Monthly Archives: ноември 2017

ГОРДОСТ! 10-годишно момиче донесе злато и прослави България от бр.197

10-годишната Демира Недева донесе злато на Пловдив от математическата олимпиада AIMO в Малайзия. Умната ученичка на Академия 21. век получи медала, облечена в народната носия на баба си.
Общо осем българчета се върнаха със сребърни медали от престижното азиатско състезание. Шест от тях са от пловдивската Академия. Петър Узунов, Тодор Демиров, Иван Шилев, Иван Николов, Петър Стаменов и Александър Георгиев се отличиха блестящо на форума.
„Сребърните” деца от тепетата решиха цял списък от сложни задачи и спечелиха нови приятели.
Демира има нова приятелка – екзотичната Пармиса от Малайзия. Трудолюбивата връстничка се подготвяла за състезанието, като решавала задачи по 4 часа дневно, а в събота и неделя – по 8. „Пармиса е пример за Демира и за децата от Пловдив как се работи, за да сбъднеш мечтата си”, уверяват учители на младите математици.

Преди дни няколко от децата донесоха на Пловдив 4 бронзови медала от Азиатската олимпиада на предизвикателството SIMOС в Сингапур. /Марица.бг
https://opoznaybulgaria.com/%D1%83%D1%81%D0%BF%D0%B5%D0%BB%D0%B8-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8/%D1%82%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%BB%D0%B8%D0%B2%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B4%D0%B5%D1%86%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F/%D0%B3%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%BE%D1%81%D1%82-10-%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D1%88%D0%BD%D0%BE-%D0%BC%D0%BE%D0%BC%D0%B8%D1%87%D0%B5-%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B5%D1%81%D0%B5-%D0%B7%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%BE/11776/
 таове:гордост, 10 годишно, момче,злато

Тодор Христов Пиперевски бр.197

Todor_Piperevski

Тодор Христов Пиперевски е виден   български   индустриалец,   революционер, деец на Вътрешната македонска революционна организация и дарител, направил едно от най-големите частни дарения в българската история 

Биография

Бизнесмен 
Пиперевски е роден в бедно семейство в град Щип, тогава в Османската империя. След 1878 година Пиперевски се установява в новосъздаденото свободно Княжество България.[1] Става едър търговец и акционер.[2] Заедно с Димитър Савов създава търговско-предприемаческо дружество „Савов–Пиперевски“. В 1926 г. дружеството заедно с Никола Чилов, директор на химическата фабрика в Костинброд, изкупува акциите на предприятието от Френско-българската банка. След смъртта на Чилов в 1936 година наследниците му изкупуват по-голямата част от дяловете и фабриката става най-големия и модерен завод за растителни масла, сапуни, туткал, козметични препарати, в който Пиперевски остава акционер. Между 1938 и 1940 г. Пиперевски създава и тъкачната фабрика АД „Марица“ в Пловдив. Фабриката има 150 стана, съвременно апретурно и бояджийско отделение, големи производствени сгради и складове. Пиперевски има акции от АД „Българска Оризарна“ и АД „Реколта“ (Пловдив). 
  
