Поп отказва да венчае Минчо и Съба заради далечна родствена връзка помежду им

Генерал Владимир Вазов с тримата си синове офицери. Първите двама са кръстени на братята му – Георги (станал химик), изпратен е от комунистическата власт в концлагера мина “Бобов дол”, откъдето се връща жив, но пребит от бой, с избити зъби и Иван (адвокат), който е изселен заедно с цялото си семейство и възрастната си майка Мария Горанова. Третият син на героя от Дойран носи неговото име Владимир. Той продължава офицерското поприще на баща си. Той е от 58-и випуск на Военното училище, кавалер е на орден “За храброст” от боя за Страцин в Македония през октомври 1944 г., осъден е от Народния съд на 10 години строг тъмничен затвор.

Ген. Владимир Вазов

Иван Вазов през 1920 г.

Първото стихотворение, което всяко дете започва да срича, е “Аз съм българче” на Иван Вазов. Повече от един век името му трайно е влязло в домовете на поколения българи. За всички той е Народният поет. Едва от четвърт век насам завесата над двама от братята му, генералите Георги и Владимир Вазови, се повдигна и чрез техните уникални качества на пълководци ние научаваме за героизма на българския воин през двете Балкански и Първата световна войни. Величие и трагизъм съпътстват живота и на другите наследници на фамилия Вазови.

В края на 18-и век по времето на Али паша от българското село Яновени (днес в пределите на Гърция) се преселва в Сопот многолюдната българска фамилия Вазовци. През 1849 г. Минчо и Съба Вазови решават да се вземат. Поповете в подбалканското градче обаче отказват да ги венчаят поради далечната им родствена връзка. На следващата година се ражда първият им син Иван и цял Сопот живо се интересува дали “детето няма нишан”. Детето наистина се ражда с нишан ­ то става Патриархът на българската литература Иван Вазов. С нишан се раждат и други двама от братята му ­ Георги и Владимир, прославили отечеството като генерали от българската войска.

 Всъщност, Минчо и Съба Вазови отглеждат и възпитават седем синове – Иван, Георги, Кирил, Владимир, Никола, Борис и Михаил, и две дъщери – Въла и Ана.

Историографката Елинка Бояджиева проследява най-обективно драматичната и трагична съдба за някои от фамилия Вазови. Най-големият от синовете е Иван, който доживява до 71 години. Вторият брат Никола наследява предприемчивостта на баща им. По време на Руско-турската война Сопот е опожарен, къщата им запалена, а чорбаджи Минчо е зверски заклан от турците. Никола наследява търговията от татко си, после купува хотел в София, построява и мелница. Привързан към майка си и към своите братя и сестри, той поема изцяло изхранването и издръжката на многолюдната челяд. Баба Съба и сестрите Въла и Ана до края остават да живеят при него. Те имат голям принос за възстановяването на изгорялата до основи къща на Вазови в Сопот.
Кирил става един от първите дипломирани лекари в България – завършва медицина в Цариград. Участва в Сръбско-българската война като доброволец. После участва в създаването и развитието на Българския туристически съюз. Синът на д-р Кирил Вазов Иван ­ също лекар, е осъден и разстрелян от народния съд, защото е бил министър на търговията и промишлеността в правителството на Добри Божилов от ноември 1943 до юни 1944 година. При все че дейно участва в спасяването на българските евреи….

Борис Вазов ­ най-малкият от братята, става известен политик, адвокат и журналист. Когато батко му Иван закъсва с очите и не може да пише, той диктува на брат си и Борис записва на ръка по-голяма част от романа “Под игото”. По това време София се вълнувала от голямата любов между Борис и красивата художничка портретист Елисавета Консулова-Вазова, която става негова съпруга.

Генерал-лейтенант Владимир Вазов е безспорно най-именитият от братята след Иван. За героя от Дойранската епопея от 1916-18 г. е достатъчно само да припомним думите на английския генерал Милн, който командва английските дивизии през 1918 г., а срещу него е само Девета пехотна плевенска дивизия на Първа българска армия под командването на Владимир Вазов. През 1936 г. делегация от български офицери ветерани, водени от ген. Вазов, са поканени в Лондон. На гара Виктория те са тържествено посрещнати от техни колеги ветерани от световната война: „Свалете знамената! Минава победителят от Дойран”, изкомандва запасният вече фелдмаршал Милн. В спомените си британецът пише: „Два часа след началото на атаката ни на 18 септември 1918 г. две от дивизиите ми бяха напълно унищожени. 10 000 войници потънаха като в дъбов кладенец. Това не бяха наемници сенегалци или араби, а чистокръвни англичани от Лондон, Бирмингам и Кембридж…”

На рождения си ден, 14 май 1926 година, генерал Владимир Вазов е избран за кмет на София. Той заварва една занемарена столица, потънала в нищета и корупция. За два мандата от по три години прави София подредена, чиста, зелена и приветлива. По негово време започва строителството на Рилския водопровод, с който се докарва вода за столицата. С него се осигурява и достатъчно електричество за града ­ построяват се електрическите централи в Симеоново и Мала църква. Кметът Вазов откупува градския транспорт от белгийска частна компания. Трамвайните релси се удължават, купуват се нови мотриси, строят се нови стъклени чакални. При неговото кметуване се построява и разширението на Централна баня, построява се модерна кланица с хладилници, строежът на училища става приоритет. Възстановена след атентата е разрушената църква “Св. Неделя”. През 1928 г. е построена гара Подуяне. Изградени са 105 малки дървени моста и 7 големи, както и два железобетонни моста на р. Владайска, Доставят се и автомобили сметосъбирачки, поливачки и метачки. София блести от чистота, всяка вечер улиците се мият. Зелената политика на кмета Владимир Вазов се изразява в построяването на много малки и големи квартални градинки.

Непосредствено след 9 септември репресиите се насочват и към победителя от Дойран. Заедно с вярната му съпруга Мария Горанова и сина Иван са принудени да напуснат София, като се установяват в Тетевен, откъдето е родом Мария. На 20 май 1945 година след сърдечен удар генералът склопява очи. Погребението му е почти нелегално. На гроба му е поставен обикновен дървен кръст само с името му. Години по-късно гробището е унищожено с багери за построяването на почивна станция на профсъюзите, а костите на генерала са захвърлени, гробът му заличен. Тогавашният главен архитект на Тетевен Цв. Пиперков успява да ги спаси, като ги събира в чувал и ги предава на близките му в София, които ги препогребват.