Тракийският конник е най-известното божество на нашите деди. Той е познат и под името Херос. Намерени са хиляди оброчни плочки с негово изображение. Култът към този бог е разпространен не само в земите на България, но и извън границите й (N.Dimitrova). През I век страната ни попада под римска власт и голяма част от дедите ни попълват легионите на Вечния град. На местата където римляните са стационирали траки, са намирани и паметници с посвещения към Конника – в Панония (Унгария), Британия, Египет, Мала Азия, Южна Русия, Тунис, Рим..
http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/8/84/Teteven-History-museum-Thracian-god-3-century-BC.jpg
В различните посвещения са използвани различни епитети. Преди известно време споменах в своя работа някои от тях – Аздул, Светулен, Манимазос, Перкон… Обясних също и, че тези епитети без изключение притежават смисъл на български език. Предлагам отново анализ на някои от тях.
Названието Светулен е лесно за разбиране. Светул отговаря на нашето прилагателно светъл (светул се среща всветулка). Наставката -ен присъства в български имена като Бален, Свилен, Милен. Светулен означава светлия, сияйния.
Епитетът Манимазос е изключително интересен. Смятам, че значението е мъдър мъж. Частицата мани се обяснява със ст.блг. мьнети – мисля, разсъждавам, а маз е вариант на маж-мъж (македонски диалект).
За Перкон (Перкос) е нужно едно обяснение. Тракийският Херос е върховния бог, този който бие с гръмотевицата. Перкон (Перкос) се обяснява с нашите глаголи перкам, пера (бия, удрям). Този особен епитет на тракийския бог продължава да живее в нашето лично име Перун, Перин – правилното име на Пирин, а и в названието на растението перуника.
Нека обърнем внимание и на названието Херос. От него произлиза думата герой, сроден е и теонима Хера – съпругата на Зевс. С Тракийския Херос е свързано и името на древния герой Херакъл. За повечето хора Зевс, Хера и Херакъл са персонажи от гръцката митология. Това обаче не ги прави автоматично гръцки.
Специалистите знаят много добре, че името на Зевс познат още като Зен, Ден не притежава смисъл на гръцки и, че се касае за древно трако-пеласгийско божество.Същото важи и за Хера, по начало тя е почитана от предгръцкото население, а в по-късни времена е приета в пантеона на южните ни съседи. Преди около век д-р Емил Фишер каза без увъртане, че Херакъл е от тракийски произход. Тези данни обаче не съвпадат с установените догми и поради тази причина са останали непознати за широката публика.
Леонид Гиндин свързва името Херос с хетския теоним Перуа-божество на конете и бурята. Същевременно руския лингвист предадава виждането на Кречмер и др., че ᾝρως е сродно на γάλως, χέλυς и (стблг.) зълъва-зълва, в смисъл на защитница, защитник. Гиндин също предполага връзка с лат. servare-пазя и авест. haurvat-защитавам.
По-логична версия за значението на думата Херос дава Димитър Дечев. Той търси етимология на ᾝρως със санскр.jurim-ловувам, тичам, рус. юрить-тичам и разбира се българския глагол юрвам- втурвам се, тичам бързо. Тук трябва да се отбележи, че съществува тракийско лично име Ὺρας-юрас (значението е бърз). Tо е документирано от Свида и също е представено от Димитър Дечев. Плиний Стари е регистрирал тракийски хидроним Iuras-Юрас. Друг подобен тракийски хидроним е споменатия от Клавдий Птолемей Ἱέρασος. Значението на двете речни имена е бърз,бърза, като обяснението отново идва от глагола юрвам се-бързам.
ᾝρως-херос и Ὺρας-юрас са тракийски думи, като Ὺρας-юрас е само един диалектен и по-слабо познат вариант. В българския език срещаме вариацията У-Е в някои диалектни думи. Като пример могат да бъдат посочени тупам-тепам, чук-чекан. Тази особеност е регистрирана не само в теонимите ᾝρως-херос и Ὺρας-юрас, в но също в речните имена Iuras, Ἱέρασος, а и в тракийските топоними Βυλαζωρα и Βήλλα.
Значението на теонимът ᾝρως-Ὺρας е боецът, бързият, ловецът. Фактът, че древният тракийски бог е конник ни позволява да приемем тази етимология. Да не забравяме и, че Херосът е представян често и като ловец убиващ глиган, или елен.
http://www.jankojaneff.narod.ru/Heros.jpg
Съществуват също оброчни плочици, на които Тракийският Коник пробожда лъв с копието си (D.Boteva).Като пример може да се посочи изображението от Кюлевча, Шуменско, но също и доста по-старите апликации Луковитското съкровище.
http://www.kroraina.com/thracia/hb/thracian_hero2.jpg
Тази иконография я срещаме и при Мадарския Конник, който разбира се е тракийско творение и е едно монументално представяне на Хероса. Цялото мадарско плато е осеяно с древни тракийски светилища. Самото имеМадара е тракийско, то съотвества на фригиското селищно название Модра, което е регистрирано от Страбон преди около две хиляди години. Значението е свещено място, място на светилищата. Обяснение получаваме с блг. диал. мадар-мъдър, т.е. светъл, модар-син, със светъл цвят.
Основните аргументи да се отрича, че Мадарския Коник е Хероса е това, че на паметника изваян в скалите край Мадара се вижда стреме. Повечето от учените вярват, че стремето се появява в Европа едва през Ранното Средновековие. Това разбира се не отговаря на истината. Геза Фехер писа преди повече от седемдесет години, че скитите са познавали стремето, но при тях то е направено не от желязо, а от кожа. Анализирайки фалерата от Галиче(II-I век преди Христа), А.Д. Филипс изказва предположение, че на този тракийски артефакт е изобразен ранен вариант на стреме, т.е. няма никаква пречка Мадарския Конник да е Тракийския Херос.