Македоски деец
 

Акция на Македонската народна банкас подписа на Тодор Пиперевски

Включва се в революционното движение на македонските българи и става касиер на ВМРО.[3]След убийството на Тодор Александров, Пиперевски предава организационните суми на Иван Михайлов, който става новият лидер на ВМРО. През 1928 година влиза в управителния съвет на Македонската народна банка.[6] Касиер е на ВМРО до забраната на организацията от деветнадесетомайското правителство. След преврата е интерниран.  
Тодор Пиперевски умира в София на 10 септември 1942 година. 
Дарител 
Тодор Пиперевски развива мащабна благотворитлна дейност. Пиперевски няма преки наследници и със завещание от 2 юли 1942 г. завещава всичките си акции и активи от АД „Н. Чилов“ на стойност над 100 милиона лева на българската държава. [8] Пиперевски иска да се учреди фонд при министерството на вътрешните работи и народното здраве, като от от лихвите на капитала на дружеството да се изпращат периодично на специализация в чужбина по посочените специалности по двама лекари от освободена Македония, като издръжката им бъде съобразена със стандарта на живот в съответните страни, за да могат те да се посветят само на научните си занимания. Лекарите при завръщането си се задължават да работят в продължение на една година в Щип или в друго здравно заведение в българска Македония. Според Пиперевски македонските българи, поради продължителното робство са се посветили на революционната борба, и са оставили на заден план професионалното си развитие:
Сега, когато тази свобода е вече осъществена, аз искам да се даде на такива млади способни македонци да добият възможност чрез специализиране в чужбина в областта на вътрешната медицина и хирургия-урология да усъвършенстват своите познания и с това да бъдат полезни на здравното дело на страната.[1]
Фондът ще издържа и 20 легла в новоизградената болница в Щип, а останалите от приходите на фонда средства ще използват за подобни благотворителни цели. 
Със завещанието си Пиперевски създава и втори фонд „Тодор и Стефана Пиперевски“ към министерство на търговията, промишлеността и труда, като за целта оставя на държавата наследява 49 % от акциите на АД „Марица“ и тъкачната фабрика в Пловдив на стойност 40 милиона лева. Останалите 51 % от акциите оставя на съпругата си Стефана Пиперевска, след чиято смърт те също трябва стават притежание на българската държава. Фондът е за създаване на занаятчийско училище в Щип, тъй като „моят роден град в миналото е цъфтял като един важен занаятчийски център и аз искам да допринеса чрез създаването на такова училище да запази и в бъдеще името си на един занаятчийски град“. 
През 1940 година Пиперевски дарява 50 000 лева на  Македонския научен институт. В завещанието си оставя на института още 500 000 лева. 100 000 лева оставя на Щипското братство в София и 50 000 лева на Македоно-одринското опълченско дружество.
Със закон на 18 март 1943 г. ХХV Обикновено народно събрание приема завещанието на Пиперевски и учредява специална фондация, чиито приходи в 1943 година са 1,415 милиона лева, а за 1945 г. – 5,128 милиона лева. В 1943 г. фондацията изразходва 805 000 лева за издръжка на двама специализанти лекари от Македония в чужбина и двама студенти по медицина в София, за издръжка на болницата в Щип, помощи на щип­ски граждани при лечение. През 1947 г. освен средства за специализации, ефорията на фондацията отпуска стипендии на още двама студенти медици в София 
На 11 декември 1945 г. ефорията става член на учредената Фондация за социални грижи при заводите „Н. Чилов“, която има основен капитал от 60 милиона лева, и разгръща социална дейност в полза на работниците – поддържа безплатен работнически стол, детска градина, училище, болница с консултанти от Александровата болница, раздава ежемесечно продукти, произведени в завода и от помощното стопанство, построява 20 къщи-близнаци за 40 семейства 
След установяването на комунистическата диктатура в България, през май 1947 г. предприятието е национализирано, а ефорията и фондацията са ликвидирани. През декември 1947 г. е национализирано и АД „Марица“ в Пловдив. 
 от Уикипедия

ХАРМОНИЯТА МЕЖДУ ЧОВЕКА И ПРИРОДАТА БР.198

Природата  със своя уникален  и съвършен  вид, ни прави щастливи, дава смисъл и стимул да живеем сред красотата ù. Когато човек успее да вникне в същността на нещата, са- мо тогава може да почуства красотата, величието и силата на природата, да види и усети нейното разнообразие и да разбе- разбере, че уникалните неща като продукт на своя създател- ароматните цветя, столетните дървета, прекрасните водопади, Белоградчишките скали и много други, не бива да се рушат. Но за да го разбере, човекът трябва да вникне в същността на нещата, да ги почувства, за да намери отговора и едва тогава може да открие хармонията между себе си и заобикалящата среда.
Дори  земята, върху която вървим  без  да се  замисляме, е най – великото творение на природата.
Когато се намираме в близост до нея и вникваме в нейната същност, само тогава  можем  да  дадем  отговор  на  нашите въпроси.
Човекът живее в  непрекъсната  борба и съревнование със себеподобните си, за да се развива, с цел съвършенство, и като такъв  се стреми  да открие съвършенството във всичко останало, но не и в природата.
А именно  тя  е  най-важната за нашето съществуване. Без нея  неговото  пребиваване  е  невъзможно, понеже  тя  дава въздуха, водата, слънцето и храната, а в замяна на това какво правим?
Рушим всичко около себе си, дори тровим и въздуха с нашето  нехайство, безотговорност, дори и неблагодарност.
Природата е най-скъпият дар за нас и ние трябва да го разберем, а времето минава неусетно.
Човекът има възможностите, знанията и силите да взаимодейства с нея. Търсейки да извлече всичко ценно, той я унrщожава  неусетно, като не се замисля за последиците; дори погубва всичко по пътя си.
Пази и обичай природата, и я съхранявай такава, каквато трябва да бъде – чиста и прекрасна. Бъди достоен българин и се гордей с красотата, даровете и благата на родната природа. Тогава тя ще ти отговори по същия начин.
 автор: Николай Пеняшки – Плашков
 

