Той е роден в с. Старосел, област Пловдив. Завършил е  Механотехникум в Пловдив, Висше народно военно училище “Васил Левски” във Велико Търново и Висша свързочна военна академия в Ленинград /Санкт Петербург/- Русия.

    Председател на Пловдивския автомобилен клуб “Ретро” и Сдружение “Старосел”, член на Съюза на независимите български писатели, дописен член на Българската академия на науките и изкуствата и заместник председател на Общинския комитет “Васил Левски”- Пловдив. Директор на Международното рали за ретро и класически автомобили „МАРИЦА”.

    Публикува стихове, разкази в литературни сборници и списания в България и чужбина.

   Автор е на книгите „Слънчево безвремие” (стихове, 1999 г.), „Люти шофьори” (епиграми – 2009 г., второ издание – 2015 г.), „Петел на манивелата”

/староселски и други разкази/ – 2015 г. „Менделеева таблица” (стихове – 2016 г.) и „Лют пипер”(епиграми – 2019 г.)

 Има  двама синове, внучка и внук.

 

*С Т И Х О В Е

***

              МЕНДЕЛЕЕВА ТАБЛИЦА

Тъжно ми е,

                        не чe ще умра

и ще изтлee

                   във забрава

                                  името ми –

толкова

                богати сте

                                 на имена;

не че ще останат 

                   ненаписани

                            най-силните ми

                                              стихове

и с мен

                  в небитието

                                  ще ги отнеса –

друг

           след мен

                           ще ги напише.

Тъжно ми е

                      за

                               света!

За

         Земята

                      ми е тъжно,

когато

             мравчица

                                  една

понесла

              за храна

                            зърно

                                   радиоактивно,

 единствената й

                             трахея

                                        ще затвори

и аз

        със

               всичката си

                                    днешна

                                                   сила

не ще успея

                       да я спра,

защото

                просто

                              няма

                                        да  ме има.

Тъжно ми е 

                    за

                           света…

За

        Земята

                    ми е тъжно…

***

 

 НИТО ДЕН БЕЗ РЕД

 

Не лягай вечер

                          без да си написал

                                                         стих.

Изпий бутилка вино,

                        когато не достига                            

                                           вдъхновение,

но виното нахалост

                                  не пилей!

Не падай духом,

             ако листът бял

                                 пред теб

                                         остава празен

и чака

             като недолюбена                                        

                                             жена

милувката

                  на стихотворната ти

                                                     мисъл.

Не е страшно,

                          че не си

                                          написал стих.

Не е страшно,

                          че не си

                                           долюбил.

Страшно е

                      да си живял

                                              и този ден

  без друг поет

                      за тебе

                                 стих да е  написал.

 *Р* А* З *К* А* З* И*

***

САРАФА

Дядо Геро Учкунов недочуваше. Серт тютюн пушеше и характерът му беше същият.

Но кажеше ли дума, на две не ставаше. Честността му беше пословична и затова нямаше човек в селото, който да не го уважава и малко да не се страхува от него. И когато се разчу, че Койчо Костилков е завел дело да съди Дядо Геро, отначало хората не повярваха, докато не чуха за какво става дума.

Със златни ръце го беше дарил Господ и с тях той си вадеше хляба.

Да искаш къща да ти построи, ама с покрив, дето другите нямат и стаи, в които слънцето да грее, докато залезе. Умееше го това Дядо Геро. А и това „Дядо” беше повече от уважение, отколкото заради възрастта му.

Някъде там на фронта избухнал наблизо снаряд, профучал край него шрапнел и се разнесъл гръм, който го оглушил така, че Дядо Геро през целия си следвоенен живот чуваше само, ако викаш силно до ухото му. А като разбереше какво му казваш, се сърдеше:

– Е стига, де! Чух! Какво си се развикал?

Добър към децата беше винаги и не търпеше някой да посегне на дете или да го навиква. В такива моменти ставаше сериозен и с рязък глас сгълчаваше със строги думи набедения „възпитател”.

Точността и честността му бяха до такава степен пословични, че когато двама спореха за нещо си и все не стигаха до разрешаване на спора, като крайна мярка единият обикновено казваше: „Да идем при Дядо Геро, той да каже кой  крив, кой прав…”

Преди шест месеца Костилката поискал от Дядо Геро пари назаем, да си купи шест овце. Дал му парите Дядо Геро с уговорката да си ги получи обратно след три месеца.