Необходимо е да се отбележи, че култът към това божество продължава да живее и днес. Почитаният от нас Свети Георги не е никой друг, освен облечения в християнска дреха древен Херос. Неговата мъжественост и сила са качествата на светецът, който се бори със силите на тъмнината, олицетворени със змея. В повечето области на България Гергьовден се счита за най-големия празник.
Етнологът Евгений Тодоров разказва, че българите мохамедани от Смолян почитат Гергьовден като байрама, а българите мохамедани от Гоцеделчевско дори тачат древният празник повече от байрама. Този удивителен феномен може да се обясни само като влияние на една хилядолетна традиция, която е запечатана в генетичната памет.
Евгени Тодоров отбелязва и нещо друго в своите работи, а именно това, че у нас българите се живее един необикновено силен култ към предците. Тази особеност нашият учен свързва със старите вярвания на траките и цитира А.Дюмон, който още през XIX век стига до заключението, че Тракийския Херос представлява хероизиране на мъртвите и култ към обожествените деди.
Несъмнено Дюмон има право, Херосът е идеалният мъж – силен, храбър, способен да води. Херосът пази своя народ и се грижи ревниво за него. Херосът е пример, който трябва да се следва, а неговата памет да се тачи. Той е връзката на обикновените хора с божественото, той е мостът, по-който всеки достоен човек трябва да премине.
В миналото дедите ни са знаели колко важно е за обществото им да присъстват индивиди като Хероса. На такива изключителни хора се е давал статут на божество. Не случайно тракийските царе Рез и Ситалк са обезсмъртени в предания и песни. Тези хора са известни със своето благородство, сила, мъжественост и мъдрост.
За траките обожествения Херос не е нещо абстрактно и недостижимо, не е нещо, от което те се боят, а дори напротив Херосът е част от тях. Той е един от тях, но притежаващ особени качества, които са го направили уникален. Както Христос казва – Аз съм пътят истината и живота, така Хероса е отправял послание – Следвай ме, бъди силен, бъди мъдър, бъди добър, бъди честен, обичай народа си!
Почитайки мъжествеността, силата и духовната чистота, дедите ни са давали пример за идните поколения.Качествата на Тракийския Конник е трябвало да бъдат и качества на държавника. Когато владетелят не е имал сила и мъдрост той е бил прогонван и друг, по-достоен е сядал на мястото му. Народът е бил буден, не е търпял слаби и порочни управници. По този начин е постигнато благоденствието в миналото. Държавата е била единна, изградена от здраво свързани едно с друго човешки звена. Хората са се обичали и уважавали, било ги е грижа за роднините си, не са се отдавали на апатия и малодушие.
Това е разковничето за по-добро бъдеще. Силна държава се гради от силни хора. Слабите са осъдени да служат на тези, които хитро умеят да се възползват от объркването на масите. Мошениците не се нито свръхсилни, нито извънредно умни. Крепи ги само подкрепата един към друг. Не случайно е възникнала поговорката Гарван гарвану око не вади. Мошениците ги крепи и това, че двадест и четири часа на ден те следят интересите им да не бъдат накърнени. Какво пречи на нас също непрестанно, упорито и решително да остояваме интересите си? Вместо потънали в летаргия да проклинаме съдбата и да чакаме неволята да ни помогне, можем най-сетне да запретнем ръкави и да си потърсим своето. Щастието понякога е въпрос на избор.
Пожелавам на всички приятно изкарване на почивните дни и весело посрещане наГергьовден – най-българския празник! Утре по изгрев слънце поемам за планината и ще остана сред природата една седмица. Коментирайте без притеснения, отговор ще мога да дам след 7 май
* Понеже коренът в името на Хера и това на Хероса е идентичен, то следва и името на Хера да притежава значениебързата, тази, която ловува. В гръцката митология обаче не съществува такъв облик на съпругата на Зевс. Причината се крие в това, че Хера е първоначално божество на трако-пеласгите, което гърците са приели сляпо в пантеона си. В Тракия първоначалния облик на Хера е запазен до доста по-късни времена. Разбираме за това по епитета й Hera Resco Turme. Resco може да се обясни със стблг. рискати-бягам, надпреварвам се, ретъ-състезание. Съответната дума на turme е турвам-втурвам се, бягам, спускам се. Resco Turme означава-тази, която бяга бързо.
Учените са хора с престиж и е съвсем нормално да им се доверяваме. Ние нямаме достъп до извори, материали, средства и не на последно място времето, с което разполагат професионалистите. Те от своя страна са длъжни да проявят обективност в своите оценки на събития и сведения от летописи. Изследователите на нашето минало са длъжни също да поддържат своето ниво. С развитието на науката се появяват все повече способи за намиране на истината.
Става дума за изследванията на антрополози и генетици. Благодарението на трудовете на д-р Методи Попов и на акад. Ангел Гълъбов ние разбрахме, че във вените ни тече кръв на европейци, а не на азиатци. Разбрахме и, че сме били лъгани относно това, че траките са се изпарили без следа. Все повече генетични проучвания показват, че ние българите имаме пълното право да се наречем наследници на Залмоксис и Орфей.