ЩРИХ ЗА СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРСКА ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА

   НИКОЛАЙ ПЕНЯШКИ С КНИГА

Когато говоря за писменото слово, за неговото тълкуване, зна- чимост,  място  за обществото  и  неговото  развитие, бих  го опре- делил  като  пъзел, поради  неговата  разнопосочност  от послания.То  трябва  да  намери  своя  читател  или  публика. Имам  пред- вид  различните възрасти, прослойки в  обществото  с техните  вълнения,  изисквания, стремежи и взаимоотношения.Писменото слово, това е  книжното тяло – книгата. За да си отговорим, има  ли  място  книгата  в днешния забързан свят– света  на  свръхтехнологиите,  компютрите; любовта и  при- вързаността, редом  с  които  вървят  омразата,  завистта и престъпността. Всички  тези  качества  у човека, положителни  или отрицателни са залегнали в творчеството на всеки  автор било в белетрис- тиката, поезията  и други жанрове на  съвременната  литература с изискан стил, силата и убедителността на словото. Художествената книга  е неизчерпаем  източник – извор на знания,  които  ще  обогатят  нашия  кръгозор, и  ще  ни  служат за цял живот,  в  нашата работа, за да се чувстваме качествени хора и дос- стойни  граждани. Тя е дала мъдрост на нашите родители, дедите и и  прадедите ни. Книжното  тяло  е прозорец към вселената, света и ни дава  възможност за откриване на нови светове, да се вгледаме в себе си, да опознаем и разгадаем както в своя, така и заобикалящия ни  свят. Книжното тяло ни разкрива един коренно различен свят, в сравнение  с този, който живеем. Книгата е израз на еволюцията на човешкия.На база на еволюцията на човешкия ум, се развива и усъвършенства книгата;  от глинената плочка, папирус, пергаментовия  свитък, до съвременния  ù вид, включително и електронен вариант.       Българската  книга  е  неразделна  част от историята на човечес- твото. Едно от  тези незабравими  произведения е „История Славянобългарская” на  Паисий  Хилендарски,  която  е изключително и и неоспоримо доказателство за силата и достойнството на писаното слово. Основно  и  характерно  течение,  концепция,  философия, начин на мислене и писане, които отричат предхождащия го модернизъм  е  постмодернизма. Той  е тясно с психоанализата, феминизма и из- следванията на пола и рода.     Значително  място  в  съвременното  книгоиздаване  и  книгораз- пространение  заемат  произведенията  на Алек Попов, Милен Рус- ков,  Деян  Енев,  Георги Господинов,  Емил Кондрат, Емил Андре- ев, Емилия  Дворянова, Неделчо Богданов, Богдан Русев, Людмила Филипова и др.     
автор:Николай Пеняшки – Плашков
гр.Добрич 

Николай Пеняшки – Плашков бр.197

 Х* А* Й* К* О

25956afddf2175274440fbe29433db5d               Красива жена
                       под цъфналата липа.
                       Майско слънце.
                                   *
                       Влюбена девойка
                       сред лехи от рози.
                       дъждовен е денят.  
                               *
                    На клон изсъхнал
                       настръхнали са птици.
                        След силна буря.       
                               *      
                    Облачно утро
                       в росата се събуди –
                       роза разцъвтя. 
                                *
                    Под слънчевото небе
                    до кости мокър
                    ще те чакам влюбен.
                                *
                    Песен се лее
                       в сърцето влюбено.
                       Щастлив е денят
                                     *
                        Облачно утро      
                       в очите се разтвори
                        в дъжд от сълзи.
                     
