Monthly Archives: ноември 2017
Тодор Христов Пиперевски бр.197
Тодор Христов Пиперевски е виден български индустриалец, революционер, деец на Вътрешната македонска революционна организация и дарител, направил едно от най-големите частни дарения в българската история
Биография
Бизнесмен
Пиперевски е роден в бедно семейство в град Щип, тогава в Османската империя. След 1878 година Пиперевски се установява в новосъздаденото свободно Княжество България.[1] Става едър търговец и акционер.[2] Заедно с Димитър Савов създава търговско-предприемаческо дружество „Савов–Пиперевски“. В 1926 г. дружеството заедно с Никола Чилов, директор на химическата фабрика в Костинброд, изкупува акциите на предприятието от Френско-българската банка. След смъртта на Чилов в 1936 година наследниците му изкупуват по-голямата част от дяловете и фабриката става най-големия и модерен завод за растителни масла, сапуни, туткал, козметични препарати, в който Пиперевски остава акционер. Между 1938 и 1940 г. Пиперевски създава и тъкачната фабрика АД „Марица“ в Пловдив. Фабриката има 150 стана, съвременно апретурно и бояджийско отделение, големи производствени сгради и складове. Пиперевски има акции от АД „Българска Оризарна“ и АД „Реколта“ (Пловдив).
Акция на Македонската народна банкас подписа на Тодор Пиперевски
Включва се в революционното движение на македонските българи и става касиер на ВМРО.[3]След убийството на Тодор Александров, Пиперевски предава организационните суми на Иван Михайлов, който става новият лидер на ВМРО. През 1928 година влиза в управителния съвет на Македонската народна банка.[6] Касиер е на ВМРО до забраната на организацията от деветнадесетомайското правителство. След преврата е интерниран.
Тодор Пиперевски умира в София на 10 септември 1942 година.
Дарител
Тодор Пиперевски развива мащабна благотворитлна дейност. Пиперевски няма преки наследници и със завещание от 2 юли 1942 г. завещава всичките си акции и активи от АД „Н. Чилов“ на стойност над 100 милиона лева на българската държава. [8] Пиперевски иска да се учреди фонд при министерството на вътрешните работи и народното здраве, като от от лихвите на капитала на дружеството да се изпращат периодично на специализация в чужбина по посочените специалности по двама лекари от освободена Македония, като издръжката им бъде съобразена със стандарта на живот в съответните страни, за да могат те да се посветят само на научните си занимания. Лекарите при завръщането си се задължават да работят в продължение на една година в Щип или в друго здравно заведение в българска Македония. Според Пиперевски македонските българи, поради продължителното робство са се посветили на революционната борба, и са оставили на заден план професионалното си развитие:
„ |
Сега, когато тази свобода е вече осъществена, аз искам да се даде на такива млади способни македонци да добият възможност чрез специализиране в чужбина в областта на вътрешната медицина и хирургия-урология да усъвършенстват своите познания и с това да бъдат полезни на здравното дело на страната.[1] |
“ |
Фондът ще издържа и 20 легла в новоизградената болница в Щип, а останалите от приходите на фонда средства ще използват за подобни благотворителни цели.
Със завещанието си Пиперевски създава и втори фонд „Тодор и Стефана Пиперевски“ към министерство на търговията, промишлеността и труда, като за целта оставя на държавата наследява 49 % от акциите на АД „Марица“ и тъкачната фабрика в Пловдив на стойност 40 милиона лева. Останалите 51 % от акциите оставя на съпругата си Стефана Пиперевска, след чиято смърт те също трябва стават притежание на българската държава. Фондът е за създаване на занаятчийско училище в Щип, тъй като „моят роден град в миналото е цъфтял като един важен занаятчийски център и аз искам да допринеса чрез създаването на такова училище да запази и в бъдеще името си на един занаятчийски град“.
През 1940 година Пиперевски дарява 50 000 лева на Македонския научен институт. В завещанието си оставя на института още 500 000 лева. 100 000 лева оставя на Щипското братство в София и 50 000 лева на Македоно-одринското опълченско дружество.
Със закон на 18 март 1943 г. ХХV Обикновено народно събрание приема завещанието на Пиперевски и учредява специална фондация, чиито приходи в 1943 година са 1,415 милиона лева, а за 1945 г. – 5,128 милиона лева. В 1943 г. фондацията изразходва 805 000 лева за издръжка на двама специализанти лекари от Македония в чужбина и двама студенти по медицина в София, за издръжка на болницата в Щип, помощи на щипски граждани при лечение. През 1947 г. освен средства за специализации, ефорията на фондацията отпуска стипендии на още двама студенти медици в София
На 11 декември 1945 г. ефорията става член на учредената Фондация за социални грижи при заводите „Н. Чилов“, която има основен капитал от 60 милиона лева, и разгръща социална дейност в полза на работниците – поддържа безплатен работнически стол, детска градина, училище, болница с консултанти от Александровата болница, раздава ежемесечно продукти, произведени в завода и от помощното стопанство, построява 20 къщи-близнаци за 40 семейства
След установяването на комунистическата диктатура в България, през май 1947 г. предприятието е национализирано, а ефорията и фондацията са ликвидирани. През декември 1947 г. е национализирано и АД „Марица“ в Пловдив.