Макар доказателствата в полза на местният произход на българите да се трупат, някои от учените ни упорито отказват да променят остарелите теории. Такова държание е странно и недопустимо. Какво още е нужно, да да се разбере, че ние не идваме от никъде, а сме потомци на най-древното цивилизовано население на Балканите, а и на Европа. Това, че част от дедите ни са се заселили в Азия не прави произхода ни азиатски. Англичаните колонизират Австралия, но това не означава, че делят общ произход с аборигените, нали?
Нека видим как се определя етническата принадлежност на дадена група хора? За да разберем истината е нужно да се изследват историческите извори, но също така трябва да се анализират данни от археология, ономастика и антропология. Само чрез комбинирането на сведенията от различни области можем да получим реалистична представа за това от какъв произход са определени хора.
Историческите извори са важни, но те могат да послужат само като индикация, понеже в миналото доста често са се писали и лъжи. Да не забравяме, че сведенията за дедите ни идват от техните врагове – гърци и римляни. Наивно е да се очаква, че всеки чужд летописец е имал смелостта да рискува кариерата и живота си казвайки истината за нашите предци. Добри и съвестни хора обаче има навсякъде. Разбираме за това понеже цели 1000 години дедите ни са отъждествявани с траките от редица стари автори. Дори и сред противниците на старите българи е имало достойни хора.
Такъв е Деметри Хоматиан, който пояснява, че българите от негово време са наричани в миналото с името мизи. Това е и становището на Михаил Аталиат, Лъв Дякон, а и много други летописци. Йоан Цеца сравнява дедите ни с пеоните, за Йоан Малала българите не са никои други освен старите мирмидони – войниците на прочутия Ахил Пелеев.
Тези данни са известни на нашите историци, но те мигновено ги отхвърлят с оправданието, че става дума за грешка, за архаизиране. Да, такива грешки са се правили в миналото, унгарците са наричани панонци, макар да нямат нищо общо с панонците.
Има обаче една тънкост, която нашите учени премълчават. Докато с помощта на унгарския език е невъзможно да се обяснят панонските топоними, то българския е прекрасен кандидат за етимологията на тракийските селищни наименования. Точно анализа на древните топоними ни позволява за направим обстойна проверка на историческия извор.
Стоби и Стубера са имена на пеонски градове, те съотвестват на българското селищно име Стобъ, а обяснение получаваме от старобългарската дума стоборие-ограда. Столицата на пеонското царство също носи название обяснимо на български език. Била Зора бива изтълкувано от някои езиковеди като Бела Зора. Може ли да наречем тези неща случайност? Разбира се, че не! Не е случайно е това, че името на пеонския цар Одолей се обяснява със стблг. одолевати-побеждавам, т.е. Одолей означава победител. Понеже както топоними, така и лични имена принадлежащи на пеоните имат българска етимология, то можем да заключим, че Йоан Цеца е бил прав като е отъждествил пеони и българи.
Понеже старите българи са наричани освен пеони също и мизи, да видим как стои въпроса с мизийските топоними. Етимология селищните имена Вода, Калатис, Зелея, Кузик получаваме с българските думи вода, кал, зелие-зелелина и куза-коза диал. Името на споменатия от Омир мизиец Хромий може да се обясни със стблг. хромъ-недъгав, крив. Телеф е име на мизийски цар, което е почти идентично на това на старобългарския владетел Телец. Както в случая с пеоните, така и при мизите намираме български названия на селища и български по характер лични имена.
Да обърнем внимание и на свидетелството на Йоан Цеца, който свърва българите с Тесалия – дом на ахиловите мирмидони. В Тесалия тече река Пеней, чието име Владимир Георгиев изтълкува с думата пена-пяна. В същата област е и планината Олимп (с най-древно име Олупийо), за нейното название Георгиев предлага тълкуване със санскр. lumpate-чупя, троша, т.е. място с отломки. Прекрасно обяснение дават и българските думи олупам, лумкам, олумвам, лумя-ломя, чупя диал. Те обаче изобщо не са споменати, все едно не съществуват…
Благодарение на проучванията на лингвиста Макс Фасмер узнаваме, че в същата тази Тесалия са локализиранипланината Булгар (Вургар), хълм Булгара, а и речното име Булгарис (Вургарис). Подобна концентрация на народностното ни име няма дори на територията на страната ни! Това в никакъв случай не може да почива на случайност.
Виждаме, че Хоматиан, Цеца и Малала са казали истината определяйки старите българи като древно балканско население наричано пеони, мизи, мирмидони. Няма как иначе най-старите топоними и хидроними да са обясними на български език. Един народ е в състояние да наложи свои имена в дадена област само, ако я обитава дълго време. Всеки сериозен учен знае това.
Сериозните учени знаят също и, че обичаите на една група хора са важен признак за тяхната етническа принадлежност. Едва ли има някой, който да не е запознат с историята на Крум Страшни, който обезглавява Никифор Геник и прави от черепа му ритуална чаша. Кой не е чувал израза – Пийте дружина от никифорова кратуна! Повечето от изследователите на миналото ни търсят паралели на този жесток обичай в Средна Азия. Зажалост бива премълчан факта, че траките също правят чаши от човешки черепи. Знаем за това от работите наримския летописец Луций Флор. В миналото никой от учените ни писали за бита и културата на старите българи не си е направил труда за цитира Флор, а и да коментира неговото сведение, което безспорно е от голяма важност за разбирането ни на старобългарската култура.
