За разказа -печеля първо място в България за 2013г ,след превод на френски го изпратих в Марсилия ,където също спечелих първо място.Темата на конкурса е Тераси ,разказът трябва да е подчинен на тази тема ,но да е с друго заглавие.Отличен е от от всички други участвали в конкурса средиземноморски държави от Европа ,Азия и Африка.Това е първият разказ ,който пиша и публикувам.

За себе си – Казвам се Мариела Маринова Индова родена съм в Пловдив на 11.03.1967г Хобито ми е художествената фотография ,занимавах се с нея 12г при известния художник-фотограф Гаро Папазян..Обичам да рисувам,пиша предимно лирика от 10годишна ,но никога не съм публикувала.

Дивата чубрица 

Някой беше казал – всичко, което не ни убива, ни прави по-силни. Познато ли ви е чувството, че светът се е срутил под краката ви и само късчето земя, на което сте стъпили, е останало като тераса над бездната, крачка встрани и ще полетите надолу.                                              

Погребах майка си вчера и днес бях в нов град, непознат и далечен. Избягах от спомените, от болката и сълзите, за да продължа сама. Сама със себе си и мъката, заради Марти, десетгодишния ми син, единствения, който имах на този свят. Отгледах го като самотна майка и нито за миг не съжалих за това. Бях сама и тогава, но продължих…

Излязох на терасата, за да поема глътка въздух, да се уверя, че съм жива и че всичко това не е сън. Есенното утро беше слънчево, но студено, а гледката към парка невероятно златна. Сякаш природата компенсираше с красота мъката, която животът ми бе причинил. Бях в новия си дом, непознат и чужд, но не знам защо се почувствах защитена, там, на терасата, късчето стърчащ бетон, свързващ външния свят с  дома. Можех да докосна слънцето, да погаля вятъра, да усетя чуждия заобикалящ свят и да се скрия, ако ме е страх, да залостя вратата и да се сгуша във фотьойла, да притихна далеч от хората.

– Добро утро – почти подскочих стресната от гласа, който ме изтръгна от унеса.

–  Добро утро – отговорих хладно.                                    

Възрастна жена в инвалидна количка седеше на съседната тераса, загърната в плетен шал и спокойно се усмихваше на изгрева. Терасата беше потънала в зеленина и цветове на цъфнали цветя. Не исках да говоря с никого, затова се обърнах и  неучтиво затворих вратата след себе си. Трябваше да сложа Марти да спи и да разопаковам багажа,….да преосмисля живота си. Пътят беше дълъг и уморителен, не бяхме спали цяла нощ. Хапнахме последните сандвичи и се отпуснахме прегърнати на леглото. Хиляди мисли нахлуваха в главата ми, нямахме много пари, нито време, трябваше бързо да си намеря работа. Не усетих кога съм заспала.

Отново беше утро, слънчево и обещаващо, потънало в есенна позлата и щипеща хладина. Марти спеше като ангелче в леглото. Трябваше да планувам деня си, имах толкова много неща да свърша, а бях уплашена, много сама без приятели и близки хора. Имах само себе си и спящото в леглото ангелче.                                                            

Направих кафе и излязох на терасата да запаля цигара.

– Добро утро, денят обещава да е хубав!

– Добро утро! – поздравих същата жена, на която вчера затръшнах вратата. Стоеше пак там в същата поза, сякаш никога не се беше прибирала. По всичко личеше, че не беше сърдита. Метална решетка разделяше двете тераси и ако протегнехме ръце, можехме да се докоснем. Такова беше строителството на жилищни блокове през социализма.

  – Аз съм новата съседка, пристигнахме вчера, наехме апартамента от обява, още не съм се запознала с хазяйката. Извинете ме за нелюбезността, но вчера бяхме много  изморени… Чувствах се като крак в тясна обувка.

–         Нищо не се е случило, дъще – махна с ръка жената.

Нарече ме толкова непринудено „дъще” и това ми даде кураж.

– Аз съм тук по цял ден,        гледам парка и чакам… нямам друг избор. – Жената замълча и очите й се напълниха със сълзи.

– Не сме се запознали – подадох ръка през решетката. – Казвам се Надежда…..Надя.

– Хубаво име, Надежда… – сякаш си говореше сама, и отново влага блесна в очите й. – Аз съм Мария – отговори жената и приглади с ръка посребрените си коси, хванати на кок отзад на тила.