от Уикипедия
ХАРМОНИЯТА МЕЖДУ ЧОВЕКА И ПРИРОДАТА БР.198
Природата със своя уникален и съвършен вид, ни прави щастливи, дава смисъл и стимул да живеем сред красотата ù. Когато човек успее да вникне в същността на нещата, са- мо тогава може да почуства красотата, величието и силата на природата, да види и усети нейното разнообразие и да разбе- разбере, че уникалните неща като продукт на своя създател- ароматните цветя, столетните дървета, прекрасните водопади, Белоградчишките скали и много други, не бива да се рушат. Но за да го разбере, човекът трябва да вникне в същността на нещата, да ги почувства, за да намери отговора и едва тогава може да открие хармонията между себе си и заобикалящата среда.
Дори земята, върху която вървим без да се замисляме, е най – великото творение на природата.
Когато се намираме в близост до нея и вникваме в нейната същност, само тогава можем да дадем отговор на нашите въпроси.
Човекът живее в непрекъсната борба и съревнование със себеподобните си, за да се развива, с цел съвършенство, и като такъв се стреми да открие съвършенството във всичко останало, но не и в природата.
А именно тя е най-важната за нашето съществуване. Без нея неговото пребиваване е невъзможно, понеже тя дава въздуха, водата, слънцето и храната, а в замяна на това какво правим?
Рушим всичко около себе си, дори тровим и въздуха с нашето нехайство, безотговорност, дори и неблагодарност.
Природата е най-скъпият дар за нас и ние трябва да го разберем, а времето минава неусетно.
Човекът има възможностите, знанията и силите да взаимодейства с нея. Търсейки да извлече всичко ценно, той я унrщожава неусетно, като не се замисля за последиците; дори погубва всичко по пътя си.
Пази и обичай природата, и я съхранявай такава, каквато трябва да бъде – чиста и прекрасна. Бъди достоен българин и се гордей с красотата, даровете и благата на родната природа. Тогава тя ще ти отговори по същия начин.
автор: Николай Пеняшки – Плашков
ЩРИХ ЗА СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРСКА ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА
Когато говоря за писменото слово, за неговото тълкуване, зна- чимост, място за обществото и неговото развитие, бих го опре- делил като пъзел, поради неговата разнопосочност от послания.То трябва да намери своя читател или публика. Имам пред- вид различните възрасти, прослойки в обществото с техните вълнения, изисквания, стремежи и взаимоотношения.Писменото слово, това е книжното тяло – книгата. За да си отговорим, има ли място книгата в днешния забързан свят– света на свръхтехнологиите, компютрите; любовта и при- вързаността, редом с които вървят омразата, завистта и престъпността. Всички тези качества у човека, положителни или отрицателни са залегнали в творчеството на всеки автор било в белетрис- тиката, поезията и други жанрове на съвременната литература с изискан стил, силата и убедителността на словото. Художествената книга е неизчерпаем източник – извор на знания, които ще обогатят нашия кръгозор, и ще ни служат за цял живот, в нашата работа, за да се чувстваме качествени хора и дос- стойни граждани. Тя е дала мъдрост на нашите родители, дедите и и прадедите ни. Книжното тяло е прозорец към вселената, света и ни дава възможност за откриване на нови светове, да се вгледаме в себе си, да опознаем и разгадаем както в своя, така и заобикалящия ни свят. Книжното тяло ни разкрива един коренно различен свят, в сравнение с този, който живеем. Книгата е израз на еволюцията на човешкия.На база на еволюцията на човешкия ум, се развива и усъвършенства книгата; от глинената плочка, папирус, пергаментовия свитък, до съвременния ù вид, включително и електронен вариант. Българската книга е неразделна част от историята на човечес- твото. Едно от тези незабравими произведения е „История Славянобългарская” на Паисий Хилендарски, която е изключително и и неоспоримо доказателство за силата и достойнството на писаното слово. Основно и характерно течение, концепция, философия, начин на мислене и писане, които отричат предхождащия го модернизъм е постмодернизма. Той е тясно с психоанализата, феминизма и из- следванията на пола и рода. Значително място в съвременното книгоиздаване и книгораз- пространение заемат произведенията на Алек Попов, Милен Рус- ков, Деян Енев, Георги Господинов, Емил Кондрат, Емил Андре- ев, Емилия Дворянова, Неделчо Богданов, Богдан Русев, Людмила Филипова и др.
