Тя e роденана20.02 1950 година в с. Крушето област,Велико Търново. Живее и учи в град. Русе.Тук за първи път  излизат първите й стихове. Публикува  ги във вестник „Дунавска правда”.По-късно се премества в град .Горна.Оряховица.Тук,нейни стихове излизат в местни и централни вестници, и списания:„Борба”,„Народен глас”,„Народна младеж”,.„Литературен глас”,„Словото днес” и др.  В списанията – „Пламък”, „Читалище”, „Участие„ и др .Участвала в алманасите – „Янтра” , „Хоризонт” и  някой други.

Има преведени стихове на руски, полски и италиански. Вълнува се от природата, необяснимото в живота, въздуха, който диша и чувствата, които могат да докоснат и разтърсят сърцето. Тя е изключително емоционален автор, който се вдъхновява от всичко, което е заобикаля.  Стиховете веднага  изникват  в съзнанието й, взема набързо химикала и започва да пише.Тя е автор изпълнен с много енергия и позитивно мислене. Слънцето и луната, любовта, реката преобладават в нейните стихов

*С*Т*И*Х*О*В*Е*

 ***

Сърцето ми -утринно цвете.

Очаква слънцето, за да разтвори.

Очаквам лъчите – очите ти –

трептящи тополи

със златисто-кафяви точици.

Моя любов,

твои са звънливите птици на гласа ми.

Твои са тези буйни коси

като ливади.

Толкова е хубаво, че те има сърцето.

Толкова е хубава и тази река,

от която ни гледа слънцето.

Тази река, весела като крило на птица,

в която потъват

уморените сенки на дърветата

и любопитството на звездите.

Тази река, 

в която се потапят

кораби пълни със звуци и риба,

с надеждите на хората

от толкова времена.

В която се събират

и  целуват цветовете на изгрева, и залеза,

и се раждат деня и нощта.

Моя любов,

пътувам към тебе, като реката.

Тази река – неразгадана усмивка

Тази река – въздишка.

Тази река хубава като въздуха,

който минава през сърцата ни.

 

***

Лунното шептене съм.

Дъхът ми по стъклото ти 

рисувал е душата ми – 

лес непроходим

и  като лес населена.

Очите ми от дългото си взиране,

така от мен са се отдалечили,

че съм забравила за себе си…

Лунната река съм – нощ

и паля на твоето небе звездите.

Огнен дъжд съм,

който осветява разстоянията

помежду ни.

Така е хубаво и нежно

пътуването ми към теб.

Обичта ти е вселена.

***

Еднакво слънцето не свети ли за всички,

но еднакво един за друг не светят хората.

На мъката огромни са вълните –

странно се усмихва срещу тебе дъното

и страшно е когато, и други повлечеш.

О много хората са в този свят,

но този, който цял живот си търсил

едва успяваш да го зърнеш

изгубва се, потъва в множеството,

не успяваш дъх да си поемеш, 

не успяваш да извикаш,

а в теб божествени са цветовете,

но някой стиска те за гърлото.

О, този някой, не си ли ти, самия Ти?

С какво душата ти се различава от вселената?

Самият ти  за себе си, 

 загатка си.

И смешно, и напразно е, че времето

след време дори праха ти ще изследва

и този въздух, който дишал си.

С какво душата ти се различава от вселената?

Един живот не може да ти стигне,

за да избродиш и да опознаеш себе си

И тъжно,  и велико е да си човек,

и тъжно, и велико да търсиш все недостижимото.

*** 

Луната наточва свойте ножове

и се прицелва в дебелите кожи,

с които увит е съня ни.

А звездите, все така доверчиво

спускат блеснали, росни нозе към земята.

Щурците ги  целуват със свойте цигулки.

О, нощ мъченице от небето откъсната,

или от битието ни уморено и облачно!

Защо и когато дъждът вали,

се мятаме като риби на сухо?

Колко омрази и обич в земята погребахме,

потъваме, изгубваме се

в солената вълна на болката.

Но пак сърцето ни

като тъпан бие в гърдите

и думите тръгват – табуни коне

да преминат през най-страшния, най-тъмния проход – гърлото ни.

Колко пъти падаха, умираха, раждаха се.

Колко думи, колко хора, колко дни

и аз съм погребала в себе си.

Отломък земя съм-

тялото ми – родилен дом и гробище.

Станете тревясали истини.

Отворете очите си- изгреви.

Време е, време е да извикаме.

Усмивката ни по-висока да е от слънцето 

Нощите ми със сънища обагри.

Развълнувани звездите

до утрото като листа окапват.

И вслушвам се във стъпките прииждащи-

така шуми гора – разхожда се животът.

Боже, колко много са усмивките те срещу мен,

като листата на дърво!

Отронват се и се изгубват.

Все още ни една не капва върху сърцет ми.

Но тя идва

най-истинската и най-земната, съдбовната.

Тя идва подобно изгрев.

Казва ми го болката

и слънчевия огън в мен.

Казва го кръвта ми, 

а тя е невероятна в предсказанията си.

***

Заслушана във времето,

което задъхано, ту бавно, препъвайки се

преминава покрай мен.

Усмихвам се…

И докато небето спори,

и рисува океан от мрак и светлина,

рисувам тия думи,

които изтичат върху листа.

Ръцете ми неволно се протягат

и загребват от пръстта.

Най-истински, най-искрени са

разговорите ни със земята.

Всичко друго е лъжа!

И макар очите ти в този миг

да са небесна светлина,

след миг дори над себе си

ще се надсмееш.

Препънат от коварството им,

препънат от собствените си очи

 

Заслушана във времето,

учудващо, загадъчно.Кому усмихвам?!

 

***

Огромен е животът и препълнен,

а всъщност толкова безлюде е.

Тъжно е окото на пространството,

в което съм изплувала.

Не се опитвам да избирам,

за да не наскърбя ръцете си.

По раните си

ви разпознавам и запомням. 

Огромен е живота.

Усмихва се и ме презира.

Не го приех по това,

което на показ ми предлага,

а по това,

което носи същността му.

Огромен е животът и препълнен,

а всъщност толкова безлюден е.

Усмихвам се, разкъсвам се

на хиляди усмивки,

за да изпълня самотата ми.

представя Мария Герасова