Предложих й кафе, но тя отказа и ме покани с жест да седна на малката табуретка в ъгъла на терасата ми. Разказа ми за квартала, къде какво мога да намеря в магазините, близката аптека, ако нещо ми се наложи. За себе си почти нищо не каза, освен че беше получила инсулт и това я приковало на инвалидната количка. Живееше сама, болногледачка идвала да й помага няколко часа на ден.  Времето си прекарвала  на терасата с книга в ръка, за да се любува на последните слънчеви дни. Преценяваше с точност всяка дума от информацията, която ми даваше за личния си живот. Сякаш се боеше от нещо. За себе си също не разказах много, освен за Марти, когото трябваше спешно да запиша на училище в трети клас, за това, че се тревожа дали ще си намеря работа. Не бях готова да говоря за личните неща в живота си, а и кой се интересуваше от това?

– Каква работа търсиш? – тя беше фин и деликатен  човек, въпросите й бяха точни, с подбрани думи. Интелектът й прозираше от всеки един неин жест.

– Нямам голям избор, но мога да правя много неща.

– Можеш ли да готвиш?

– Да, разбира се, нали съм домакиня, но не съм учила за това.

– Достатъчно е. – каза много съсредоточено Мария и в очите й се долови една много особена тъга. – Достатъчно е, ако го правиш с любов. Всичко, в което влагаме нещо от себе си, става хубаво. Ще ти помогна да си намериш работа. Ти си добро момиче, Надежда, макар животът да не е особено благосклонен към теб, но запомни –   съдбата обича смелите.

Бях онемяла от изненада: как разбра какъв е животът ми, та тя не знаеше нищо за мен…

 -Там отсреща, на две преки от главната улица, на ъгъла има малко китно ресторантче с много цветя и бели перденца. Собственикът ми е син. Мен не ме споменавай, иди и кажи, че си търсиш работа като готвачка, той няма да ти иска диплома, ще те накара да сготвиш мусака. Можеш ли? – Да – кимнах с глава, за да не прекъсвам Мария.

– Запомни три много важни неща: заливката направи с кисело, не с прясно мляко – става по-хрупкава, във вазата на плота сложи жълти хризантеми – любими са му ииииии…

Тя завъртя с няколко замаха колелата на количката и влезе в стаята, а след малко отново се появи, в ръцете си държеше малко бурканче с някаква подправка.

– Иииии… в мусаката сложи дива чубрица, обожава мусака с дива чубрица.С треперещи ръце ми подаде бурканчето и се обърна, за да скрие сълзите си, с гръб към мен ми каза, че ще подремне вътре на топло, като ми помаха с ръка да вървя.

Бях запомнила всяка подробност, погледнах часовника, беше още много рано Марти да се събуди, грабнах якето си и буквално излетях към ресторанта. Всичко се случи точно както го предвиди Мария, само емоцията на собственика надхвърли очакванията ми. Когато мусаката беше готова, сервирах я в красива чиния, сложих я върху табла, която украсих отново с жълта хризантема. Забеляза всеки един детайл и се изненада приятно, но когато опита мусаката дъхът му секна, погледът му се заби в очите ми. Дори  не мигаше, да не изпусне отговора ми.

– Познаваме ли се?                                                                                                               

 – Не – отговорих категорично без да трепна.

– Какво си сложила като подправка  в мусаката?

– Чубрица, дива чубрица.                                                                                               

 – Поздравления, това е любимото ми ястие и по този начин го приготвя само един човек освен теб. Може да започнеш още сега, назначена си.                                                                                           

– Ъъъ….не мога, трябва да се прибера за малко до в къщи, живея наблизо…

 – Добре, но побързай, трябва да приготвиш мусака за обедното меню. Продуктите ще намериш в кухнята.

Изкочих на терасата с най-широката усмивка на лицето си, Мария ме очакваше с присъщото си благородно изражение.

– Мария, успях…..ти  си…..ти си светица. Благодаря ти!- Стиснах ръката и в знак на благодарност. Искам да те помоля още нещо,да наглеждаш Марти ,когато стане той със сигурност ще излезе на терасата.Ще му оставя бележка няма да се бавя…..Благодаря ти!