автор:Николай Пеняшки – Плашков
гр.Добрич
Николай Пеняшки – Плашков бр.197
Х* А* Й* К* О
Красива жена
под цъфналата липа.
Майско слънце.
*
Влюбена девойка
сред лехи от рози.
дъждовен е денят.
*
На клон изсъхнал
настръхнали са птици.
След силна буря.
*
Облачно утро
в росата се събуди –
роза разцъвтя.
*
Под слънчевото небе
до кости мокър
ще те чакам влюбен.
*
Песен се лее
в сърцето влюбено.
Щастлив е денят
*
Облачно утро
в очите се разтвори
в дъжд от сълзи.
подготви Мария Герасова
ХУМОР И САТИРА В ЕДО БР.197
ВЕСЕЛ***РЪМОТРЪН
СЪВРЕМЕНЕН МОНОЛОГ
То време ли е! Чудо ли е! Животът, казват, бил красив, но все пак това време!…
Днес срещам на спирката един, такъв, бабаитест. Вратът му дебел, та пушек се вдига, а тялото му пращи от сила. Разбира се, че беше от ония, дето пазеха другите без съдържание, а инак супер луксозни. Имаха си всичко, докато някой ровеха в казаните за смет.
Гледам го тоя, бабаитестият и се доближавам до него, а той: “Кво ма гледаш, ма?”
“Да ти се не види и културата! – мисля си. – Че си як, як си, ама, нещо ти хлопа дъската, а! Знаеш ли, че като си с тия черни очила, май не виждаш около себе си и смяташ, че никой не може да те познае? А инак си те бива! Добре сложен си! Явно, всички ги е страх от теб, а? Ама на мен не ми минават тия! Хич не ме е страх. Ясен си ми като бял ден. На такива, като теб не се давам…”
Делата, казват, красят човека. Но къде са сега ония, с делата? Можем да ги срещнем само в приказките. Добре, че и там ги има. Че ако ги нямаше, децата ни от къде щяха да ги познават?
Етика, етика и само етика – така пише в книгите. Но в действителност, тя си остава само там. Сякаш е приказна принцеса и множеството не може да я постигне.
Навсякъде вулгаризми, юмруци и ритници, докато някой падне на земята и повече не може да стане.
Това е времето. То, времето, си е време, амо ние сме едни…
Забравих, че стоя до бабаитестия. Той ме гледа и лицето му се изкривява от учудване. Какво ли си казва: “Хъ… тая, пък!”
Поглеждам го в очите и ми искрят пламъчета. “За какво се мислиш бе, мой човек? Че светът е само твой, ли? Пък и ние не сме вечни, нали?…”
НАКЪДЕ, ТАКА?
Вървя си аз по главната и така съм се настроила на вълна “Докога ще е така”, че се усещам чак тогава, когато някой ми дърпа чантата.
- Ало, госпожо, както си я подкарала, не знам накъде ще те завее вятърът? Добре, че не си на кръстопът без светофари, щото можеше да освежиш гумите на някоя кола.
- Ти, мен за каква ме смяташ, а? От роднините ми никой няма жълта книжка. Знаеш, всичко е динамика. Удрят те от едната страна и нямаш време да реагираш.
- Съгласен съм с теб. Как е малкото ти име?
- Бони, Бони съм.
- Слушай, Бони! Ако искаш да знаеш, и мен ме е завъртяла шайбата, та се въртя на трийсет и шест оборота. Почивай си, ако искаш! Главата ме боли на тема “Съвременност”. – Не си съвременен – казва жената. Ей го на, Гъделичков! Обиколи света. Гъбав е с валута. Взе два апартамента за себе си, за сина си и чак за внука си. Продал бил и къщата на село. Щял да строи вила в Родопите. Колкото за нас, апартамент си имаме. Обзаведени сме най-съвременно. А тя като рекла: “Вила, та вила искам!” Ами, да иде да види как живеят Станимъкови! Представи си! В една стая с две деца и третото е вече на път. От десет години е подал молба в съвета за апартамент. Съжалявам го, но не мога да му помогна. Това е то… Трябва олимпийско чакане. Нервите ти се късат, но чакай, ако си нямаш работа! Гледам го днес, пристига ухилен до уши. Питам го:
- Какво ти става бе, Станимъков?
- Дойде ми до гуша и пуснах крана на чешмата. Та като потече оная ми ти вода, та право през дюшемето на Гъделичкови.
- Ама тоя, с многото апартаменти ли?
- Да, същият – отговаря той
Кръвта ми напира по бузите. Пръстите на ръцете ми почукват по чантата. Сбогувам се и си мисля: “Ах, какво съвремие!”
писателя сатирик Мария Герсова / Весела Будилкова /