ВЕСЕЛ *** ГРЪМОТРЪН

 

ПА ДА ОСТАВИМ НА СЪДБАТА

– Е хей… Виж го ти, нашияІ

– Здравей  артлик. Как я караш?

– Ей на. Вървя си и си свиркам с уста.

– Брей… Друга работа  нямаш ли си?

– Как да си нямам.Свиркам си, да не плача.

– Защо бе, мой човек?

– Как защо. Онзи, комшията, знаеш го?

– Казвай, казвай. Какво комшията?

– Ами не е човек, а от ония зверове,  дето живеят в джунглата.

– Тук няма джунгла.

– Ами, как да няма? Хората така се озвериха… Агресия брат, агресия…По- лошо от война.

– Прав си приятел. И аз тъй си мисля.

– Ето, разбра ли сега? Пияни шофьори правят на парчета колите си. Убиват що срещнат по пътя си.

– Да,да. Жал ми е за децата. Що деца си отидоха. Отнеха им живота, когато трябваше да растат и да живеят.

– Знаеш ли, а колко такива пияндури са на свобода?

– Парите брат, парите…

– А пък напоследък са се  навъдили едни…

– Казвай бързо! Какви едни?

– Какви  ли? Обирджийки… От РУМА. Направили са си добре сметката.

– Ами  нали ги заловиха?

– И още как. Обирали парите на що народ. Пострадали милите.

 – И за старците не им пукало…

– Обирали, обирали и трупали в банките. Станали милионери.

– Ами, ти не знаеш ли за оня просяк?

– Кой бе?

– Дори и не си чувал. Ходил по улиците окъсан и развлечен, а като умрял, намерили под дюшека му пачки с пари.

– Е хей… И на това си му кажи живот.

– Широк живот, тесни гащи. Шапка на тояга.

– А, забрави да кажеш за вашият комшия.

– За него ли? Ами взел, хванал беззащитната ми булонка. Кученцето де.Отрязал му най- жестоко главата. И го хвърли от терасата, та падна горкото долу, в градината.

– Не продължавай, щото кръвта ми кипна, а сърцето ми ще изскочи от пазвата!

– Виждаш ли? Не знам какво да правя с него… Май е за лудницата. Да вика и крещи, щото сърцето му да се върне на мястото си.

– Тъй е. Май го е загубил някъде сред тълпата и не може да си го намери.

– Един ден ще го намери. Рано или късно съвестта проговаря. Туй не може да му се размине. Съдбата е справедлива. Тя напомня.

– Хайде сега да тръгваме. Па да оставим на съдбата…

НАЛИ  ТАКОВА Е ВРЕМЕТО?

– Хайде бе. Като, че ли не те познавам. Ти си от онези, дето се правят на не знам какво си…

– Ти ли бе, Фъки?. Името ти е таман.

– Така ли? А пък да знаеш, моето име, ми го даде Пейката.

– Кой е тази Пейка, бе Фъки?

– Как не го занеш? Оня, бе, Надутия.

– Не знам  такъв надут.

– Е хей, виж го ти, нашичкия… Не знаел, кой е Надутия?

– Не знам, бе брат.Как да го знам?. Надути много, а ти  ми думаш за  някой. Не  се сещама. Казвай, казвай де!

– Ще ти кажа, ама да не речеш,че не го пзнаваш?

– Онзи  Шишко, от седмия енаж.

– Ей, най- после разбрах. Той бил комшията, а аз  какво не си мислих.

– Виж го? Наближава стоте кила. Мързи го, бе, мързи го.

– Тъй ли? А пък, аз си мисля, че е по далаверите. Нали го гледам как върви.

– Не знам как върви, ама и аз мисля, че е от  далавераджиите..

– Сега се разбрахме най- сетне.

– Ето, така те искам. Да се разбираме, щото от разбирателството по- добро няма.

– И аз така мисля. А онзи , Шишкото , дали така мисли?

– Е, там не мога да гадая. Щото и вече близките ни не могат да ни познаят. Така сме се променили… Просто нямам думи.

– А бе, че сме се променили, променили сме се. Времената станаха едни, такива.. Парите не стигат. За къде по- напред?

– Тъй, тъй… Да, ама онзи Шишкото  хич не му пука. Живее си животица. Гледа си душицата.

– Да ,бе. Нали си прави далаверите и си взема париците от будалите като нас.

– Че сме будали, будали сме. След като вярваме на такива шмекери  като него.

– – Ей, чакай, чакай! Какво е казваш, шмекер.

– Ами тарикат.

– Тарикат майка не храни. Остава си за цял живот такъв, ама…

– Да, да. Поне да бягаме далеч от такива, щото постоянно ще ни лъжат. Нас,будалите.

– Така е. Като сме будали и си мълчим, ще ни тъпчат такива,като него.

– Хайде, да вървим, че главата ме заболя от много приказки!

– Такъв е живота, брат. Да можеш да  говориш, да лъжеш и да правиш далавери.

– Уф, стига, стига. Аз ще си остана такъв, какъвто съм си. Айде, чао брат. Нали  такова е времето?

 писателят сатирик Мария Герасова (Весела Будилкова)