   подготви Мария Герасова

                    

ХУМОР И САТИРА В ЕДО БР.197

ВЕСЕЛ***РЪМОТРЪН

СЪВРЕМЕНЕН МОНОЛОГ
 То време ли е! Чудо ли е! Животът, казват, бил красив, но все пак това време!…
Днес срещам на спирката един, такъв, бабаитест. Вратът му дебел, та пушек се вдига, а тялото му пращи от сила. Разбира се, че беше от ония, дето пазеха другите без съдържание, а инак супер луксозни. Имаха си всичко, докато някой ровеха в казаните за смет.
Гледам го тоя, бабаитестият и се доближавам до него, а той: “Кво ма гледаш, ма?”
 “Да ти се не види и културата! – мисля си. – Че си як, як си, ама, нещо ти хлопа дъската, а! Знаеш ли, че като си с тия черни очила, май не виждаш около себе си и смяташ, че никой не може да те познае? А инак си те бива! Добре сложен си! Явно, всички ги е страх от теб, а? Ама на мен не ми минават тия! Хич не ме е страх. Ясен си ми като бял ден. На такива, като теб не се давам…”
Делата, казват, красят човека. Но къде са сега ония, с делата? Можем да ги срещнем само в приказките. Добре, че и там ги има. Че ако ги нямаше, децата ни от къде щяха да ги познават?
Етика, етика и само етика – така пише в книгите. Но в действителност, тя си остава само там. Сякаш е приказна принцеса и множеството не може да я постигне.
Навсякъде вулгаризми, юмруци и ритници, докато някой падне на земята и повече не може да стане.
Това е времето. То, времето, си е време, амо ние сме едни…
Забравих, че стоя до бабаитестия. Той ме гледа и лицето му се изкривява от учудване. Какво ли си казва: “Хъ… тая, пък!”
 Поглеждам го в очите и ми искрят пламъчета. “За какво се мислиш бе, мой човек? Че светът е само твой, ли? Пък и ние не сме вечни, нали?…”
НАКЪДЕ, ТАКА?
 Вървя си аз по главната и така съм се настроила на вълна “Докога ще е така”, че се усещам чак тогава, когато някой ми дърпа чантата.
- Ало, госпожо, както си я подкарала, не знам накъде ще те завее вятърът? Добре, че не си на кръстопът без светофари, щото можеше да освежиш гумите на някоя кола.
- Ти, мен за каква ме смяташ, а? От роднините ми никой няма жълта книжка. Знаеш, всичко е динамика. Удрят те от едната страна и нямаш време да реагираш.
- Съгласен съм с теб.  Как е малкото ти име?
- Бони, Бони съм.
- Слушай, Бони! Ако искаш да знаеш, и мен ме е завъртяла шайбата, та  се въртя на трийсет и шест оборота. Почивай си, ако искаш!  Главата ме боли на тема “Съвременност”. – Не си съвременен – казва жената. Ей го на, Гъделичков! Обиколи света. Гъбав е с валута. Взе два апартамента за себе си, за сина си и чак за внука си. Продал бил и къщата на село. Щял да строи вила в Родопите. Колкото за нас, апартамент си имаме. Обзаведени сме най-съвременно. А тя като рекла: “Вила, та вила искам!” Ами, да иде да види как живеят Станимъкови! Представи си! В една стая с две деца и третото е вече на път. От десет години  е подал молба в съвета за  апартамент. Съжалявам го, но не мога да му помогна. Това е то… Трябва олимпийско чакане. Нервите ти се късат, но чакай, ако си нямаш работа! Гледам го днес, пристига ухилен до уши. Питам го:
- Какво ти става бе, Станимъков?
- Дойде  ми до гуша и пуснах крана на чешмата. Та като потече оная ми ти вода, та право през дюшемето на Гъделичкови.
- Ама тоя, с многото апартаменти ли?
- Да, същият – отговаря той
  Кръвта ми напира по бузите. Пръстите на ръцете ми почукват по чантата. Сбогувам се и си мисля: “Ах, какво съвремие!”