Купил си овцете Койчо. Коя читава, коя ялова. Яловите под ножа – и в месарницата на месо, а читавите – в кошарата за домазлък. Потръгнала му работата.

Един ден след трите месеца минава Дядо Геро край тезгяха на Костилката, поглежда длъжника с острия си поглед, а онзи, без да го пита, му вика:

– Ще ме изчакаш още един месец. Замълчал Дядо Геро, само кимнал.

Срещат се след още един месец в хоремага и пак въпрос “Кога?”, и пак същият отговор:

– След месец.

Но когато и след този месец Костилката отново започнал да го усуква, Дядо Геро не изтърпял подигравката и пред десетина сеирджии, които седели на сянка пред месарницата, яко го запържил:

– Докога ще ме лъжеш бе, твойта мама. Колко месеца още ще ме влачиш?

Записал имената на свидетелите Костилката и подал в съда иск за обида чрез псувня на публично място.

Получил призовката Дядо Геро и само заклатил заканително глава.

И ето го делото в съда. Чакат отвън свидетелите. Чака сред тях и обвиняемият – тъмен като облак и мълчи, дума не изрича.

По едно време на вратата се показва секретарят и вика Дядо Геро в залата.

Съдията – градски човек, идва в селото само когато има заседание на съда. Обръща се към подсъдимия и пита:

– Познаваш ли този човек? – и сочи с пръст към Койчо Костилков.

Дядо Геро стои, не чул нито дума от казаното. Настъпва неловко мълчание, в което секретарят се доближава до съдията и на ухото му казва:

– Той е малко глух, говорете по-високо, не Ви чува.

Съдията кима разбиращо и почти извиква, та чак стресва позадрямалите в залата.

– Познаваш ли този човек? – и пак сочи Костилков.

Дядо Геро вдига глава, чул този път добре въпроса, обръща се към Костилката, отново към съдията и с висок категоричен глас отговаря:

– Този ли, бе? Да му е..* мамата, как да не го знам. Шести месец ме лъже, че ще ми върне парите, дето му дадох назаем, и все не ги връща.

Съдията се стъписва за миг, подвоумява се как да постъпи, после се окопитва и разпорежда на секретаря:

– Кажи на свидетелите да си отиват. Нямаме нужда от тях.

Съдът осъди Геро Учкунов на един месец ефективно да лежи в Пловдивския затвор за псуване на гражданското лице Койчо Костилков на публично място.

Само че още до вечерта из селото се разнесе слух: Дядо Геро се заканил, че като се върне от кауша, ще му отреже главата на Костилката.

Забързаха се свидетелите и несвидетелите към дома на обвинителя да го кандърдисват да изтегли иска си от съда и да отмени присъдата, защото иначе лошо му се пише.

Не е имало случай досега Дядо Геро да каже нещо и да не го изпълни.

На другия ден Койчо Костилков избръснат, изгладен, отиде в съда и подаде нова молба. На чист български език беше написал, че е станало недоразумение и че никога Геро Учкунов не го е напсувал на майка, нито насаме, нито на публично място

Освен това беше оставил дължимата сума до лев с разписка при секретаря на съда.

Оттогава в кръчмата на Старосел се роди нова приказка: “Не вършела работа псувнята, а?… Я питайте Костилката …”

А на дядо Геро му лепнаха прякора Сарафа.

 

САМОТИЯ, БРАТЕ…

Още от входа на градинската част на ресторанта го видях, седнал сам до една от масите. Не си спомням от колко години не бяхме се срещали, но не това сега ме смути, а явно нетрезвият му вид и реакцията му на човек, видял познат, но неуверен още дали не се е припознал.

Дойдохме в родното ми село, за да покажа на Браян и трите му дъщери тракийските храмове, открити след тяхното заминаване за Англия. Другата причина за идването им в такъв състав беше желанието им да видят днешна България и я сравнят с мястото, където е преминало детството и младостта им.

Избрахме тихия и уютен нов ресторант в центъра на Старосел с намерение да обядваме на спокойствие след уморителната разходка из тракийското минало.