Тя само се усмихна и  кимна с глава.  Така минаваха дните, работех вече седмица и бях щастлива. Бог ми изпрати Мария, за да оцелеем с Марти. Работата ми харесваше, влагах много любов в ястията, които приготвях и се получаваше. От ден на ден ставах по-добра, допитвах се отново до нея за някоя рецепта, а тя с удоволствие ми казваше кулинарните си тайни, до най-големи подробности, сякаш успяваше чрез мен и това й носеше радост. Синът ми също много се привърза към нея , когато си идваше от училище хвърляше раницата и тичаше на терасата да я види. Понякога ги намирах да си говорят да си шушукат нещо и после чувах смехът му да оглася квартала, четеше му от книгата си, а той сякаш онемяваше с часове. Правеха гълъби от хартия и ги пускаха да летят от терасата, позволяваше й да му помага  с домашните, което беше табу дори за мен. Обичахме тази жена, привързахме се неусетно  и станахме добри приятели, но никога не засягахме темата за миналото. Всеки носеше своята болка дълбоко в себе си и другият разбираше и го приемаше безмълвно.                                                      

Беше ноемврийско утро, есента вече си отиваше, мъглата и влагата  изместиха слънчевите утрини на терасата. Излязох само за глътка въздух  и за обичайното ”добро утро” с Мария. Съмваше се , в сумрака зърнах празната количка, в която бях свикнала да я виждам и сърцето ми се преобърна. Нещо натисна гърлото ми и почувствах онази позната болка, която си мислех, че никога повече нямаше да изпитам. На терасата излезе фигура на мъж, в която разпознах сина й, собственика на заведението. Приближи се до решетката и заговори с глас,който издаваше сълзите му.

– Починала е тази нощ ,…..сигурно го е усещала, написала ми е писмо… В него пише и за теб…с голяма обич….Моли ме да те оставя на работа за по-дълго, за да си стъпиш на краката, за Марти, когото обича като свой внук…..ииии. Завещала ви е апартамента си, за да се грижите за хризантемите на терасата и ….за..дивата чубрица в саксиите. Ииии,  това че ми е простила… Бяхме скарани повече от три години. Някога тя работеше на твоето място в ресторанта и всичко беше наред, клиентите прииждаха и си тръгваха доволни. Грижеше се за всичко, за кухнята, за залата и клиентите в нея, за цветята в градината и подправките, които сама отглеждаше. Бяха други времена….хубави. Той замълча и се замисли .Скарахме се заради жена ми , за дреболия, но аз не я защитих … и тя си тръгна завинаги от ресторанта … и от живота ми, а аз от апартамента, в който живееш ти. От тогава всичко се промени, тръгна надолу. Ресторантът опустя, много от клиентите ни се оттеглиха, все не случвах на готвачка. Тя много ми липсваше и мястото и остана незапълнено. Не намерих сили да й се извиня дори когато се разведохме със съпругата ми, бях виновен и отлагах този момент. Онзи ден, когато се появи ти, познах, че тя те е изпратила и се зарадвах, все едно я  видях, разчетох почерка й с дивата чубрица, исках да дойда да я видя, да й благодаря и да я прегърна…, но отложих с няколко дни……иииии.

Плътният му глас замълча, не чувах как плаче, но го усещах по дишането. Прoмуших дланта си през металната решетка и стиснах неговата. Аз също плачех…                                               Времето обещаваше хубав и слънчев ден, като онзи, в който се запознахме на терасата Всичко си беше на мястото, слънцето, цветята, терасата…, само че нея е нямаше. Понякога си мислим, че животът е безкраен и забравяме да се порадваме  на малките неща в него, на тези, които ни правят щастливи сега в настоящия миг, осъзнаваме всичко това след време, когато нищо не можем да променим. Забравяме да бъдем добри  с любимите хора и да им кажем колко много ги обичаме, забравяме, че утре може да е облачно и трябва да се порадваме на слънцето днес, сега, в този миг. Да бъдем близко до децата си и да поиграем с тях, когато те искат, защото утре ще са пораснали и може да пропуснем този миг. Да не бързаме, защото миналото е безвъзвратно, а бъдещето е относително .Животът е сега . 

Допуснах тази грешка с майка ми в тинейджърските години, когато тя се тревожеше за мен, бях луда и сприхава и никога не я допуснах близко до себе си, за да разбере колко много я обичам. Осъзнах всичко това твърде късно, за да го променя, само болката от нейната загуба ми остана като рана. Допуснах я с Мария, защото мислех, че ще бъде до мен още дълго. Тя ми помогна да я забележа и осъзная  и да не я повторя с Марти.

Погребението беше на следващия ден, изпратихме я с Марти, той с бяло книжно гълъбче, аз с букет жълти хризантеми…

Стоях на терасата и дишах жадно студения въздух, знаех, че животът продължава, за да ме изненада с още много и различни дни, непредвидени от нас човеците, да ме среща с нови хора и предизвикателства, да устоявам себе си и любовта в живота ми. В стаята зад мен спеше като ангел синът ми, смисълът на моя живот, за това си струваше да продължа, а и не бях сама, навсякъде около мен пръскаше аромата си дивата чубрица

автор: Мариела Индова