 писателя сатирик Мария Герсова / Весела Будилкова /

ИСТИНСКИЯТ УЧИТЕЛ Е БЕЗЦЕНЕН БР.197

Към него, освен почит като към родител, държавата дължи и нужното финансово признание, за да ни има като народ
Петра Ташева
Снимка
Уважението, почитта към учителя, към човека, който отваря очите и подарява знания, са основни и задължителни за всяко общество. “Почитай учителя като родителя си” е стара мъдрост – изпитана и проверена във времето. Днес за каква почит да говорим, като я няма нито към родителя, нито към учителя! Напротив – все по-често има бой до пребиване и на учители, и на родители. Това не заслужава нито истинският родител, нито достойният учител! Но в нашия живот сега властват  варварски правила. Беззаконията, своеволията и слободията взеха страшни размери. Затова берем горчиви плодове – срив на морала, срив на образованието ни! Сбъдва се пророчеството в  старата азербайджанска поговорка: “Който не слуша учителя си, ще плаче с кървави сълзи!” Оставихме учителите си на най-ниското стъпало в социалната стълбица – и по доходи, и по почит. Резултатът е фатален! Защото учителят е този, който има заслуги за оформянето на всеки гражданин, на всеки специалист. Той е началото на началата.
Преди време в предаването на Цветанка Ризова по БТВ бившият образователен министър Сергей Игнатов каза, че българският учител заслужава много по-голямо увеличение на заплатата си и цитира какви са заплатите на учителите по света. Всеки разумен човек у нас съзнава, че учителят трябва да е уважаван, добре заплатен, за да тръгнат работите ни. Но защо това е осъзнал Сергей Игнатов чак след като се е оттеглил от поста си на образователен министър? Защото, по стара българска “традиция”, нашите управници, докато са действащи министри, само  слушат началника си!
Преди ден правителството предизборно даде парите за обещаното 10-процентно увеличение на учителските заплати, макар че отдавна съсловието живее с убеждението, че на учителите се гледа като на последната дупка на кавала! Докато на учителя не се гласува достойно уважение, заслужена почит и високо заплащане за неговия сложен и отговорен труд, няма да имаме съзнателни и интелигентни граждани. Важното е това да се разбира не само преди избори…
И изискванията към учителите естествено трябва да се завишат! Те трябва да бъдат на съвременно равнище и като преподаватели, и като възпитатели. Още Конфуций е казал, че мисията на учителя е да изгражда мислители, откриватели, защото всяка истина има четири ъгъла. Учителят дава само своя ъгъл, а ученикът трябва да може да открие сам останалите три. И изискванията към всичките ни висши училища, които “произвеждат” учители, трябва да се завишат! Към институциите, които повишават квалификацията на учителите, също трябва да има ново отношение. Защото учителят, като всеки специалист, е длъжен цял живот да се учи, да се изгражда и да се доказва. Само добрите учители правят добро образование!
Пари за учителите винаги могат да се намерят! Ще се вземат от тези сектори, които не произвеждат, които създават само хаос и недоволство в обществото. Какви са тия високи заплати в съдебната ни система? Заслужени ли са, щом като нямаме ред и сигурност? А учителят създава най-важното за обществото – добрите, отговорните и съзнателните граждани! Затова  повишаването на учителските заплати трябва да е не със 10%, а 50-60%, даже 100% увеличение на сегашните мизерни заплати! Само тогава ще имаме образование, достойно за изискванията на времето! Учителят трябва да бъде поставен на най-високото място в социалната стълбица на нашето общество Истинският учител е безценен!
Още в ХV век Мартин Лутер осъзнава това и ни оставя посланието си: “Няма пари, с които бихме могли да оценим добрия учител!”
http://www.duma.bg/node/133207
 тагове: истинският, учител, безценен