Да продължим с друг обичай на дедите ни. Някои автори смятат, че изкуствената черепна деформация е eдин ототличителните белези на старите българи. Едва в последно време бяха публикувани данни от Йордан Йорданов за това, че този особен обичай се практикува в нашата страна още от Каменната ера. Ценна информация има и в работите на Стефан Йорданов, който писа, че изкуствената черепна деформация е позната на различни тракийски племена и е практикувана активно от тях почти до началото на елинистичната епоха…Други автори споделят, че във Фригия и Мизия дори може да се говори за масова практика.
За бръсненето на главата и за оставяне на кичур коса при старите българи споменава Геза Фехер. Различни краеведи твърдят, че този обичай е просъществувал у нас до началото на ХХ век. В “Живота на Тезей” Плутарх пише, че бръсненето на главата и оставяне на кичур коса се практикува от траките абанти и мизи. Ще напомня, че впродължение на 1000 години българите са наричани мизи.
Разказвайки за траките Херодот споменава, че техните жени увивали жертвените дарове в пшеничена слама и така ги поднасяли на боговете. Краеведът Енчо Донев споменава за абсолютно същият обичай практикуван в Пловдивска област поне до петдесетте години на двадесети век. Безспорно тракийската традиция е възникнала още във времето на Неолита, а продължението й при нас след 7000 години е ярко доказателство за нашия местен произход.
Отново бащата на историята ни дава сведения за друг тракийски обичай, а именно за това как гетите запращали стрели в небесатa. Запращане на огнени стрели в облаците се практикува и от нас българите по време на Сирни Заговезни. В този случай се наблюдава интересен синтез на езическия и християнски празник, което между другото не е изключение у нас.
Друг белег на етническа принадлежност са погребалните обреди. Едва ли има някой, който да не знае, че траките издигат могили над гробовете на своите благородници.
Това, което е почти неизвестно е фактът, че старите българи също са издигали могили над гроба на свой благородник. Пишейки за старобългарските могили Рашо Рашев подчертава, че те са в речна долина, докато това не е характерно за тракийските. Подобно изказване е доста странно като се има предвид, че една от най-големите концентрации на тракийски могили е в Розовата долина където текат реките Тунджа и Стряма. Трудно ми е да си представя, че Рашев не е бил запознат с географията на България, а и с тракийската археология.
Геза Фехер дава интересни данни за конско жертвоприношение в старобългарските гробове. Това отговаря на истината, в некропола край Нови Пазар са намерени конски скелети. Незнайно защо нито Фехер, нито изследователите след него не споменават, че абсолютно същият обред се среща и при траките още от Бронзовата епоха, т.е. не става дума за феномен появил се в страната ни след 681 година, а подобно на изкуствената черепна деформация е практикуван хилядолетия по-рано на наша територия. Съвсем естествено е, че по време на римската окупация обредът е могъл да са запази най-добре на север от Дунава – в земите на свободните траки.
Ксенофон е пряк свидетел на тракийските нрави. Той споделя за това как бойците на одрисите изливали вино на гробовете на своите загинали другари. Поливането на гроба с вино се е практикувало от българските хайдути. Този особен ритуал е жив и днес във всички краища на България.
Смайващи прилики между траки и стари българи намираме също в материалната култура. В тракийски гробове са намирани особен вид украшения. Става дума за торквите – обръч от сребро, или злато, който се поставя около врата. Този тип украшение се ползва и от старите българи. Eто какво казва Станчо Ваклинов за находките то с. Бързица (Шеремет) - “Характерен за ранното средновековие накит, който представлява военно отличие, е торквата. Това е широка гривна, която се носи на шията и в различни епохи е различно оформена и украсена. В България са познати няколко екземпляра главно от по-късно време. Смята се обаче, че една група торкви, намерени при с. Шеремет, Провадийско, принадлежат на старобългарската епоха.”
По времето на Ваклинов съкровището е определено ясно като старобългарско, макар да се признава, че има антични елементи, то е датирано IX век след Христа. Днес, за щастие археолозите са коригирали както периода, така и характера на находките. Торквите, обеците и т.н. са датирани VIII век преди Христа и са определени като тракийски…Объркването на учените от 70-те години на ХХ век показва колко близки по характер са тракийските и старобългарските украшения.
Поредната интересна подробност от бита на старите българи намираме в работите на Петър Добрев. Той разказва за житните ями на нашите предци. Дали от незнание, или поради друга причина, но този изследовател пропуска да спомене, че съхраняване на зърното в ями е метод, който е познат в Тракия от най-дълбока древност. Добрев споменава и за просото, което е използвано като храна при старите българи, но отново не отваря и дума, за това, че траките също се хранят с просо.
Според Димитър Овчаров най-разпространеният тип старобългарско жилище са землянката и полуземлянката. Това безспорно отговаря на истината. През Средновековието селското население е обитавало землянки и полуземлянки. Същото може да се каже и за тракийското селско население. Знаем за това от археологически проучвания и исторически извори. Този общ елемент от бита на траки и стари българи не е споменат от нашите изследователи.
Не е споменато и нещо друго. Автори като Йордан Йорданов са на мнение, че строежите с квадри на територията на страната ни са дело на старите българи.
Така е, но трябва да се добави и това, че траките строят с квадри около 1000 години преди така нареченото“идване” на Аспарух. Информация за това получаваме от трудовете на Георги Китов и Даниела Агре.
Нека обърнем внимание и на други аспекти от бита на дедите ни. Веселин Бешевлиев споменава в работите си замногоженството при старите българи, но за съжаление пропуска свидетелството на Страбон, който казва затраките, че при тях е нормално един мъж да има десет-дванадесет съпруги…. Това е било наложително защото поради войните мъжете са били много по-малко от жените и, за да не бъдат те изключени от обществото се е практикувала полигамия, чийто край идва след приемането на християнството.
