ЗА ДА ИМАШ ПРЕТЕНЦИИ КЪМ ОСТАНАЛИТЕ

Проф. Андрей Пантев видях на една среща на културните дейци. Беше вече народен представител в 39 –ото Народно събрание. С неговата изтънчена изисканост той по галантен начин се съгласи да разговаряме.

– Професор. Пантев, спъвало ли ви е нещо в живота?

– Спъвало ме е , разбира се! Усещането, че съм незначим, на младини, че съм грозно момче…

– Но вие сте така известен!

– Ааа, често пъти известен, не значи значим! Спъвало ме е усещането, че много добре зная какво мога, когато гледам други образци в моя живот. Спъвало ме е, че не съм бил ничий зет, ничий съпруг, ничий син, ничий блюдолизец, ако това въобще се смята за спъване.  В същото време аз не съм от тези хора, които се вайкат как са им пречели, как са страдали, как  са преследвани…Така или иначе, на мен не са ми пречили. И ако това се приеме за добродетел, аз съм стоял на нивото и на изскванията на такава добродетел.

– Имате ли планове как да подредите жимота си?

– Не. Аз съм разпилян човек. Нищо не е планирано.  Просто съм се развивал по един естествен начин – асистент, старши научен сътрудник, доцент, доктор, професор. Мисля, че не е много срамно на на шестдесет и четири години да станеш депутат. Защото в собствената си професионална зона и сфера няма кой знае какво зашеметяващо повече да направя. Просто съм показал какво мога като историк.

–  А младите, които са в политиката?

– Не мога да разбера онези, които на тридесет години се втурват в политиката, без да са показали какво могат в своята област добре, за да имат претенции към останалите.

– Чела съм за Симеон Радев, че като говорил,  сякаш те заливал със захарен сироп. Бил сладкодумец. Вас радва ли фактът, че залите са пълни и студентите обичат да слушат вашето слово?

– Разбира се, че ме радва! Аз съм суетен човек и суетният признава суетата си.  Ние затова носим пръстени и врътовръзки не за удобство, а от суетност.  Сладкодумието го разбирам по друг начин.  Симеон Радев е бил доста свиреп в епитетите си и това го прави сладкодумец от типа на Христо Ботев и Захарий Стоянов. Техните думи са като шибащи камшици и в същото време вдъхновяващи. А за вниманието на студентите – ласкаел съм се. В крайна сметка това е единствената индикация за моята персонална значимост, за появата ми на този свят, за моя път и за моя жизнен опит.  Смятам се за реализиран човек.

– Ще бъдат ли реализирани младите?

– Зависи какво стои пред тях. Аз имам усещането, че пред мен стои едно страхотно, маниакално, отвратително и брутално преклонение пред успеха, независимо с какви средства ще дойде то.  Ако си хубаво момиче, да си модел или мажоретка. Ако си хубаво момче, да станеш манекен, ако си умно момче да станеш туроператор или собственик на верига от хотели. В най- лошия случай за мъж – преводач. Не зная някоя жена да мечтае да стане Мария Кюри или момче да иска да стане Айнщайн. Не знам някой да изпитва респект от професията на химика, на биолога, на скулптора, освен ако не пише песни от рода на  „Хайде, малката, с теб ще правя свалката!” Така че има една отблъскваща перспектива, че само лесният успех, само подиумният, само пошлият успех означава реализация.  Но в крайна сметка ние не честваме банкери и бизнесмени…

-…а честваме Ботев и Левски!

–  Да, ние уважаваме братята Евлоги и Христо Георгиеви, дали парите си за построяване на Софийския университет, но те не правят и една стотица от Ботев и Левски.

– Като стана дума за Левски, как приемате твърдението на бившия министър – председател Димитър Попов, че Левски е бил несправедливо осъден от турския съд, и е трябвало да бъде заточен?

– Аз уважавам много Димитър Попов, който е доста ерудиран за непрофесионален историк, но въпросът за степените на една съдебна процедура винаги са обект на спорове. Ако приемем, че Левски наистина е значим, че е застрашавал европейска Турция, ние смятаме, че тази мрежа, която създава, е допринесла за рухването на Османската империя. Така че, колкото и да звучи ужасяващо и парадоксално, колкото по- висока и строга е присъдата на Левски, толкова по- голямо е неговото величие.  Ако е бил заточен като Стоян Заимов, а не обесен, мисля, че обесването само по себе си показва, че той е бил реална заплаха, и затова Иван Вазов казва: „О, бесило славно, с кръста само равно!”Едва ли Левски щеше да стане кумир на българската младеж още в първите години след Освобождението, ако беше заточен.

– Професор Пантев, радвам се, че пожелахте да дадете това интервю!

– За мен е чест!

–  Все още ли се заглеждате в хубави жени?

– Никога няма да престана да го правя, освен ако не съм ослепял. И това е един от стимулите на едно мъжко  поведение, на една мъжка кариера. При нас се приема за невъздържано, за неприлично, за похотливо да се възхищаваш на една фигура. Цялата работа е в това, че с тази естетическа красота, която не е заслуга на нейния носител, а на майката и бащата, бога и природата, се кичи с нея този, който най- малко заслужава. Затова винаги на рождения ми ден като ми казват: „Честито””, аз съм отговарял: „Това не е моя заслуга.  Нито раждането, нито смъртта са лична заслуга.”

– Защо рядко се съчетават  естетическата хубост и душевността?

– Да, много рядко има една кореспонденция между естетическа и духовна хубост. Много рядко може да се види това и се приема, че хубавиците и хубавците са кухи хора. Те не са виновни за това. Прекалено от рано са били глезени от тази част на тяхната същност, за да си направят амбицията и труда да сторят нещо друго . Неслучайно ви казвам, че за да съм направил минимална, но реална кариера , то е защото имах усещането, че съм грозно момче, и търсих компенсация да направя впечатление по друг начин – не с красиви очи и с античен профил.

-Тъй като сме на среща, свързана с културното наследство не мога да не ви запитам как приемате изявленията на д-р Божидар Димитров за предадената история?

– Не знам какво е имал предвид моя колега, но това вечно вайкане,че не сме се самооценили, че не са ни оценили отвън, че са ни ограбили, пък ние сме обидената добродетел, е малко изнервящо. В крайна сметка ние сме това, което сме. Ако ние казваме, че не заслужаваме Левски, че Левски не е като нас, тогава с какво право го честваме и величаем? Така че е доста демобилизиращо това понятие – окрадени, предадени, измамени, съюзници, разбойници, американски империализъм, руски експанзионизъм и прочие….В крайна сметка всеки народ заслужава съдбата си, която има.

– Да завършим така!

2003 година. Краят на есента       ИРИНА КИРИЛОВА