Иван Пеев-Плачков бр.197

  е бил министър на народното просвещение в четири правителства

Автор: Атанас Коев
Иван Пеев-Плачков е виден български просветен деец, публицист, филолог  преводач и политик от Народната партия. Той е министър на народното просвещение в четири правителства от началото на XX  век.
Изявеният наш просветител е роден на 7 януари 1864 г. в Копривщица в родолюбиво и патриотично българско семейство. Първоначално учи в родния си град, след което заминава за турската столица Цариград, където се записва в прочутия по това време Робърт колеж. Завършва го с отличие през 1882 г. и се отдава на учителската професия.
В продължение на цели 17 години учителства, първо в Пловдив, а след това  в София. През 1891 г. видният копривщенец е избран за дописен член на БКД  (дн. БАН), а от 1900 г. е негов действителен член. В периода 1901-1910 г. е деловодител на БКД, а от 1911 до 1939 г. е секретар на БАН.
Като изявен научен деятел Иван Пеев-Плачков е включен във второто правителство на Тодор Иванчов (ноември 1900-януари 1901 г.) като министър на народното просвещение. Този пост той запазва и в първия кабинет на генерал Рачо Петров (януари-февруари 1901 г.).
В началото на ХХ век Плачков става член на Народната партия и се включва активно в партийно политическите борби в България. През 1911 г. той е избран за пръв път за народен представител, ставайки подпредседател на V-то Велико народно събрание. В периода 1911-1912 г. е подпредседател на ХV-то Обикновено народно събрание, като след това е избиран за депутат в ХVІ и ХVІІ НС.
Когато през март 1911 г. на власт идва правителството на Иван Ев. Гешов (март1911-юни 1913 година) Иван Пеев-Плачков е включен в състава му, отново като просветен министър. Той остава на този пост и в четвъртия кабинет на Стоян Данев (юни-юли 1913 г.).
През 1922 г. е арестуван от правителството на Александър Стамболийски  и хвърлен в Шуменския затвор, за да бъде съден като един от виновните за първата национална катастрофа. Освободен е след Деветоюнския преврат от 1923 г., като продължава научната и публицистичната си дейност, оттегляйки се от активната политика.
Иван Пеев-Плачков умира в столицата на 16 август 1942 г.
Особен интерес от неговото богато научно и литературно наследство представляват следните негови трудове: „Идеологическа класификация на българските предлози“, излязъл от печат през 1890 г., „Бележки, очерци и фейлетони 1884-1890 г.“, „Очерци и бележки по учебното дело“, „Иван Евстатиев Гешов“, „Д-р Константин Стоилов. Живот и обществена дейност“.
През 1994 г. излезе от печат книгата „Из гънките на миналото. Спомени и впечатления.“, в която са поместени негови материали свързани с просветителската и политическата му дейност.
http://www.desant.net/show-news/41123
 тагове: Иван Пеем Плачков