За друга подробност от бита на предците ни споменава Ксенофон. Той е бил добре запознат с обичаите на дедите ни защото прекарва извество време в резиденциите на тракийските владетели. Гръцкия автор прави интересно описание на банкета на Сефт. Царят е бил този, който разпределял храната, сам отделял за благородниците си хляб и месо… Явно този обичай е причина за термина хранени хора, който се споменава в старобългарските надписи. В пряк и преносен смисъл владетелят е хранел своите подчинени.
Описвайки бита на дедите ни автори като Геза Фехер и Веселин Бешевлиев споменават свидетелствата на старите автори, които твърдят, че старите българи вземали кобили по време на военните си походи и ползвали млякото им за храна. Това е помагало на предците ни да се придвижват бързо и да не са зависими от бавните обози. За жалост нито Фехер, нито Бешевлиев не съобщават, че пиенето на кобилешко мляко е типично и за траките. От преданието за благородната тракийка Харпалика научаваме, че тя била кърмена с кобилешко мляко, баща й я научил да пие направо от вимето на кобилата (Г.Батаклиев, Антична Митология-Харпалика).
Отново Фехер определя старите българи като конни стрелци. Не може да се отрече, че дедите ни са били конен народ. Не може да се отрече, че лъкът е тяхното основно оръжие, с което те са всявали ужас сред враговете. Конни стрелци обаче са и северните траки, това е засвидетелствано от Тукидид. Тракийските остриета на стрели с триъгълно сечение са на практика неразличими от тези на старите българи. Същото важи и за лъка, кривият, сложносъставен лък не е изобретен в Средна Азия, а в Европа. Познат е в Южните Балканите още от Бронзовата епоха. Да не забравяме и омировото свидетелство за пеоните с криви лъкове. Да не забравяме, че по-късно тези пеони са наречени от Цеца българи. Само наивен човек би приел това като случайност.
Важна част от бойната екипировка на старите българи е ризницата. Тя е или плетена, или люспеста, а в някои случаи покрива цялото тяло. Съдейки по археологически находки, а и по изображенията от Летношкото съкровище, разбираме, че траките също са ползвали плетена и люспеста ризница. При сарматите металната защита покрива цялото тяло. Днес сарматите са определени като иранци, това обаче не отговаря на истината. Прокопий Цезарийски предава мненията на различни автори относно това, че сарматите принадлежат към семейството на гетите.
Всеки сънародник знае, че знакът IYI e типичен за старите българи. Съвсем малко обаче са тези, които са запознати с изследванията на Ст.Михайлов, Дж.Бенсон, Я.Тодорович показващи, че този знак IYI е познат на древното балканско население от Бронзовата и от по-ранната Неолитна епоха. Пълна лудост е при наличие на тези данни, които са отпечатани в престижни издания, да се твърди, че знакът IYI е донесен в земите ни едва през Ранното Средновековие.
Не само IYI принадлежи на хералдиката и на дедите ни, но и лъва. В Notitia Dignitarum може да се види, че като символ на Тракия е представен лъв. Западноевропейски и арабски източници пък показват, че през Средновековието лъвът е присъствал на герба на България. По време на турската окупация българските четници поставят лъвчета на своите шапки. Не ми е известен друг народ, който да пази така силно своята хералдическа традиция както ние българите – от Античността до ново време.
Благодарение на епиграфски паметници, а и на арабски източници ние знаем, че старите българи са назовавали своите владетели с титлата КАНАС. В миналото тя бе обявена за равностойна на хан понеже се вярваше, че дедите ни са тюрки. Тази заблуда царстваше поради това, че учените ни отвърнаха очи от траките, в чиито надписи присъства титлата АКЕНАС (W-07). Тя идва от корен КАН, КЕН имащ значение – начало. Същият корен присъства в стблг. кань, конь-начало, а също в наченти, заченти- започвам, слагам начало.
Приликите между траки и българи не свършват тук. Етнологът Николай Колев дава голям принос в изучаването на старата ни култура, но навярно неволно е направил някои пропуски. Колев споменава за тотемизма при старите българи, т.е. даването на хора имена на животни. Да, възможно е, но това присъства и при траките, името на одриския цар Орол е свързано с птицата орел. Езиковедите В. Георгиев и К.Влахов съобщават за тракийски имена като Зайкус (от заек) и Козис (от коза). Обърнете внимание на важната подробност, че орел, заек и коза принадлежат на българския основен речников запас, а произхода им е тракийски.
Нашия етнолог определя забраждането на омъжената жена като останка от прабългарското културно наследство. Отново трябва да се добави, че този обичай съществува и при траките, може да се види често на погребалните им паметници. Според Колев старите българи са почитали вълците ( явно са ги смятали за свещени животни). Знаем обаче за едно силно тракийско племе, чието название има значение вълци. Става дума за даките, езиковедите ( В. Георгиев и др.) смятат, че даки идва от давос, даос – вълк, а самата дума давос отговаря на нашата давя, душа (както правят вълците).
