Албена Илиева Димитрова е родена на 7 септември 1958 година в град Павликени, област Ловешка. Завършила е гимназия в родния си град с отличен успех и златен медал. После завършва астрономия в Софийския университет и започва работа в Университетска библиотека като физик–библиотекар, след което специализирва  „Библиотекознание”. По-късно завършва музика (оперно пеене) в Софийския университет и в момента работи като музикален педагог.

Първите си стихове написва на 18 и 19 години. Отличена е с поощрителна награда за млади поети. След двадесет годишно прекъсване, поетичното ù вдъхновение се възвръща. Особено я вълнува темата за любовта и Бог.

В момента публикува свои стихове в литературни сайтове.

Живее в София.

НЕ БЪДИ ИДИОТ

Всеки ще мине през тази Врата. 

Няма как с хитрости да се измъкнеш. 
Щом е решила да дойде смъртта, 
вече не можеш назад да я върнеш! 

Всичките ѝзпити ще са приключили.
И не ще има за тях нови дати. 
Свършено!… Който научил, научил! 
Тежката дума ще каже Създателят. 

Ще е дотук и свободната воля. 
Край на игрички, лъжи, забавления… 
Доста бе здравият носен от болен!… 
Сметката трябва да бъде платена! 

Няма друг начин. Побързай, не чакай! 
И не мислѝ „Ще се справя все някак си… “ 
Бог не ти дава отсрочка случайно, 
за да заравяш главата си в пясъка… 

Той те обича безкрайно… Наистина! 
Но не безкраен е твоят живот. 
Имаш възможност да почнеш начисто.
Не я губѝ! Не бъди идиот! 

Лесно е – виж десетте Божи заповеди. 
После сериозно над тях размишлявай… 
Всеки човек ако ги изпълнява, 
сумата колко е? – Рай на земята! 

Хората – здрави, щастливи, обичани!… 
Страх не познали, ни ревност, раздяла, 
ярост, насилие, болка, обида… 
И би се тръшнал в агония дяволът!… 

Сигурно вече ти става по-ясно –
Господ съвсем не е страшен Диктатор! 
Просто не иска да бъдем нещастни! 
Той е Баща, но и Законодател! 

Дал ти е правото сам да избираш. 
Хайде, възползвай се от свободата! 
Ще се опитваш ли пак да лавираш
или ще следваш докрай Правилата?… 

ЗАБРАВИХ

Почувствах, че Те няма чак когато

отвътре в мен небето посивя… 
И бавно ме обгърна тъмнината…
Тревожни, странни прилепи влетяха… 
Зловещи гарвани криле размятаха… 

Тогава си припомних –  твърде дълго
не произнасях името Ти, Господи! 
Душата ми, потънала в безмълвие, 
забрави неусетно да се моли
Духът Ти винаги да ме изпълва!… 

Забравих да Те търся, да Те викам… 
Да ме приспиваш като ме прегърнеш… 
Да се пробуждам в Твоите зеници… 
И първата ми мисъл, още сънена, 
към Тебе да полита като птица… 

Забравих непрестанно да Ти казвам, 
че имам нужда повече от всичко
до мен да бъдеш всеки ден и час!… 
Да водиш дъщеря Си за ръчичка, 
макар че тя отдавна уж порасна… 

Забравих, Боже мой, да Те обичам!… 

ЕСЕННО

Красива си наистина! Трептиш неотразима

в златисти, червеникави оттенъци… 
Но тази красота навярно маска е на зимата. 
Предвкусвам вече устните ѝ ледени… 

Коси разпускаш слънчевосияйни, меки, топли… 
Не са като на лятото изгарящи. 
Но всеки лист отронен е безмълвният ти вопъл.
Отлитат щъркели… Остават гарвани. 

Така ми липсват славеите!… Сгушват се щурчетата
на мрака хладен в диплите дантелени…
Една тревога ден след ден се смесва неусетно 
с дъха на плодове и хризантеми…. 

Не искам, ако Господ покрай мен внезапно мине, 
да види малко полза или никак. 
И както на онази древна, ялова смокиня, 
в гнева Си да ми каже „Изсъхни!“…

 БЕЗУМИЕ

Ослепял е този свят за красотата Ти. 

Оглушал е за Небесната Ти музика. 
Мъдростта изхвърлил е като ненужна. 
И заключил е за Любовта сърцата.
За да търсят не където трябва щастието… 

 А когато после там не го намерят, 

да възкликнат с гняв към Тебе недоволни. 

Или просто да решат, че няма Бог!… 
Докога ще трае Твоето търпение?… 
Би могъл в един миг всички да изтребиш! 

Но прощаваш ни… Обичаш ни безкрайно… 
Не смъртта ни искаш Ти, а да живеем! 
Като благ Баща ни чакаш… Неизменен. 
И напомнят ни от гвоздеите Раните, 
че за нас отворен пътят е към Рая!… 

НЕ ТАКА

Не така си представях живота, любов моя! НЕ така. 

А сред възгласи шумни „Горчиво!“, под звън на камбани. 
В бяла рокля, с воал, от ръцете ти мъжки понесена.
И с коса – тъмно злато – на рамото ти разпиляна… 

Не така си представях живота, любов моя! НЕ така.  
Да си вречен на друга, но все да се връщаш при мене… 
В две пътеки различни не радост, а мъка несрета
да се кае за избора грешен на кръст,  неотменен. 

Не така си представях живота, любов моя! НЕ така. 
Да не млъкват въпроси, кълвящи безжалостно раните… 
От себичната гордост ли беше мечтата отнета? 
Колко сила за прошка в руините тъжни остана?… 

Не така си представях живота, любов моя! НЕ така! 
Исках само да бъдеш единствена, първа, последна… 
Да не идва след тебе напразно и втора, и трета… 
Да угасват телата ни заедно в залеза леден… 

Не така си представях живота, любов моя! НЕ така…

 Автор:Албена Димитрова, София;