които имат повече от една разновидност на книжовния език, такива са: немския език, с различни стандартни типове в Германия, Австрия и Швейцария, още – английския, френския и холандския и испанския език. За разлика от плурицентричните езици, друг тип езици, какъвто е българският, притежават единен стандарт – такива езици са италианския, датския и полския.
На други езици, отговарящ на понятието книжовен/литературен език в българското езикознание, е терминът “стандартен език” или “стандартизиран език”.
Обикновено, макар и не винаги, книжовният език е базиран на езика, говорен в столицата на една държава. Този език се преподава и на чужденците, изучаващи езика.
Книжовният език може да бъде формиран на базата на конкретен диалект или на диалектна група. Но, дори и когато е базиран на един конкретен диалект, той не съвпада напълно с него, тъй като постепенно се обогатява, разнообразява и доизгражда чрез думи от международната лексика, чрез думи от чужди езици, както и чрез думи от другите диалекти (посредством консолидирането им в книжовната норма през литературната им употреба). Тоест книжовният език придобива по-голям лексикален състав от диалекта/диалектите, от които произхожда, особено – терминологичен, и почти винаги книжовният език има конкретни и постулирани граматични правила, които трябва да се спазват.
Новобългарският книжовен език се е стабилизирал през втората половина на XIX век. Преди този период новобългарската книжнина е притежавала значително диалектно многообразие.
Книжовният език възниква, за да обслужва книжовните сфери – образованието, религията, науката, културата, държавните институции и др. Веднъж възникнал, той заживява свой самостоятелен живот. Развиват го и го обогатяват неговите носители. Чрез книжнината той става представителен за цялата държава. Едновременно с това той започва да изпълнява и обединяваща функция – чрез него се самоидентифицират хората, за да покажат принадлежността си към определена нация.
Българският книжовен език се реализира чрез две свои речеви норми – устна и писмена. Всяка от тях се съобразява с определени правила, задължителни за културния българин. Системите от правила и отклонения от тях, от които се ръководят устната и писмената книжовна реч, се наричат съответно правоговор (правилно говорене, изговаряне) и правопис (правилно писане). Към правописа се отнася и системата от знаци за пунктуационно оформление на писмената реч – препинателните знаци.
В съвременния български книжовен език разликата между правоговор и правопис е значителна, затова те трябва да се усвояват с осмисляне на причините, поради които в едни случаи правоговор и правопис съвпадат, а в други се разграничават.
Докато към правописа, общо взето, хората се отнасят с нужната отговорност (поне така беше допреди 10-20 години), то правоговорът се подценява. Причините за това са от различно естество, но една от тях е липсата на санкции срещу грешките в устната реч и по-специално – срещу неправилния изговор на думите и техните форми. При писане всяка правописна и пунктуационна грешка се „документира”, тя може да бъде забелязана, обозначена графически и да повлияе негативно при оценяване на качествата на речта. Не така стои обаче въпросът с правоговора, върху който се отразяват отрицателно включително и някои правописни предписания. Повече грешки се допускат при говорене, защото говорим повече и по-често, отколкото пишем.
От двете системи по-устойчивата и в по-висока степен унифицираната е правописната, докато правоговорната предоставя по-голяма свобода и допуска значителни отклонения, разграничавайки основно два произносителни стила – изискан (пълен, висок) и разговорен (опростен, фамилиарен).
Писмената форма на съвременния български книжовен език си служи с азбуката, наречена „кирилица”, състояща се от 30 букви. Чрез тези букви се предават 45 звука (в определени случаи с една буква се отбелязват повече звукове).
В българската азбука има и една буква без звукова стойност – малкият ер или малката носовка (Ьь), която се използва само между гласна о и предхождаща я мека съгласна (миньор, шофьор, амортисьор, Петьо, Вальо и др.).
С буквите Я и Ю се отбелязват и звуковете У, А и Ъ, когато следват мека съгласна (вяра = в’ара, любов = л’убов, конят = кон’ът, спя = сп’ъ).
С по две букви се отбелязват звуковете Ч = дж (джолан, джоджен, джудже) и S (дзън, дзен).
При условния правопис е най-осезателно разминаването между правопис и правоговор. Правилният изговор изисква следното произношение: -ъ, -ът (-йъ, -йът; -’ь, -’ьт), докато правописът с –а, -ат, (-я, -ят) сега се мотивира единствено с необходимостта от графично уеднаквяване на глаголните окончания. При узаконяването на условния правопис обаче основанията са били други.
Правоговорът е унифицирана форма на устната реч, с която си служат носителите на книжовния език. Терминът има две значения, първото, означаващо „правилно говорене”, а второто – „правилно произнасяне”, „правилен изговор”.Рядко думите се произнасят изцяло неправилно (напр. – уфсъ, вместо овца). Грешат се техни елементи – фонеми и морфеми.
За усвояване на книжовния български изговор са важни предимно фонетичните особености на българския език, които в повечето случаи се преплитат със словообразувателните и формообразувателните.
От съществено значение за правоговора е и спазването на акцентната нормативност.
Между правопис и правоговор съществува безспорна връзка и зависимост. Дълго време у нас обаче те се разглеждат поотделно, като практически се е давало предимство на правописа. От въвеждането през 1889 г. на първия официален български правопис, са извършени три правописни реформи (през 1921 г., 1923 г. и 1945 г.), а споровете по правописни въпроси не спират и до днес. Като демократизира правописа, реформата от 1945 г. сближи повече писмения облик на думите с техния звуков строеж.
Спазването на съвременната книжовноезикова норма е абсолютно задължително и единственият критерий за правилност са граматиките и правописните и правоговорните речници и справочници. За да пишем правилно, трябва да знаем кои правописни принципи и правила определят правописа на думите поотделно (като части на речта) и, когато те са включени в изречения. Езиковата култура се е смятала винаги за един от главните показатели за културата на отделната личност. Но езиковата култура не се ограничава единствено с речевия репертоар на индивида, а включва също и неговото речево поведение. Да нарушиш определена езикова норма е опасно, защото по този начин сам сриваш своя авторитет в очите на по-грамотните от теб.
Следва да бъде припомнено, че подценяването на езика и езиковата култура у нас има своите приливи и по-рядко – отливи – още от Освобождението – насам.
Не бива да има съмнение, че безразличието към езиковата неграмотност е по същество нейна подкрепа и води към обезценяване на всичко българско, особено – чрез невинаги добре обмислена дейност на припрени „модернизатори” в системата на училищното и университетското образование, автори на речници, както – и в масмедиите (вестници, списания, радио, телевизия, интернет). Така се върви към разколебаване и отрицание на цялостната българска национална култура.
https://www.chitatel.net/forum/topic/9824-%D1%84%D0%BE%D1%80%D0%BC%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%BD%D0%B8%D0%B6%D0%BE%D0%B2%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%BA-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%BF%D0%B8%D1%81-%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80-%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0/