Като общ етнически белег между българи и чуваши Колев посочва престилките в женската носия. Тук е редно да се поясни, че престилки като българските са имали и пеласгийските жени, това може да се види от минойските фрески и статуетки. Самата българска женска носия не се е различава много от древната тракийска женска носия
(според Д.Агре и Г. Китов). Най-широко разространената българска мъжка носия пък е идентична с тази на даките и техните роднини гетите…
Виждаме, че поради липсата на достатъчно информация Н.Колев, макар и да е работил съвестно е допуснал грешки. Твърде голяма част от така наречения прабългарски етнически субстрат се оказва тракийско наследство. Колев сам посочва редица тракийски елементи в нашата култура. Ето какво споделя нашия етнолог:
Като тракийско наследство могат да се възприемат следните елементи от традиционната материална и духовна култура на българите:
- I, II и IV тип рала за обработка на земята.
- вършитбата с диканя.
- култивирането на лозята и направата на вино.
- трансхуматното (подвижно) животновъдство.
- носенето на опинци и ямурлук от пастирите.
- грънчарското колело.
- черти от образа на св. Георги са заимствувани от тракийския херос.
- сходството на самодивите с тракийските нимфи.
- русалските празници водят началото си от гръцко-тракийския и римския празник на розите (rosalia).
- кукерските игри водят началото си от Дионисиевите празници.
- нестинарството също е извеждано от някои автори като тракийско наследство.
- За такова наследство се смятат и летният празник на Еньовден.
- жертвоприношението при строеж на нов мост или къща.
- жертвоприношението при продължаване живота на възрастен човек, означавано като «помана», и т. н.
http://files.abovetopsecret.com/files/img/ph4fe9035e.jpg
Oстана ли изобщо нещо, което да е характерно за траките и да е чуждо за българите? Всъщност може да се допълни още нещо интересно. Нещо, което учените ни не желаят да споменат. Официално дедите ни са тюрко-алтайци почитащи Тангра, други правят опити да ни изкарат иранци, но в именната ни система не присъстватантропоними като Тангра, Тенгри, Тенгърчо, или пък Ахура Мазда и Апам Натат. За сметка на това в българската именна система се срещат тракийски теоними.
- Българското име Балей е идентично на тракийския теоним Балей.
- Басарина е старо българско име съответстващо на тракийското Басарей.
- Бистрьо отговаря на тракийското божествено име Бистирас.
- Венда е изведено от тракийския теоним Вендис, позната и като Бендида.
- Витьо произлиза от древното божествено име Витю.
- Диньо, Деньо са вдъхновени от името на богът на светлината Дин/Ден.
- Според Вл.Георгиев тракийският теоним Залден съотвества на българското лично име Златан.
- Хубавото наше име Млад пък има успоредица в тракийския теоним Молодас.
- Сава идва от Савазий – едно от имената на Дионис.
- Ярей е по-новия вариант на Арей, Арес – богът на войната.
Въпреки преследванията на религиозни фанатици, ние сме успели да запазим в именната си система десет тракийски теонима…и после някой ще твърди, че през VI век траките са били незначително малцинство забравило езика и културата си. Ако това е верно как са оцелели до днес тракйските имена на богове. Кой ги е наложил, а и защо ние ще ги употребяваме? На този въпрос никой не желае да даде отговор.
http://www.haskovo.com/bg/resize_image_text/800/600/Novini/haskovo_trakite_4.jpg
Няма нито един древен исторически извор, от който да научим, че дедите ни почитат Тангра. За сметка на това Теофилакт Охридски пише, че старите българи се кланят на слънцето, луната и звездите, а някои принасяли жертва и на кучета. За траките се знае, че техният върховен бог е слънцето, а при култа на Зеринтия кучетата заемат важна част. Тези подробности не са известни на широката публика.
Това не е всичко, никой не желае да ни обясни, че старобългарските лични имена Аспарух, Борис, Борил, Бузан, Воин, Прусиан, Телец, Токт и много други не са се появили на Балканите след 681 година. Тези антропоними съотвестват на тракийските Аспар, Борискос, Бурил, Буза, Войнес, Прусий, Телеф, Токей…
Дали трябва да вярваме на официалните теории след като виждаме, че от нас са укрити планини от важна информация?
Защо за някои хора е трудно да се разбере, че ние сме местен народ? Има толкова доказателства, че ние сме потомци на създателите на най-древната европейска цивилизация. Благодарение на труда и уменията си, дедите ни са станали многобройни и са се разселили по различни места. За траки в Индия, Бактрия, Сицилия, Мала Азия и ред други земи разказват Ариан, Плиний, Павзаний, Страбон.
Когато преди около 2000 години римляните окупират земята ни, част от нашите деди се оттегля на север при своитe братя. От този регион свободните траки непрекъснато атакуват Римската Империя. През 166-170 година освободителите прекосяват Дунава и се спират чак при Термопилите. По времето на Аврелиан от Дакия са изгонени всички легионери и колонисти. Няколко века по-късно е освободена и Тракия. Какво му е сложното да се разбере това?
Разбира се за римските летописци дедите ни са “нашественици”. В Ранното Средновековие Рим счита земята ни и нейното население за своя собственост. Дедите ни са намразени защото откъсват от имперската хазна богати територии. Също така предците ни слагат край на търговията с роби, която е източник на големи доходи… Тези деяния на предците ни предизвикват фанатичната омраза на редица летописци, които съчиняват безброй лъжи. Тези лъжи все още хвърлят сянка върху името на народа ни, но краят вече се вижда.
Историята на България ще се пренапише, това е неизбежно. Съпротивата на определена група личности ще е голяма, но рано, или късно ще стане невъзможно истината да се укрива. Истината, че ние сме потомци на древен народ, на когото Европа дължи много.
Не сладките приказки на Платон и статуите на Праксител доведоха до подем на цивилизацията, а тръгналите от нашите земи организирано земеделие, скотовъдство и не на последно място знания за обработка на металите, без които народите щяха да тънат хилядолетия в мрак.
