ВЕСЕЛ***РЪМОТРЪН

СЪВРЕМЕНЕН МОНОЛОГ

 То време ли е! Чудо ли е! Животът, казват, бил красив, но все пак това време!…

Днес срещам на спирката един, такъв, бабаитест. Вратът му дебел, та пушек се вдига, а тялото му пращи от сила. Разбира се, че беше от ония, дето пазеха другите без съдържание, а инак супер луксозни. Имаха си всичко, докато някой ровеха в казаните за смет.

Гледам го тоя, бабаитестият и се доближавам до него, а той: “Кво ма гледаш, ма?”

 “Да ти се не види и културата! – мисля си. – Че си як, як си, ама, нещо ти хлопа дъската, а! Знаеш ли, че като си с тия черни очила, май не виждаш около себе си и смяташ, че никой не може да те познае? А инак си те бива! Добре сложен си! Явно, всички ги е страх от теб, а? Ама на мен не ми минават тия! Хич не ме е страх. Ясен си ми като бял ден. На такива, като теб не се давам…”

Делата, казват, красят човека. Но къде са сега ония, с делата? Можем да ги срещнем само в приказките. Добре, че и там ги има. Че ако ги нямаше, децата ни от къде щяха да ги познават?

Етика, етика и само етика – така пише в книгите. Но в действителност, тя си остава само там. Сякаш е приказна принцеса и множеството не може да я постигне.

Навсякъде вулгаризми, юмруци и ритници, докато някой падне на земята и повече не може да стане.

Това е времето. То, времето, си е време, амо ние сме едни…

Забравих, че стоя до бабаитестия. Той ме гледа и лицето му се изкривява от учудване. Какво ли си казва: “Хъ… тая, пък!”

 Поглеждам го в очите и ми искрят пламъчета. “За какво се мислиш бе, мой човек? Че светът е само твой, ли? Пък и ние не сме вечни, нали?…”

НАКЪДЕ, ТАКА?

 Вървя си аз по главната и така съм се настроила на вълна “Докога ще е така”, че се усещам чак тогава, когато някой ми дърпа чантата.

- Ало, госпожо, както си я подкарала, не знам накъде ще те завее вятърът? Добре, че не си на кръстопът без светофари, щото можеше да освежиш гумите на някоя кола.

- Ти, мен за каква ме смяташ, а? От роднините ми никой няма жълта книжка. Знаеш, всичко е динамика. Удрят те от едната страна и нямаш време да реагираш.

- Съгласен съм с теб.  Как е малкото ти име?

- Бони, Бони съм.

- Слушай, Бони! Ако искаш да знаеш, и мен ме е завъртяла шайбата, та  се въртя на трийсет и шест оборота. Почивай си, ако искаш!  Главата ме боли на тема “Съвременност”. – Не си съвременен – казва жената. Ей го на, Гъделичков! Обиколи света. Гъбав е с валута. Взе два апартамента за себе си, за сина си и чак за внука си. Продал бил и къщата на село. Щял да строи вила в Родопите. Колкото за нас, апартамент си имаме. Обзаведени сме най-съвременно. А тя като рекла: “Вила, та вила искам!” Ами, да иде да види как живеят Станимъкови! Представи си! В една стая с две деца и третото е вече на път. От десет години  е подал молба в съвета за  апартамент. Съжалявам го, но не мога да му помогна. Това е то… Трябва олимпийско чакане. Нервите ти се късат, но чакай, ако си нямаш работа! Гледам го днес, пристига ухилен до уши. Питам го:

- Какво ти става бе, Станимъков?

- Дойде  ми до гуша и пуснах крана на чешмата. Та като потече оная ми ти вода, та право през дюшемето на Гъделичкови.

- Ама тоя, с многото апартаменти ли?

- Да, същият – отговаря той

  Кръвта ми напира по бузите. Пръстите на ръцете ми почукват по чантата. Сбогувам се и си мисля: “Ах, какво съвремие!”

 писателя сатирик Мария Герсова / Весела Будилкова /