Катрин, една от дъщерите на Браян, се беше родила в България, докато той учителстваше в пловдивската английска гимназия. Този факт правеше идването им по-специално, защото изминалите двадесет години от последното им гостуване бяха белязани с големи политически и икономически промени и те виждаха на всяка крачка разликите. Забелязваха и хубавото, и лошото, но въпреки това, както самите те ни убеждаваха, обичта към страната и носталгията към миналото още повече засилваха добрите им чувства към нас, българите.

Браян беше любител на хубавите български вина и сега имахме възможност да задоволим любопитството му като му предложим вино от местни сортове грозде, произведено от най-новата винарска изба. Очертаваше се приятен обяд в добра компания.

Докато се настанявахме край една от масите в заведението, към нас с несигурна походка вече идваше Геро Кощилака, приятелят от детството, когото забелязах при влизането в ресторанта.

Ако не беше пиян, щях да го поканя да се присъедини към нашата компания, но в този вид присъствието му се изключваше. Станах от стола и отидох да го пресрещна, преди да е дошъл прекалено близо. Опитах се да му покажа, че не е желан, но на моето старание той изобщо не обърна внимание.

– Аз имам две дъщери. И двете знаят английски. Едната даже е учителка в Хисаря – занарежда Геро с натежал от изпития алкохол език.

Гостите ми се спогледаха разбиращо, но продължиха да изучават листа с менюто, специално написано на английски език, очаквайки развръзката на диалога.

Все пак успях да уговоря кандидата за наш събеседник да седне на съседната маса. Върнах се при Браян и дъщерите му с надеждата, че няма повече да ни безпокои, но не мина и минута и Геро на висок глас започна да говори така, че ние добре да го чуваме.

– Къщата ми е на два етажа и цялата е в мрамор. Във всяка стая има персийски килими и китеници. Мога всички да ви посрещна и нагостя. Тя Мимето, дето е в Англия, си дойде преди три години за десет дни, ама оттогава не е стъпвала. То и Хисаря, ей го на половин час път, ама и Галя със зетя, все заети. Все много работа и грижи имали. Забравиха къде са родени.

Геро говореше толкова високо, че ние не си чувахме приказката. Отидох отново до него и се опитах с добро да го убедя в наложителността да спре и да ни остави на мира. Дори откровено му казах: „Доведох английските си приятели да им покажа родното си село, а ти правиш така, че да си помислят, че всички тук са пияници и досадници… като теб”.

Погледна ме със замрежения си поглед и разбрах, че съм се заел с непосилно дело. Още не бях се върнал на нашата маса, а Геро отново занарежда:

– И защо да не ми дойдете на гости!?  Не мога да заколя една кокошка ли и да ви я сготвя? Или яйца не мога да ви опържа? Сто кила ракия съм сварил, а едно наздраве няма кой да ми каже.

Сервитьорката вече поднасяше поръчаните ястия и питиета на нашата маса, когато Геро се изправи и явно решен да дойде неканен при нас, тръгна залитайки.

Отново станах и категорично му преградих пътя.

Той се олюля и за да не падне, го хванах за раменете и внимателно го сложих да седне на стола зад него.

Със заканителен тон в гласа си, шепнейки близо до ухото му, за да не ме чуят другите, казах: „Ако още веднъж ни притесниш, ще наредя да те изхвърлят от ресторанта”. Този път изглежда бях разбран добре, защото докато ние все пак успяхме да похапнем и да вдигнем няколко наздравици, Геро седеше мирен на масата си и аз реших, че няма нужда да се занимавам повече с него.

Не ми беше комфортно да оставаме повече в ресторанта и след като платих сметката, предложих на гостите да ставаме. Момичетата тръгнаха напред, Браян ги последва и накрая аз завършвах колоната, за да се намеся, ако е нужно.

Когато минавах край Геро, той неочаквано се изправи, хвана ме за ръката, погледна ме в лицето и сякаш напълно изтрезнял, с приглушен глас тихо продума:

– Самотия, брате!   

Едва сега забелязах сълзите в очите му. И за един миг му простих всичко, което беше наговорил и извършил в наше присъствие днес.

През целия обратен път до Пловдив в ушите ми звучеше дрезгавият глас на Геро като горещ въглен, попаднал в дланта ми вместо здрависване:

„Самотия, брате!”…

представя Мария Герасова