В Тракия бе родена първата хуманна доктрина, разпространена от Орфей и Залмоксис. Дедите ни бяха първите, които бяха наречени най-праведен и справедлив народ…Ю.Венелин назова нас българите учители, образователи и наставници на Русия…Едва ли е знаел колко скромно се е изразил, деянията на дедите ни започват хилядолетия преди разпространяването на кирилическата писменост.Нищо не е в състояние да спре истината за нас. Въпрос на време е когато името българин отново ще се произнася с уважение и почит от чужденците. Докато този момент настъпи, нека се държим както подобава на истински българи-имайки вяра в себе си и обичайки своите братя и сестри.
http://sparotok.blogspot.com/2014_04_01_archive.html
тагове: трайкийски, Херос
Всъщност картата на Пири Рейс съвсем не е единствената, която смайва днешния свят. Още през 1959 г. американският професор Чалз Хепгуд открил в Библиотеката на конгреса във Вашингтон една карта, съставена от Оронтеус Финиус през 1531 г. Там Антарктида е изобразена без лед, с ясно различими, брегове, планини и реки. Очертанията и характерните особености на релефа, съвпадали със сведенията за скритата под ледове повърхност на материка, които били картографирани през 1960 г. През 1737 г. действителният член на Френската академия на науките Филип Боаше, публикувал своя карта на Антарктида. На нея той също дал точно изображение на материка както изглежда без ледената покривка. Нещо повече, френският академик изобразил в средата на континента водно пространство, разделящо го на два подконтинента. Изследванията по програмата на Международната геофизическа година, извършени през 1958 г. потвърждават, че Антарктида всъщност е архипелаг, съставен от големи острови, сковани от лед, с дебелина 1,5 км. 
В крайна сметка става ясно, че картите на Пири Рейс, Оронтеус Финиус и Филип Боаше дават представа за Антарктида такава, каквато е била по време на зараждащите се шумерска и египетска цивилизации. Според мнението на специалисти от Масачузетския технологичен институт, за съставянето на тези карти е необходимо задълбочено познаване на методите за геометрична триангулация и разбиране на сферичната тригонометрия. А такива знания безпорно са имали съставителите на картите, които използвали като първоизточници Пири Рейс, Оронтеус Финиус и Филип Боаше. Дали някога ще разберем, кои са били тези древни картографи, обладаващи такива смайващи знания?!
Удивителен е фактът, че в цялата колекция няма дублирани фигури – всяка една е уникална(!). Размерите варират от десетина сантиметра до 1 м. височина и 1,5 м. широчина. Освен това, в колекцията има и музикални инструменти, маски и предмети от обсидиан и нефрит. След смърттъа на Валдемар Джулсруд-старши, колекцията (в опакован вид) заемала 12 стаи в дома му. В колекцията имало множество статуетки, представляващи почти пълен набор на човешките раси – монголоиди, африканоиди, кавказки тип (в това число с бради), полинезийски тип и т.н. Но не това превърнало колекцията в сензация на века. Около 2600 статуетки изобразяват динозаври(!!!). При това разнообразието на типовете динозаври предизвиква истинско изумление. Всред тях са добре известните на науката брахиозавър, игуанодон, тиранозавър рекс, птеранодон, плезиозавър и много други. Има и огромно количество статуетки, които учените не могат да идентифицират – в това число и крилати динозаври-дракони. Най-поразително обаче е, че колекцията съдържа значително количество скулптурни изображения на хора, заедно с динозаври, което навежда на мисълта, че хора и динозаври са живяли заедно, в най-тесен контакт(!). Този контакт е показан в целия спектър на взаимоотношения – от стълкновения между двата вида, до използване на динозаврите, като опитомени животни. В по-малки количества са представени отдавна измрели млекопитаещи – американска камила, кон от ледниковия период, гигантски маймуни от плейстоцена и др. Групата скулптури, изобразяваща заедно хора и динозаври, била главна причина за премълчаване и дискредитиране на находката. Тези изображения не само опровергавали теорията за линейно-еволюционния произход на видовете, но влизали в непримиримо противоречие с цялата съвременна научна мисъл. През 1947 г. Джулсруд публикувал със собствени средства книга, описваща находката му. През март 1951 г. американският журналист Лоуел Хармър публикувал в “Los Angeles Times” репортаж за пребиваването си в Акамбаро и за разкопките на хълма Ел Торо. След него, през юни 1953 г. Уйлям Ръсел публикувал също материал за разкопките на Джулсруд, придружен от снимки, изобразяващи работния процес. При това Ръсел изобщо не се съмнявал в автентичността на намерените предмети. Независимо от това, академичният свят мълчал и не проявявал заинтересованост(!), използвайки универсалния довод: “Това не може да бъде, защото не може да съществува никога”. Нещо повече, през 1952 г. от колекцията се заинтерсувал ученият Чарлз Дипесо и той пристигнал в Акамбаро. Пред Джулсруд изказал възхищение от откритието и даже пожелал да закупи отделни образци за музея на “Amerind Foundation”, където работел. Но след като се върнал в САЩ, публикувал няколко статии, в които заявявал недвусмислено, че колекцията е фалшификат. Веднага след това обаче, професор Рамон Ривера от факултета по история на Висшата школа в Акамбаро, след едномесечни проучвания, констатирал, че през последните сто години в този район не е имало керамично производство в подобни мащаби. Нещо повече – част от колекцията се състояла от каменни скулптури със следи от силна ерозия, а да се фалшифицира ерозия е практически невъзможно. Всъщност всички доводи, приведени от Дипесо, били лесно оборими от гледна точка на здравия разум. Първо, никой скулптор, колкото и продуктивен да е, не е в състояние да изготви 37000 (а може би и повече), съвсем не малки скулптури от керамика и камък, да фалшифицира ерозия върху каменните повърхности и да закопае тези скулптури на прилична дълбочина. Второ, ако това не е дело на един човек, а на работилница, в изработването на колекцията би трябвало да се забелязва единен стил. Но в колекцията не само няма нито един дубликат, но керамичните скулптури са изготвени от различна глина, в различни стилове и с различна степен на майсторство. Трето, било установено недвусмислено, че керамиката в колекцията е моделирана ръчно и изпечена на открит огън. За такъв метод и за такъв обем, е необходимо огромно количество дървесина, която в сух и обезлесен район, като Акамбаро, винаги е била много скъпа. А и подобна мащабна дейност е невъзможно да остане незабелязана.