Косе Босе – детска приказка бр.197

Направило си Косенцето Босенцето гнезденце. Снесло си яйчица. Дошла Кума Лиса под гнездото и рекла:
-Косе Босе, дай ми едно яйчице! Дойдоха ми тате и мама на гости, ще им сготвя чорбица. – Косенцето и дало едно яйчице.
На другия ден пак дошла Кума Лиса и рекла:
-Косе Босе, дай ми яйчице! Дойдоха ми бате и кака на гости.
Косенцето пак и дало едно яйчице.
Днес тъй, утре туй – останало Косенцето само с едно яйчице.
Дошла пак Кума Лиса и рекла:
-Косенце Босенце, дай ми яйчице!
-Нямам, Лиске – отговорило Косенцето.
-Като нямаш, тебе ще изям!
Заплакало Косенцето. Дало си и последното яйчице.
На сутринта минало куче през гората. То видяло Косенцето, че плаче и попитало:
-Защо плачеш, Косе Босе?
-Как да не плача, кученце. Всяка сутрин идва Кума Лиса и ми взима по едно яйчице. Взе ми ги всичките. Не можах да си излюпя пиленца. Тази сутрин пак ще дойде. Нямам какво да и дам. Сега мене ще изяде.
-Не плачи, Косе Босе! Аз ще се скрия ей тук в шумата. Като дойде Кума Лиса да ти иска яйце, ти и речи: “Нямам, Лиске, яйчице. Ей там в шумата има кокошнчица. Вземи нея.”
Кучето се скрило в шумата. Дошла Кума Лиса и рекла:
-Косе Босе, дай ми яйчице!
-Нямам, Лиске, яйчице! Имам една кокошчица ей там в шумата. Ако искаш, вземи я.
Кума Лиса се зарадвала и взела да рови из шумата. Кучето изскочило и я подгонило.
Тя бяга, то я гони, тя бяга, то я гони – най-после стигнала до дупката и се скрила. Кучето клекнало пред дупката.
Чакало да се подаде Кума Лиса, да я хване за шията. Кума Лиса на знаела, че кучето варди вън и взела да пита краката си:
-Я кажете краченца, как викахте, когато ви гонеше кучето?
-Беж, Лиске, да бягаме! Беж, Лиске, да бягаме!
-Ох, на кака миличките краченца! Кака ще им купи чехлички!Ами вие, очички, как викахте?
-Беж, Лиске, да бягаме! Беж, Лиске, да бягаме!
-Ами вие, очички, как викахте?
-Беж, Лиске, да бягаме! Беж, Лиске, да бягаме!
-Ох, на кака миличките очички! Кака ще им купи очилца! Ами вие, ушички, как викахте?
-И ние викахме: – Беж, Лиске, да бягаме!
–Ох, на кака миличките ушички! Кака ще им купи обички! А ти, опашчице, как викаше?
-Дръж, куче, Лиса за опашката! Дръж, куче, Лиса за опашката!
-Тъй ли? Чакай да те дам на кучето! – И Кума Лиса си подала навън опашката.
Кучето я хванало и почнало да я тегли.
Лиса де дърпа навътре, кучето тегли навън. Тя навътре, то навън.
Най-после я издърпало и скок – върху нея. Разкъсало и кожухчето.
http://www.moetodete.bg/prikazki/kose-bose.html
 тагове: каси босе

Защо Християнството е единствената истинска религия? бр.197

1) Исторически аргумент: изпълнени пророчества, мъченици.    2) доктринален спор решително се противопоставя догматичните истини на християнството като цяло комплекс от идеи, които формират съдържанието на съзнанието на народите, както и от принципите в основата на философстване ум. 
3) Практически аргумент: светиите. 
4) Морален и етичен аргумент: Християнството не съдържа никакви разпоредби в учението, които да противоречат на човешката съвест или разумно отношение към човешкия живот.
Може ли да се твърди, че други религии по една или друга причина просто не са “зрели” на идеята за Светата Троица и изповядват Бога Отец?
Синът е Словото на Бог Отец. Умът ражда Словото. Синът е вечното Откровение на Отца. Можете ли да разберете какво е в съзнанието ми без моята дума? Затова Христос казва: “ Аз съм пътят, истината и животът; никой не идва при Отца, освен чрез мен ”( Йоан 14: 6 ). Ето защо ние твърдим, че е невъзможно да се каже, че имаме един Бог-Отец с други религии, те трябва да бъдат не-християни, но те познават Бог Отец. Отец винаги се разкрива само от Сина в Святия Дух. Святият Дух е говорител на Сина!
Появата на различни религии е едно от последиците от  Душата на човека не може без Бог, без да има връзка с Първоначалния грях . его, тя се опитва да Го създаде.
Всички религии могат да бъдат класифицирани по два начина:близо до отвореното православно християнство и отдалеченост от него: 
- Самият атеизъм е най-доброто; 
- пред него будизмът, където Бог е отхвърлен като Създател и личност; 
- Тогава езическата религия е хиндуизмът, където има много богове; 
- Тогава ислямът с абстрактния монотеизъм (един Бог), създателят на доброто и злото и предопределението на човека.
“Всички религии са стъпалата, които човек изгражда, за да стигне до небето, но християнството е стълба, която Бог слиза от небето на земята и Христос слиза надолу по стълбите”.
 Прот. Александър Мен
 част от религията  https://azbyka.ru/religiya