Чак в 1955 година от колекцията се заинтересувал младият учен Чарлз Хепгуд. По това време той бил професор по история и антропология в университета Ню-Хемпшир. Когато пристигнал в Акамбаро, се договорил с местния шериф, майор Алтимерино и получил разрешението му да разкопае пода в една от стаите на жилището му. На дълбочина около 2 метра, открил 43 статуетки, аналогични по стил на тези в колекцията на Джулсруд. Тъй като било добре известо, че домът на шерифа бил построен през 1930 година, находката на Хепгуд отхвърляла автоматично всякакви твърдения, че колекцията е изготвена по времето на Джулсруд. През 1968 година Хепгуд изпратил за анализ няколко образци в лабораторията за изотопни изследвания в Ню-Джърси. Ето резултата от тези изследвания:
Подобни черепи били открити в хранилищата на някои музеи и в частни лица. При това, не само в Америка (Мексико, Бразилия и САЩ), но и в Европа (Франция), и в Азия (Монголия и Тибет). Черепите се оказали повече от 13, но не всички били така съвършени, както черепа “Мичел-Хеджис”. Оказало се обаче, че Мичел-Хеджис не е първият, който направил подобно откритие. Още в края на 80-те години на ХХ-ти век, един войник от армията на император Максимилиан открил в Мексико кристален череп, който сега е изложен в Британския музей. Този екземпляр обаче, се отличава значително от черепа “Мичел-Хеджис” – независимо от сходството в размерите, той не е така прозрачен, не е така детайлен, а долната челюст е слята със самия череп. Още едно грубо копие на кристалния череп се намира в Музея на хората в Париж. Там фигурира под название “Череп на ацтекския бог на подземното царство и смъртта”. Интерес представлява още един череп, наречен “Макс”. Собственичката му, Джоан Паркс го получила от тибетски монах, който го използвал за лечение на хора. През зимата на 1994 година, собственичката на ранчо, в близост до Крестон (Колорадо, САЩ), намерила череп от кристал, но необикновено твърдия материал бил смачкан и деформиран така, сякаш някога е бил пластичен. Как е попаднал там и защо бил така обезобразен, остава загадка до сега.
От всички намерени до сега черепи, този открит от Мичел-Хеджис, бил изследван най-детайлно. Пръв с изучаването му се заел изкуствоведа Франк Дордланд. След щателен оглед, той открил в него цяла система лещи, призми и канали, създаващи необикновени оптични ефекти. Благодарение на тази вградена оптична система, очните кухини започват да светят, когато се постави някакъв източник на светлина под черепа. Докато изследвал черепа, Дордланд бил поразен от идеално полираната повърхност, върху която, даже под микроскоп, не се виждали следи от обработката. В крайна сметка, той се обърнал за консултация към знаменитата фирма “Хюлет-Пакард”, смятана за авторитет при експертизи на кварц. Изследването, проведено през 1964 година в специализираните лаборатории на фирмата установило, че черепа бил изготвен много преди появяването на първите цивилизации в тази част на Америка. Най-поразителното откритие било, че черепа бил изготвен от монолитен кристал, въпреки всички закони на физиката. Инженер Л.Барре, експертът в “Хюлет-Пакард”, казва следното: “Изучихме черепа по три оптични оси и открихме, че е изсечен от един къс кристал, състоящ се от 3-4 срастъка. Според скалата на Моос, планинският кристал отстъпва по твърдост само на топаза, корунда и диаманта, и може да бъде рязан само с диамант. Независимо от това, древният майстор успял да извае не само черепа, но и долната челюст, както и шарнирите за закачването й. При такава твърдост на материала, това е повече от загадъчно. И ето защо: в кристал, състоящ се от повече от един срастък, съществуват вътрешни напрежения. При натискане с резец, от напрежението може да се пръсне на парчета. Но древният майстор го изваял така, сякаш изобщо не го е докосвал.” С това мнение са напълно съгласни колегите на експерта. Мнението на всички е, че при обработката на черепа, разрязванията трябвало да бъдат строго ориентирани по осите на кристала. Древният ваятел сякаш изобщо не се вълнувал от това. Той изработил черепа, игнорирайки всички закони и правила. Професионалистите от “Хюлет-Пакард” били в недоумение: “Тази проклета вещ просто не би трябвало да съществува. Този, който я създал, не е имал и най-малка представа от кристалография. Той игнорирал осите на симетрия и тази вещ би трябвало да се разпадне. А защо това не се е случило, остава необяснимо.”
